Джон Гришам
Остров Камино (73)

7

Следващият опит на Брус беше елегантен като предишния, но успя. Той се обади на Мърсър в четвъртък следобед и я осведоми, че Морт Гаспър, легендарният издател от „Рипли Прес“, е в града заедно с поредната си съпруга. Гаспър идвал на острова почти всяко лято и отсядал при Брус и Ноел. Давали вечеря в тесен кръг, само те четиримата, късно в петък — какъв по-приятен край на седмицата.

След няколко дни в пансиона Мърсър страдаше от клаустрофобия и умираше от желание да си тръгне. Отчаяно копнееше вилата отново да е на нейно разположение и броеше дните до заминаването на Кони и семейството й. Когато се разхождаше по брега, Мърсър се стараеше да бъде далече от вилата и се озърташе за своите роднини.

Освен това запознанството с Морт Гаспър може би щеше да подпомогне замрялата й кариера. Трийсет години по-рано той беше купил „Рипли“ за нищожна сума и беше превърнал изпадналото в летаргия непечелившо издателство във водещо. И бе запазил независимостта си. Имаше точно око за таланта и така беше събрал и наложил на пазара група писатели, известни с разнообразните си литературни търсения, както и със способността си да пишат продаваеми книги. Реликва от златния век на книгоиздаването, Морт се придържаше към неговите традиции на тричасови обеди и среднощни партита в апартамента си в Ъпър Уест Сайд. Несъмнено беше най-колоритната личност в издателския бизнес и не даваше никакви признаци, че ще забави темпото, макар да наближаваше седемдесет.

В петък следобед Мърсър прекара два часа онлайн в четене на завладяващи статии за Морт в стари списания. Материал отпреди две години разказваше за аванс от два милиона долара, който Морт платил на неизвестен автор за дебютен роман, а после продал десет хиляди броя. Той не изпитваше никакво съжаление и определяше случилото се като „изгодна сделка“. В друга статия се говореше за последния му брак с жена, приблизително на възрастта на Мърсър. Казваше се Фийби и беше редактор в „Рипли“.

Точно Фийби я посрещна на входната врата на Марчбанкс Хаус в осем вечерта в петък, поздрави я мило и я предупреди, че „момчетата“ вече пиели. Мърсър я последва до кухнята и чу бръмченето на блендер. Брус приготвяше дайкири с лимон на задната веранда и беше по шорти и тениска. Целуна Мърсър по двете бузи и я представи на Морт, който я поздрави със силна прегръдка и заразителна усмивка. Беше бос и дългата му риза стигаше до коленете. Брус й подаде дайкири и доля на другите. Всички се настаниха на ракитовите столове край ниска масичка, отрупана с книги и списания.

Бързо стана ясно, че в подобни ситуации, а вероятно и във всички други се очаква да говори Морт. Мърсър нямаше нищо против. След третата глътка тя усети как главата й леко се замайва и се запита колко ром е добавил Брус към рецептата. Морт се възмущаваше и вълнуваше от президентската надпревара и за тревожното състояние на американската политика — тема, която почти не интересуваше Мърсър, — но Брус и Фийби изглеждаха заинтригувани и съумяваха да поддържат разговора.

— Нещо против да пуша? — попита Морт.

Тъй като не отправи въпроса към никого конкретно, той се пресегна към кожена кутия върху масичката. Двамата с Брус запалиха черни пури и над тях се образува синкава мъгла. Брус донесе каната и доля отново на всички. В едно от редките затишия от монолога на Морт Фийби успя да вметне:

— Мърсър, Брус спомена, че работиш над нов роман.

Мърсър очакваше да повдигнат въпроса по някое време. Усмихна се и отговори:

— Брус е твърде великодушен. В момента по-скоро мечтая, отколкото пиша.

Морт издуха облак дим и каза:

— „Октомврийски дъжд“ беше хубав дебют. Много впечатляващ. Кой го издаде? Не мога да си спомня.

— Е, „Рипли“ го отхвърлиха — уточни Мърсър с опрощаваща усмивка.

— Да, така е, глупав ход, но така е в издателския бизнес. За някои книги познаваш, за други бъркаш — част от работата е.

— Издаде го „Нюком“, но имахме известни различия.

Той изсумтя неодобрително:

— Клоуни! Напусна ли ги?

— Да. Сега имам договор с „Вайкинг“, ако все още е валиден. Последния път редакторът ми се обади да ме осведоми, че закъснявам с три години.

Морт се засмя шумно и възкликна:

— Само три години! Де такъв късмет. Миналата седмица крещях на Дъг Таненбаум, защото трябваше да ми предаде текста преди осем години. Писатели!

— Обичаш ли да говориш за работата си? — попита Фийби.

Мърсър се усмихна и поклати глава.

— Няма нищо за казване.

— Кой е агентът ти? — попита Морт.

— Гилда Савич.

— Голяма сладурана. Миналия месец обядвах с нея.

Много се радвам, че одобряваш, едва не изтърси Мърсър — ромът вършеше своето.

— Тя не ме спомена, нали?

— Не помня, обядът беше дълъг — отново се изсмя гръмогласно Морт и изгълта питието си.

Фийби попита за Ноел. Поговориха за нея няколко минути. Мърсър забеляза, че в кухнята не се случва нищо, нямаше никакви признаци някой да приготвя храна. Когато Морт се извини и отиде до тоалетната, Брус отде при блендера за поредната порция дайкири. Дамите си побъбриха за лятото, за отпуски и други подобни. Фийби и Морт си заминаваха на следващия ден и щяха да прекарат един месец на коралов остров на юг. Издателската дейност замира през юли, почти спира през август, пък и нали той беше шефът, можеха да напуснат града за шест седмици.

Морт тъкмо се върна и се настани на стола си с ново питие и пура, когато на вратата се звънна и Брус изчезна. Върна се с огромна кутия с храна и я остави на масата.

— Най-хубавото тако на острова. С печен групер, уловен днес сутринта.

— Ще ни храниш с тако, поръчано по телефона? — невярващо попита Морт. — Аз те водя по най-хубавите нюйоркски ресторанти, а ето какво получавам.

Още докато говореше, се нахвърли на такото.

— Последния път, когато бях в града, ти ме заведе в онзи ужасен деликатесен магазин до офиса ти, а сандвичът беше толкова противен, че едва не повърнах. Освен това аз платих.

— Ти си продавач на книги, Брус — заяви Морт и отхапа половината тако. — Изисканите вечери са за писателите. Мърсър, следващия път, когато дойдеш в града, ще те заведа в ресторант с три звезди.

— Договорихме се — отговори тя, съзнавайки, че това никога няма да се случи.

Морт толкова бързо пресушаваше чашите си, че на сутринта нямаше да помни нищо. Брус също му отпускаше края и пиеше много по-настървено, отколкото го беше виждала досега. Нямаше и помен от предпазливите глътки вино, умереното доливане, разговорите за реколта и производител, пълния самоконтрол. Сега се беше отпуснал и беше събул обувките си — по дяволите, беше петък вечер след дълга седмица и той искаше да си повилнее със свой съучастник в голямата игра.

Мърсър отпиваше от студеното си питие и се мъчеше да си спомни колко вече е изпила. Брус обаче непрекъснато й доливаше, така че беше изгубила сметката. Беше замаяна и трябваше да намали темпото. Хапна малко тако и се озърна за бутилка вода или може дори малко вино, но на верандата нямаше нищо друго. Само нова кана с дайкири, която ги очакваше.

Брус отново й доля и започна да разказва история за дайкирито, неговото любимо лятно питие. През 1948 г. американският писател А. Е. Хочнър заминал за Куба да намери Хемингуей, който живеел там. Двамата се сприятелили и през 1966 г., няколко години след смъртта на Хемингуей, Хочнър издал прочутата си книга „Папа Хемингуей“.

Както можеше да се очаква, Морт го прекъсна:

— Познавам Хочнър, мисля, че още е жив. Сигурно наближава стоте.

— Нека просто предположим, че ти познаваш всички, Морт.

Така или иначе, разказът продължи: по време на първото посещение на Хочнър, което било нещо като интервю, Хемингуей бил доста сдържан. Хочнър го притиснал и накрая се срещнали в бар, недалече от дома на Хемингуей. По телефона Папа му обяснил, че заведението е известно със своите дайкирита. Разбира се, Хемингуей закъснял и докато го чакал, Хочнър си поръчал дайкири. Било вкусно и силно, а тъй като не бил голям пияч, отпивал бавно. Изнизал се един час. В бара било горещо и влажно и той си поръчал още едно. По средата на второто питие осъзнал, че вижда двойно. Когато Хемингуей най-сетне се появил, го посрещнали като знаменитост. Явно прекарвал много време там. Ръкували се, намерили си маса и Ърнест поръчал дайкири. И буквално пресушил своята чаша на един път. После пресушил още една. На третата забелязал, че новият му приятел всъщност не пие, затова отправил предизвикателство към неговата мъжественост и го заплашил, че ако иска да бъде с великия Ърнест Хемингуей, най-добре да започне да пие като мъж. Хочнър се стегнал, постарал се и скоро барът се въртял пред очите му. По-късно, докато Хочнър храбро се мъчел да държи главата си изправена, Ърнест изгубил интерес към разговора им и с ново дайкири в ръка започнал да играе домино с местните. По някое време — Хочнър напълно бил изгубил представа за случващото се наоколо — Ърнест се изправил и отсякъл, че е време за вечеря. Хочнър трябвало да го последва. На излизане попитал:

— Колко дайкирита изпихме?

Барманът се замислил за секунда и отговорил на английски:

— Вие четири, Папа — седем.

— Изпил си седем дайкирита? — възкликнал невярващо Хочнър, а Ърнест се засмял, както правят местните:

— Седем са нищо, приятелю. Рекордът тук е седемнайсет. Аз го поставих, разбира се, и после се прибрах пеша.

Мърсър започваше да се чувства, като че ли самата тя беше изпила шестнайсет.

— Помня, че прочетох „Папа“, докато работех в стаята за кореспонденция на „Рандъм“. — Морт се беше натъпкал с тако и сега отново запали пурата си. — Имаш ли първото издание, Брус?

— Имам две: едното е в добро състояние, другото не толкова. Вече рядко се среща.

— Някакви интересни покупки напоследък? — попита Фийби.

Освен откраднатите от Принстън ръкописи на Фицджералд, помисли си Мърсър, но никога нямаше да се напие толкова, че да го изтърси. Клепачите й натежаваха.

— Всъщност, не — отговори Брус. — Неотдавна взех един екземпляр на „Затворникът“.

За да не остане по-назад, Морт — вероятно нямаше друг човек в историята на нюйоркското книгоиздаване, който да беше преживял лично толкова пиянски истории или ги беше чул от достоверни източници — се впусна в пространен монолог за бурна свада в апартамента си в два през нощта, когато Норман Мейлър не намерил повече ром и започнал да замерва с празни бутилки Джордж Плимптън. Беше смешно до сълзи, почти невероятно, а Морт беше опитен разказвач.

Мърсър се усети как задрямва. Последният звук, който помнеше, беше на блендера, който приготвяше поредната кана дайкири.