Джон Гришам
Остров Камино (74)

8

Събуди се в непознато легло в кръгла стая и през първите няколко секунди се страхуваше да помръдне, защото всяко движение би обострило пулсиращата болка зад челото й. Очите й горяха, затова ги затвори. Устата и гърлото й бяха пресъхнали. Тихо къркорене в корема я предупреди, че положението може да се влоши още повече. Добре, махмурлук — не й се случваше за пръв път и беше оцеляла, и вероятно я очакваше дълъг ден, но какво от това? Никой не я беше принудил да пие толкова. Признай си, момиче. Както казваха в колежа: „Ако ще вършиш глупости, трябва и да можеш да носиш“.

Тя лежеше в облак, потънала бе дълбоко в мек пухкав дюшек сред пластове фино спално бельо навсякъде край нея. Несъмнено се дължеше на Ноел. Мърсър беше вложила част от новопридобитите си пари в по-красиво бельо и в този ужасен момент беше щастлива, че го носи. Надяваше се да е впечатлила Брус. Отново отвори очи, примигна няколко пъти, успя да се съсредоточи и видя шортите и блузата си, сгънати на близкия стол — неговият начин да й покаже, че разсъбличането е било постепенно, че не е имало трескаво дърпане и късане на дрехи на път за леглото. Мърсър отново затвори очи и се пъхна по-дълбоко сред завивките.

Не помнеше нищо след постепенно заглъхналото бучене на блендера. Колко време беше спала на стола на верандата, докато другите си разказваха истории, продължаваха да пият и си намигаха усмихнати заради нея? Беше ли успяла да се оттегли, вероятно залитайки и с нечия помощ, или Брус се беше оказал принуден да я носи до кулата на третия етаж? Беше ли припаднала като в колежа, или просто беше заспала и я бяха сложили да си легне?

Коремът й отново изкъркори. Дано не беше развалила партито на верандата с някакво неописуемо повръщане, което нито Брус, нито някой друг щеше да спомене! Догади й се още по-силно само при мисълта за такъв ужасен епизод. Отново погледна към шортите и блузата си. Като че ли нямаше петна по тях, никакви следи от изцапано.

После й хрумна нещо утешително. Морт беше по-възрастен от нея с почти четирийсет години и беше превърнал купонясването в кариера. Беше изпил повече и беше имал по-силен махмурлук от всичките си амбициозни писатели, взети заедно, така че едва ли нещо го притесняваше. Сигурно дори се забавляваше. А на кого му пука за Фийби? Мърсър едва ли щеше да я види отново. Освен това тя живееше с Морт, сигурно се беше нагледала на какво ли не. Брус със сигурност беше.

Последва тихо почукване на вратата. В стаята влезе Брус. Беше облечен с бял хавлиен халат и носеше бутилка вода и две малки чаши.

— Е, добро утро — тихо каза той и приседна на ръба на леглото.

— Добро утро — отговори тя. — Наистина имам нужда да пийна вода.

— И аз — отговори той и напълни чашите.

Пресушиха ги и си наляха още.

— Как се чувстваш?

— Не много добре. А ти?

— Дълга нощ.

— Как се озовах тук, горе?

— Заспа на верандата и аз ти помогнах да си легнеш. Фийби те последва много скоро, а с Морт си запалихме по още една пура и продължихме да пием.

— Счупи ли рекорда на Хемингуей?

— Не, но се чувствам така, сякаш съм бил на една крачка.

— Кажи ми, Брус, станах ли за смях?

— Ни най-малко. Просто заспа. Не можеше да шофираш, затова те сложих да си легнеш.

— Благодаря. Не помня много.

— Няма много за помнене. Всички се натряскахме.

Мърсър пресуши чашата си и той отново й наля вода. Тя кимна към шортите и блузата си и попита:

— Кой ги съблече?

— Аз. С огромно удоволствие.

— Възползва ли се от мен?

— Не, обаче си го помислих.

— Истински джентълмен.

— Винаги. Виж, в банята има огромна вана. С крачета. Полежи в нея и продължавай да пиеш вода, а аз ще приготвя закуска. Имам нужда от яйца с бекон, а допускам, че и ти също. Чувствай се като у дома си. Морт и Фийби се размърдаха и скоро ще си тръгнат. А после ще ти донеса закуска в леглото. Как ти се струва този план?

Тя се усмихна и отговори:

— Звучи добре. Благодаря.

Той излезе и затвори вратата. Мърсър имаше два варианта. Първо, можеше да се облече, да слезе долу и да се опита да избегне Морт и Фийби, да каже на Брус, че трябва да си тръгва, и да офейка. Не й допадна обаче мисълта за резки движения. Нуждаеше се от време да се опомни, да се успокои стомахът й, да се отпусне и може би дори да си отспи, за да изтрезнее. Освен това беше сигурна, че не бива да кара. Мисълта да се върне в стаята си в пансиона също не я привличаше и в момента топлата вана й се струваше направо неустоима.

Втората възможност беше да се съобрази с плана на Брус, според който накрая щеше да се озове в леглото с него. Мърсър реши, че са стигнали до момента, когато това е неизбежно.

Наля си чаша вода и се надигна от леглото. Протегна се, пое дълбоко въздух и се почувства по-добре. Никакво гадене. Отиде в банята, завъртя кранчетата и намери пяната за вана. Дигитален часовник на тоалетната масичка показваше осем и двайсет. Въпреки явните физически проблеми беше спала почти десет часа.

Разбира се, Брус трябваше да я нагледа, да провери как вървят нещата. Влезе все още по халат и остави нова бутилка с газирана вода до ваната.

— Как си? — попита той.

— Много по-добре — отговори тя.

Мехурчетата прикриваха голотата й до голяма степен, но не изцяло. Той я изгледа дълго и одобрително и се усмихна.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не, добре съм.

— Правя нещо в кухнята. Не бързай — каза той и излезе.