Джон Гришам
Остров Камино (79)

13

Брус й се обади в седем вечерта в неделя. Каза й, че ужасно му липсва и че не си представя как ще изкара нощта без нея. Помоли я да се отбие в книжарницата на питие, след което затвори.

Разбира се. Какво друго имаше да прави? Стените на адски тясната стая я притискаха и тя беше написала по-малко от сто думи.

Мърсър влезе в магазина няколко минути след девет. Брус обслужи последния клиент. После побърза да заключи вратата и угаси светлините.

— Ела с мен.

Той я поведе нагоре по стълбите, през кафенето, като гасеше лампите пътьом. Отключи някаква врата, която Мърсър не бе забелязвала досега, и двамата влязоха в апартамента му.

— Моята мъжка бърлога — оповести той и светна. — Живях тук през първите десет години, след като купих книжарницата. Тогава заемаше целия втори етаж, но после се появи кафенето. Сядай.

Махна й към тежко кожено канапе покрай цялата стена, покрито с възглавници и одеяла. Срещу него имаше голям телевизор с плосък екран върху четвъртита масичка, а всичко останало беше заето от рафтове с книги.

— Шампанско? — попита той, пристъпи зад барплота и отвори хладилника.

— Разбира се.

Брус извади бутилка, бързо я отвори и напълни две високи чаши.

— Наздраве.

Чукнаха се и той изгълта по-голямата част от своето питие.

— Наистина имах нужда да пийна — оправда се той и изтри уста с опакото на ръката си.

— Явно. Добре ли си?

— Имах тежък ден. Един от хората ми се обади, че е болен, затова аз обслужвах клиентите. Трудно се намират добри книжари.

Брус пресуши чашата си и си сипа отново. Свали сакото, махна папийонката, измъкна ризата си от панталона и събу обувките. Двамата се настаниха на канапето.

— А как мина твоят ден? — попита той и отново отпи голяма глътка.

— Както обикновено. Разходих се по брега, попекох се, опитах се да пиша, върнах се на плажа, опитах се да попиша пак, дремнах.

— Ах, животът на писателя. Завиждам ти.

— Успях все пак да изхвърля пролога си, оформих диалога, отстраних дългите думи и сигурно щях да махна още, но няма достатъчно, че да изхвърлям.

Брус се засмя и отново отпи.

— Възхитителна си, знаеш ли?

— А ти си такъв професионалист, Брус. Прелъсти ме вчера сутринта и…

— Всъщност стана сутринта, по обед и през нощта.

— И ето пак. Винаги ли си бил такъв женкар?

— О, да. Винаги. Казах ти, Мърсър, имам фатална слабост към жените. Видя ли красавица, само едно ми е в главата. Такъв съм още от колежа. Когато пристигнах в „Обърн“ и изведнъж се оказах заобиколен от хиляди хубави момичета, направо полудях.

— Това не е здравословно. Мислил ли си за терапия?

— Моля? На кого му е притрябвала? За мен това е игра и трябва да признаеш, че я владея много добре.

Тя кимна и отново отпи — третата й глътка. Неговата чаша беше празна и той си доля.

— Полека, момче — каза тя.

Брус не й обърна внимание. Когато се върна на канапето, тя го попита:

— Някога бил ли си влюбен?

— Обичам Ноел. Тя също ме обича. И двамата сме много щастливи.

— Но любовта е свързана с доверие, всеотдайност, споделяне на всяка страна от живота ви.

— О, ние много си споделяме, повярвай ми.

— Безнадежден си.

— Не бъди наивна, Мърсър. Не говорим за любов, говорим за секс. За чисто физическо удоволствие. Ти няма да се забъркаш с женен мъж, а аз не търся връзка. Ще продължаваме, когато искаш, и може веднага да спрем. Ще бъдем приятели без ангажименти.

— Приятели ли? Колко приятелки имаш?

— Всъщност нито една. Няколко познати може би. Виж, ако знаех, че възнамеряваш да ме анализираш, нямаше да ти се обадя.

— Защо ми се обади?

— Помислих, че ти липсвам.

Засмяха се насила. Неочаквано Брус остави чашата си, взе нейната, остави я до своята, хвана я за ръката и каза:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Изненада. Ела, долу е.

Все още бос, той я изведе от апартамента. Прекосиха кафенето, слязоха на първия етаж и стигнаха до вратата на сутерена. Брус я отключи, щракна осветлението и двамата заслизаха по дървените стълби. Той светна друга лампа и набра кода, който отключваше трезора.

— Дано да е нещо страхотно — прошепна Мърсър, останала почти без дъх.

— Няма да повярваш.

Той отвори дебелата метална врата, влезе вътре и запали друга лампа. Приближи се към сейфа, въведе паролата и изчака секунда, за да се освободят хидравличните резета. Вратата се отключи със силно изщракване, Брус леко дръпна и я отвори. Мърсър наблюдаваше всичко с изключително внимание. Знаеше, че от нея се очаква да напише на Илейн и екипа всяка подробност. Трезорът и сейфът й се сториха съвсем същите като миналия път. Брус дръпна едно от четирите чекмеджета и го отвори. Вътре имаше две еднакви дървени кутии. По-късно Мърсър щеше да предположи, че са квадрати със страна трийсет и пет сантиметра и най-вероятно кедрови. Брус извади едната и пристъпи към масичката в средата на трезора. Усмихна й се, сякаш предстоеше да й покаже рядко съкровище.

Капакът на кутията се държеше на три малки панти и Брус внимателно го вдигна. Вътре се показа нещо като картонена кутия, сивкава на цвят. Той предпазливо я извади и я остави върху масата.

— Това се нарича архивна кутия за съхранение, направена е от специален картон без киселинно съдържание и се използва от повечето библиотеки и сериозни колекционери. Тази е от Принстън. — Отвори кутията и гордо оповести: — Оригиналният ръкопис на „Последният магнат“.

Мърсър зяпна, вторачи се невярващо и се приближи. Помъчи се да каже нещо, но не намираше думи.

В кутията имаше купчина листове с размера на хартия за писма, дебела десетина сантиметра, видимо стара, реликва от друга епоха. Нямаше заглавна страница, всъщност Фицджералд явно се беше впуснал направо в първа глава с намерението да подреди нещата впоследствие. Почеркът му не беше красив и четлив, освен това още от самото начало беше започнал да си води бележки в полето. Брус докосна ръкописа и продължи:

— След внезапната му смърт през четирийсета година романът изобщо не бил завършен, но Фицджералд работел по предварително очертан сюжет и оставил много бележки и нахвърлени сцени. Негов близък приятел, Едмънд Уилсън, който бил и редактор, и литературен критик, довършил историята и книгата излязла година по-късно. Много критици смятат, че това е най-хубавото произведение на Фицджералд, което, както ти отбеляза, е забележително с оглед на влошеното му здраве.

— Шегуваш се, нали? — успя да отрони Мърсър.

— За кое да се шегувам?

— За този ръкопис. Това откраднатият ръкопис ли е?

— О, да, но не от мен.

— Хубаво. А какво прави тук?

— Историята е много дълга. Няма да те отегчавам с подробностите, много от които са ми неизвестни. Всичките пет ръкописа били откраднати миналата есен от библиотека „Файърстоун“ в Принстън. Крадците здравата се уплашили, когато ФБР спипало двама от тях почти веднага. Другите се отървали от стоката и изчезнали. Ръкописите незнайно как се появиха на черния пазар. Оттам бяха продадени поотделно. Не знам къде са другите четири, но подозирам, че са изнесени от страната.

— Ти защо си замесен, Брус?

— Сложно е, но всъщност не съм толкова замесен. Искаш ли да докоснеш страниците?

— Не. Не ми харесва да съм тук. Напрягам се.

— Спокойно. Крия това за един приятел.

— Страхотен приятел.

— Такъв е. Търгува от доста време и му вярвам безусловно. В момента договаря сделка с колекционер от Лондон.

— А ти какво ще спечелиш?

— Немного. По някое време ще получа малко пари.

Мърсър се отдръпна и се премести от другата страна на масата.

— Струва ми се, че поемаш прекалено голям риск. Притежаваш много ценна открадната собственост. Това е углавно престъпление, заради което може да те затворят за дълго време.

— Углавно престъпление е, ако ме заловят.

— А сега замеси и мен в това, Брус. Искам да си ходя.

— Стига, Мърсър, много се стряскаш. Който не рискува, не печели. Освен това не си съучастник в нищо, защото никой няма да разбере. Кой изобщо би могъл да докаже, че си виждала ръкописа?

— Не знам. Кой друг го е виждал?

— Само ние двамата.

— Ноел знае ли?

— Не, разбира се. Не се интересува. Тя се грижи за своя бизнес, аз се грижа за моя.

— А каква част от бизнеса ти е трафикът на откраднати книги и ръкописи?

— Правя го понякога.

Брус затвори архивната кутия и я прибра в дървената. Внимателно я пъхна обратно в чекмеджето и го затвори.

— Наистина искам да си вървя — настоя Мърсър.

— Добре, добре. Не очаквах да откачиш. Спомена, че току-що си дочела „Последният магнат“, и аз допуснах, че ще се впечатлиш.

— Да се впечатля ли? Може да съм поразена, изумена, уплашена до смърт, какво ли не в момента, обаче изобщо не съм впечатлена, Брус. Това е безумие.

Той заключи сейфа, после трезора и когато тръгнаха да слизат по стълбите, угаси светлината. На приземния етаж Мърсър се запъти към изхода.

— Къде отиваш? — попита той.

— Тръгвам си. Отключи вратата, моля те.

Брус я сграбчи, завъртя я, стисна я силно и каза:

— Виж, извинявай.

Тя се дръпна рязко назад.

— Искам да си ходя. Няма да остана в тази книжарница.

— Стига, Мърсър, реакцията ти е прекалена. Да се качим горе да си допием шампанското.

— Не, Брус, не съм в настроение. Не мога да повярвам.

— Съжалявам.

— Вече го каза. А сега отвори вратата, моля те.

Той намери ключа и отключи секретната брава. Тя бързо излезе, без да каже нито дума повече, и се насочи към колата си.