Джон Гришам
Остров Камино (68)

2

След пет седмици във вилата вече беше време Мърсър да замине за няколко дни. Кони, съпругът й и двете им дъщери тийнейджърки пристигаха за ежегодната си двуседмична ваканция на острова. Кони учтиво и почти по задължение покани Мърсър да се присъедини към тях, но на нея никак не й се искаше. Знаеше, че момичетата по цял ден ще се взират в телефоните си, а съпругът й ще говори само за магазините и за бизнеса си, въпреки че приемаше успеха си скромно и работеше непрекъснато. Мърсър знаеше, че той ще става в пет всяка сутрин, ще пие кафе, докато чете имейлите си, ще проверява доставките и така нататък и сигурно няма дори да намокри краката си в океана. Кони се шегуваше, че той рядко издържа пълните две седмици. Все се появяваше някаква криза и той се втурваше обратно към Нашвил да спасява фирмата си.

За писане и дума нямаше да може да става, макар че при сегашното си темпо Мърсър надали щеше да изостане особено.

Пък и не беше особено близка с Кони, която беше с девет години по-голяма от нея. Майка им беше в психиатрията, баща им беше погълнат от себе си и двете момичета на практика се гледаха сами. Кони избяга от къщи осемнайсетгодишна, за да учи в Южния методистки университет, и повече не се върна. Прекара едно лято на брега с Теса и с Мърсър, но по онова време мислеше само за момчета, затова разходките по брега, опазването на костенурките и непрекъснатото четене я отегчаваха. Замина, когато Теса я спипа да пуши трева.

Сега сестрите си пишеха по имейл веднъж седмично, говореха по телефона веднъж месечно и поддържаха вежливи и ведри отношения. Мърсър се отбиваше понякога, когато беше близо до Нашвил. Семейството често се местеше, все си купуваха по-големи къщи в по-хубави квартали. Преследваха нещо, някаква неясна мечта, и Мърсър се чудеше кога ли ще я открият. Колкото повече пари печелеха, толкова повече харчеха и Мърсър, която живееше бедно, се плашеше от консуматорските им навици.

Имаше една история от миналото, която не обсъждаха, най-вече защото това би породило неприятни чувства. Благодарение на баща им Хърбърт и работата му във „Форд“ Кони беше имала късмета да учи четири години в частен колеж, без да се обремени със студентски заем. Когато Мърсър се записа в „Сюани“ обаче, баща им беше загубил много пари и беше застрашен от фалит. Години наред Мърсър завиждаше на късмета на сестра си. Не си струваше да споменава, че Кони не бе предложила нито цент, за да й помогне. Сега, когато студентският й заем беше изчезнал като по чудо, Мърсър беше твърдо решена да преодолее негодуванието си. Може би нямаше да е толкова лесно, защото къщите на Кони ставаха все по-пищни всяка следваща година, а Мърсър не беше сигурна къде ще спи след няколко месеца.

Истината беше, че тя не искаше да прекарва време със сестра си. Двете живееха в различни светове и все повече се отчуждаваха. Тя благодари на Кони за поканата да остане във вилата, но отказът й донесе облекчение и на двете. Обясни, че ще замине от острова за няколко дни, че има нужда от почивка и може да отиде да се види с една приятелка. Илейн уреди малка стая в един пансион на брега, на около три километра северно от вилата, защото всъщност Мърсър нямаше планове да ходи никъде. Кейбъл беше на ход и тя не можеше да си позволи да напусне острова.

В петък преди уикенда на четвърти юли Мърсър изчисти къщата и натъпка два платнени сака с дрехи, тоалетни принадлежности и няколко книги. Докато обикаляше стаите и изключваше осветлението, си мислеше за Теса и за това колко много беше направила самата тя, Мърсър, за последните пет седмици. Единайсет години не беше стъпвала тук и се бе върнала с тревога и притеснение, но бързо бе съумяла да забрави трагичната смърт на Теса и да се съсредоточи върху хубавите спомени. Сега заминаваше, и то по основателна причина, но щеше да се върне след две седмици и вилата отново щеше да бъде на нейно разположение. Никой не знаеше със сигурност за колко време. Това зависеше от Брус Кейбъл.

Шофира пет минути по Фернандо Стрийт до пансиона, който се казваше „Лайтхаус Ин“. В средата на вътрешния двор имаше висок макет на фар, който Мърсър помнеше от детството си. Пансионът беше несиметрична постройка в типичния за Кейп Код стил, с двайсет стаи, които се отдаваха под наем, и богата закуска. Към острова се бяха устремили туристите за уикенда, затова отпред висеше табелка „Няма свободни места“.

Със собствена стая и пари в джоба Мърсър, току-виж, успееше да се съсредоточи и да напише нещо.