Джон Гришам
Остров Камино (77)

11

Бурята продължи дълго и просто им даде извинение да останат в леглото. Мърсър, която не беше правила секс от месеци, нямаше насита. Брус, опитният професионалист, притежаваше въодушевление и издръжливост, на които тя се удивяваше на моменти. След час — или бяха два? — двамата най-накрая се проснаха изтощени и заспаха. Когато Мърсър се събуди, него го нямаше. Тя облече халата, слезе долу и го завари в кухнята, вече с обичайния раиран костюм от крепон и мръсни мокасини, освежен и с бистър поглед, сякаш се готвеше за поредния ден на усърдно продаване на книги. Целунаха се и ръцете му веднага се плъзнаха под халата и сграбчиха дупето й.

— Великолепно тяло — заяви той.

— Изоставяш ли ме?

Целунаха се отново, последва дълга и опипваща прегръдка. Той леко се отдръпна и каза:

— Трябва да нагледам магазина. Търговията е гадна работа, да знаеш.

— Кога ще се върнеш?

— Скоро. Ще донеса обяд и ще хапнем на верандата.

— Трябва да тръгвам — каза тя не особено охотно.

— Къде? В „Лайтхаус Ин“? Стига, Мърсър, остани тук, няма да усетиш колко скоро ще се върна. Вали като из ведро и духа силно, мисля, че има опасност от торнадо. По дяволите, навън е опасно. Ще се пъхнем в леглото и ще четем цял следобед.

— Сигурна съм, че не мислиш за друго освен за четене.

— Остани по халат, веднага се връщам.

Отново се целунаха и заопипваха и най-накрая той успя да се откъсне от нея. Целуна я по бузата, каза „довиждане“ и излезе. Мърсър си сипа чаша кафе и я занесе на задната веранда, където се залюля на една люлка и загледа дъжда. С известно усилие дори би могла да помисли за себе си като за уличница, лоша жена, на която плащат да използва тялото си, за да задълбочи измамата, но тази работа не й беше по сърце. Брус Кейбъл беше неспасяем женкар и щеше да спи с всяка независимо от мотивите. Сега беше Мърсър. Следващата седмица щеше да бъде друга. Лоялността и доверието не го интересуваха. Защо да го интересува тя? Не искаше и не очакваше обвързване, и не обещаваше обвързване в замяна. За него беше само физическо удоволствие, а за момента за нея беше същото.

Мърсър се отърси от всякакъв намек за вина и дори се усмихна при мисълта за един страстен уикенд в леглото.

Той не се забави дълго. За обяд имаше салата и вино. Двамата скоро се върнаха в кулата за нов любовен рунд. Докато почиваха, Брус донесе бутилка шардоне и дебел роман. Решиха да почетат на задната веранда в ракитовите люлеещи столове и да слушат дъжда. Той имаше романа си, а тя — своя айпад.

— Наистина ли ти е приятно да четеш на това нещо? — попита той.

— Разбира се. Думите са същите. Опитвал ли си?

— „Амазон“ ми дадоха едно от устройствата си преди години. Не можах да се съсредоточа. Сигурно съм предубеден.

— Стига бе! Защо ли?

— Какво четеш?

— „За кого бие камбаната“. Чета ту Хемингуей, ту Фицджералд, опитвам се да ги изчета целите. Вчера дочетох „Последният магнат“.

— И?

— Забележителна книга, като се има предвид кога я е написал. В Холивуд, докато се опитвал да спечели пари, но западал физически и емоционално. Толкова млад. Каква трагедия!

— Това ли е последната му книга, за която казват, че е недовършена?

— Така твърдят. Колко жалко за таланта му.

— Проучване за романа ли правиш?

— Може би. Още не съм сигурна. А ти какво четеш?

— Казва се „Любимото ми цунами“ — първи роман на човек, който не умее да пише много добре.

— Отвратително заглавие.

— Така е, и нататък не е по-добре. Прочел съм петдесет страници, имам още шестстотин и едва напредвам. Трябва да въведат правило дебютните романи да не са по-дълги от триста страници, не си ли съгласна?

— Може би. Моят беше само двеста и осемдесет.

— Твоят беше идеален.

— Благодаря. Е, ще го дочетеш ли?

— Едва ли. Давам на всяка книга сто страници и ако писателят не задържи вниманието ми, я зарязвам. Има твърде много хубави книги, които искам да прочета, за да си губя времето с лоша.

— И аз така правя, но моята горна граница е петдесет страници. Никога не съм разбирала хора, които се мъчат с някоя книга, само и само да я дочетат по някаква неразбираема причина. Теса беше същата. Зарязваше книга след първата глава, после вземаше друга и мърмореше и пуфтеше четиристотин страници чак до печалния край. Никога не съм я разбирала.

— И аз не го разбирам.

Той отпи глътка вино, зарея поглед към задния двор и взе романа. Тя изчака Брус да го отвори и попита:

— Имаш ли някакви други правила?

Той се усмихна и остави томчето.

— О, Мърсър, скъпа, имам цял списък. Казва се „Десетте основни правила на Кейбъл за писане на художествена литература“ — блестящо ръководство, съставено от специалист, прочел над четири хиляди книги.

— Споделяш ли ги с хората?

— Понякога. Ще ти ги изпратя по имейл, но не ти трябва да ги следваш.

— А може би трябва. Нуждая се от нещо. Подскажи ми нещо.

— Добре. Мразя пролози. Току-що прочетох роман от някакъв драскач, който е на турне и ще бъде тук следващата седмица. Винаги започва всяка книга с характерен пролог, нещо драматично като убиец, който преследва жена, или с труп, после зарязва читателя, започва първа глава, която, разбира се, няма нищо общо с пролога, после втора глава, която пък няма нищо общо нито с първа, нито с пролога, и после, след трийсетина страници, най-неочаквано се връща към действието от пролога, което дотогава вече си забравил.

— Харесва ми. Продължавай.

— Друга първолашка грешка е да въведеш двайсет герои още в първа глава. Петима е предостатъчно и не обърква читателя. След това, ако усетиш нужда да надникнеш в речника, търси трисрична дума или по-кратка. Аз имам богат речник, но нищо не ме дразни, колкото писател, който се фука с дълги думи, които виждам за пръв път. После — моля ви, моля ви, оформяйте диалога като пряка реч, иначе е объркващо. Пето правило: повечето писатели казват твърде много, затова винаги търси какво да изхвърлиш, например излишни изречения или ненужни сцени. Мога да продължавам.

— Да, моля те. Би трябвало да си водя бележки.

— Не, не трябва. На теб съвети не ти трябват. Ти си прекрасна писателка, Мърсър, просто ти трябва история.

— Благодаря ти, Брус. Имам нужда от насърчение.

— Говоря съвсем сериозно и не те лаская само защото сме си спретнали малка оргия през почивните дни.

— Така ли се нарича? Мислех, че е флирт.

Двамата се засмяха и пийнаха вино. Беше спряло да вали, но беше паднала гъста мъгла.

— Някога писал ли си? — попита тя.

Той сви рамене и отмести поглед.

— Опитвах няколко пъти, но не довърших нищо. Не е за мен. Затова уважавам писателите, поне добрите. При мен всички са добре дошли и се старая да продавам книгите им, но на пазара се предлагат и големи боклуци. Освен това се ядосвам на хора като Анди Адам, които имат талант, но го пропиляват заради лошите си навици.

— Имаш ли новини от него?

— Още не. Под ключ е и няма право на никакъв контакт. Сигурно ще се обади след около седмица. За трети или четвърти път влиза в клиника и според мен шансовете му не са добри. Всъщност дълбоко в себе си той не иска да се откаже.

— Много е тъжно.

— Изглеждаш ми сънена.

— Сигурно е от виното.

— Хайде да дремнем.

С известно усилие се наместиха в един хамак и преплетоха тела. Застинаха неподвижно, докато люлката леко се поклащаше.

— Някакви планове за довечера? — попита тя.

— Мислех за още от същото.

— Това — да, но започва да ми омръзва да стоя тук.

— Е, вечерята е задължителна.

— Но ти си женен мъж, Брус, а аз съм само момичето ти за уикенда. Ами ако ни види някой?

— Не ми пука, Мърсър, на Ноел също не й пука. Ти защо се тревожиш?

— Не знам. Струва ми се странно да вечерям на някое хубаво място в събота вечерта с женен мъж.

— Кой каза, че ще е хубаво място? Всъщност е дупка, ресторант за омари до реката. Храната е страхотна и те уверявам, че никой там не купува книги.

Тя го целуна и сложи глава на гърдите му.