Джон Гришам
Остров Камино (65)

13

Джейк отвори входната врата и заключи след нея. Представи се и каза, че познава Ноел от години. Имаше загрубели и мазолести ръце, бяла брада и вид на трудолюбив човек, който цял живот е бил сред чукове и инструменти. Говореше рязко и обясни, че писалището вече е в сутерена. Мърсър го последва надолу по стълбите, бавно и на разстояние, като се опитваше да не забравя, че всичко пред нея се заснема и анализира. Тя слезе по десетте стъпала с длан върху перилата и се озова в дълго и претъпкано помещение. То вървеше по цялата дължина на магазина, който, както Мърсър прекрасно знаеше, беше широк тринайсет метра и дълбок петдесет, както и книжарницата в съседство. Таванът беше нисък, не повече от два метра и половина, а подът беше от груб бетон. Покрай стените безразборно бяха натрупани всякакви разглобени, счупени, недовършени и неподхождащи си мебели и предмети. Мърсър небрежно се поразходи, въртейки се във всички посоки.

— Значи тук държи Ноел хубавите работи — каза тя, но Джейк нямаше чувство за хумор.

Сутеренът беше добре осветен. В дъното имаше някакво помещение. И най-важното — виждаше се врата в тухлената стена между стаята и съседния сутерен, където Илейн Шелби и нейната загадъчна фирма предполагаха, че господин Кейбъл крие своето съкровище. Тухлената стена беше стара и пребоядисвана многократно. В момента беше тъмносива, но вратата беше много по-нова. Беше метална и масивна и имаше два сензора от охранителната система в горните ъгли.

Екипът на Илейн знаеше, че двата магазина са с почти еднаква ширина, дължина, височина и разположение. Намираха се в една и съща сграда, построена сто години по-рано и на практика разделена на две при отварянето на книжарницата през 1940 г.

Седнали в бус от отсрещната страна на улицата и вторачени в лаптопите си, Рик и Греъм се зарадваха на вратата между двете помещения. На канапето в апартамента Илейн реагира по същия начин. Браво, Мърсър!

Писалището беше в средата на помещението. Под него бяха разстлани вестници, въпреки че на пода имаше с години напластявана боя. Мърсър го разгледа внимателно, сякаш бе някакво ценно притежание, а не пионка в играта им. Джейк извади палитра за цветовете и двамата обсъдиха няколко варианта, но на Мърсър все нещо не й харесваше. Накрая се спря на пастелносиньо, което Джейк щеше да положи на тънък слой, за да създаде впечатление за нещо старо. Той нямаше нюанса в пикапа си и щеше да му отнеме няколко дни да го набави.

Страхотно. Мърсър винаги можеше да дойде отново, за да види как върви работата. Пък и кой знае? С играчките от арсенала на Рик и Греъм следващия път, току-виж, камерите бяха в обиците й.

Тя попита дали долу има тоалетна и Джейк кимна към дъното. Мърсър се забави, докато я намери, после докато се върне обратно отпред, където той вече обработваше с шкурка плота на писалището й. Когато Джейк се наведе, Мърсър се озова точно срещу металната врата и я засне съвсем ясно. Възможно беше да има обаче скрита камера, която наблюдава нея, нали така? Отдръпна се, впечатлена от собствената си преценка за положението и от растящия си опит. В крайна сметка от нея можеше и да се получи свестен шпионин.

Раздели се с Джейк на входната врата и заобиколи по уличката до малък кубински деликатесен магазин, в който си поръча студен чай и седна на една маса. След няма и минута Рик влезе и си купи безалкохолно. Седна срещу нея, усмихна се и прошепна:

— Идеална работа.

— Явно ми идва отвътре — отговори Мърсър и топката в стомаха й тутакси изчезна. — Камерата включена ли е?

— Не, изключих я. Ще я активирам отново, когато влезеш в книжарницата. Не прави нищо различно. Камерата работи безупречно, а ти ни засне много материал. Адски се радваме на свързващата врата между двата сутерена. Сега се приближи колкото се може повече от другата страна.

— Лесна работа. Предполагам, че ще излезем от книжарницата и ще отидем пеша на обяд. Ще държите ли камерата включена?

— Не.

— Ще седя срещу Кейбъл на масата най-малко един час. Не се ли тревожите, че може да забележи нещо?

— След сутерена иди в тоалетната, онази горе на основния етаж. Свали шала и халката и ги пъхни в чантата си. Ако те попита нещо, обясни, че ти е станало много топло.

— Това ми допада. Нямаше да ми е лесно да обядвам с насочена към физиономията му камера.

— Добре. Сега тръгвай, аз ще те последвам.

Мърсър влезе в книжарницата в дванайсет без десет и видя Брус да подрежда списанията на една стойка до входа. Днешният му костюм беше в мек син оттенък. Засега Мърсър беше забелязала шест различни нюанса на костюмите му, а подозираше, че има и още. Папийонката беше яркожълта с мотив пауново перо. Както винаги, мръсни мокасини от шевро на босо. Никога не носеше чорапи. Той се усмихна, целуна я по бузата и я увери, че изглежда чудесно. Тя го последва в помещението на първите издания и той взе един плик от бюрото.

— Десет хиляди за двете книги, които Теса е взела от библиотеката преди трийсет години. Какво ли би казала?

— Би попитала: „А къде е моят дял от печалбата?“.

Брус се засмя.

— Ще има печалба. Двама мои клиенти искат „Затворникът“, затова ще ги накарам да наддават помежду си и ще спечеля две хиляди и петстотин само с няколко телефонни разговора.

— Просто така?

— Е, невинаги се получава, но този път ми провървя. Затова обичам този бизнес.

— Един въпрос — за онзи идеално запазен екземпляр на „Спасителят в ръжта“, за който ми спомена. Ако решиш да го продадеш, колко ще поискаш?

— Значи и на теб започва да ти харесва бизнесът, а?

— Не, ни най-малко. Никак ме няма за деловите неща. Просто ми е любопитно, това е.

— Миналата година отказах осемдесет хиляди. Книгата не се продава, но ако нещо ме принуди да я пусна на пазара, ще започна от сто хиляди долара.

— Не е лоша сделка.

— Каза, че искаш да я видиш.

Мърсър сви рамене уж безразлично и подметна:

— Разбира се, ако не си много зает.

Очевидно Брус искаше да се изфука с книгите си.

— Никога не съм твърде зает за теб. Ела с мен.

Минаха покрай стълбите, през детския сектор и отидоха в дъното на магазина. Стълбите надолу се намираха зад заключена врата, която беше малко встрани и по всичко личеше, че се използва рядко. Камера наблюдаваше високо от ъгъла. Върху нея беше прикрепен сензор от охранителната система. Брус отключи секретната брава и завъртя старата топка. Отвори вратата и запали лампата.

— Внимавай — предупреди я той и заслиза.

Мърсър поизостана — внимаваше, както я беше посъветвал. Долу той щракна друг ключ за осветление.

Помещението беше разделено на няколко части. В предната, по-голямата, бяха стълбите и голямата метална врата към сутерена на Ноел, както и редици стари дървени рафтове, огънати под тежестта на хиляди нежелани книги, шпалти и сигнални бройки.

— Наричам го гробището — поясни Брус и махна с ръка към бъркотията. — Всеки магазин си има стая за боклуци.

Направиха няколко крачки към задната част и спряха до стена от сгурбетонни блокчета, явно добавена много след построяването на сградата. Минаваше по височина и ширина на помещението и отвсякъде прилепваше плътно. До нея имаше друга метална врата с контролен панел. Докато Брус набираше кода, Мърсър забеляза камерата, която висеше от стара греда и сочеше към вратата. Нещо избръмча и изтрака, двамата минаха през вратата и запалиха лампите. Температурата беше чувствително по-ниска.

Покрай стените имаше големи шкафове. Мърсър видя лъскав бетонен под и окачен таван от някакъв фиброзен материал, който бе неспособна да опише. Но го засне за специалистите.

След час щяха да предположат, че помещението е широко дванайсет метра и дълго почти толкова. Беше просторно, с красива маса по средата, таван на два метра и половина височина, стегнати сглобки. Всичко сочеше, че е херметически затворено, сигурно и защитено от пожар.

— Книгите се увреждат от светлина, топлина и влага, затова тези три неща трябва да се контролират. Тук няма почти никаква влага и температурата винаги е дванайсет градуса. Ясно е, че няма и слънце.

Шкафовете бяха от дебел метал и имаха стъклени вратички, затова гърбовете на книгите се виждаха. Във всеки имаше по шест рафта, като долните бяха на малко повече от половин метър от пода, а горните стигаха на десетина сантиметра над главата на Мърсър, значи на около метър и осемдесет, предположи тя. Рик и Греъм щяха да се съгласят.

— Къде са първите издания на Теса? — попита Мърсър.

Той се приближи към задната стена и пъхна ключ в тесен страничен панел. Когато го завъртя, нещо изщрака и всичките шест стъклени вратички се отвориха. Брус посегна към втората отгоре.

— Ето ги — извади той „Затворникът“ и „Кървав меридиан“. — На сигурно място в новия си дом.

— На много сигурно — съгласи се тя. — Много впечатляващо, Брус. Колко книги има тук, долу?

— Няколкостотин, но не всичките са мои. — Той посочи стената до вратата. — Тези съхранявам за клиенти и приятели. Някои са тук на нещо като отговорно пазене. Един от клиентите ми се развежда и крие книгите си тук. Сигурно ще ме призоват и ще ме замъкнат в съда, и няма да е за пръв път. Аз винаги лъжа, за да предпазя клиентите си.

— А какво е това? — попита Мърсър и посочи висок и доста обемист шкаф в ъгъла.

— Сейф, където държа истински ценните си придобивки.

Брус набра кода на панела — Мърсър се постара да се извърне тактично — и дебелата врата се отключи. Брус я отвори. Горе в средата имаше три рафта, до един заети от книги, които на пръв поглед изглеждаха фалшиви, някои със заглавия със златни букви. Брус внимателно издърпа книга от средния рафт и попита:

— Знаеш ли какво е „черупка“?

— Не.

— Предпазна кутия, изработена специално за всяка книга. Ясно е, че тези книги са отпечатани в различен формат, затова и черупките им са различни. Ела насам.

Обърнаха се и пристъпиха към малката маса в средата на помещението. Брус остави кутията върху масата, отвори я и предпазливо извади книгата. Обложката й беше обвита в прозрачен ламинат.

— Това е първият ми екземпляр на „Спасителят в ръжта“. Наследих го от баща си преди двайсет години.

— Значи имаш два?

— Не, имам четири. — Той отгърна на предния форзац и й посочи лекото обезцветяване. — Малко избеляване тук, една-две резки по обложката, но иначе е хубав екземпляр.

Брус остави книгата и кутията на масата и се върна към сейфа. В този момент Мърсър се обърна натам, за да осигури на Рик и на Греъм пълна фронтална видимост. На дъното, под трите рафта с най-редки книги имаше четири чекмеджета, които в момента бяха плътно затворени.

Ако Брус наистина държеше ръкописите, те трябваше да бъдат тук. Или поне така си мислеше тя.

Той остави друга кутия върху масата и каза:

— Това е най-новото издание от четирите, с автографа на Селинджър. — Отвори кутията, извади книгата и отгърна на титулната страница. — Няма посвещение, няма дата, само автограф от него, който е рядкост, както ти обясних. Просто е отказвал да подписва книгите си. Полудял е, не си ли съгласна?

— Така казват — отговори Мърсър. — Красиви са.

— Да — съгласи се Брус, все още галейки книгата. — Понякога, когато имам тежък ден, се промъквам тук, заключвам се в тази стая и вадя книгите. Опитвам се да си представя какво би било да съм на мястото на Селинджър през петдесет и първа година, когато излиза първият му роман. Дотогава е издал няколко разказа, два в „Ню Йоркър“, но не е известен. „Литъл Браун“ са пуснали първоначално тираж десет хиляди, а сега от книгата се продават един милион броя годишно на шейсет и пет езика. Той не е подозирал какво предстои. Книгата го е направила богат и известен, но той не е понасял публичното внимание. Повечето специалисти са на мнение, че е превъртял.

— Преподавах го в часовете си преди две години.

— Значи го познаваш добре?

— Любимият ми роман е. Но въпреки това предпочитам писателки, и то още живи.

— А искаш ли да видиш най-рядката книга, написана от жена, жива или мъртва, която притежавам?

— Разбира се.

Той се върна до сейфа. Мърсър заснемаше всяка негова стъпка и дори леко се отмести за още едно фронтално изпълнение с малката камера. Брус намери книгата и се върна до масата.

— Какво ще кажеш за Вирджиния Улф и „Собствена стая“? — Брус отвори кутията и извади книгата. — Издадена е през хиляда деветстотин двайсет и девета година. Първо издание, почти безукорен екземпляр. Намерих го преди дванайсет години.

— Много обичам тази книга. Четох я в гимназията, тя ме вдъхнови да стана писателка или поне да опитам.

— Много е рядка.

— Ще ти дам десет хиляди за нея.

Двамата се засмяха и той учтиво отговори:

— Съжалявам, не се продава.

Подаде книгата на Мърсър, която я разгърна и отбеляза:

— Била е толкова храбра. „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“^[1]

— Била е изтерзана душа.

— И още как. Самоубила се е. Защо писателите страдат толкова много, Брус? — Мърсър затвори книгата и му я върна. — Такова разрушително поведение и дори самоубийство.

— Не разбирам самоубийството, но донякъде разбирам пиянството и лошите навици. Нашият приятел Анди се опита да го обясни преди години. Според него всичко е, защото животът на писателя е много недисциплиниран. Нямаш началник, нямаш надзорник, не започваш под час и нямаш работно време. Пишеш сутрин, пишеш нощем. Пиеш, когато си поискаш. Анди е убеден, че пише по-хубаво, когато е махмурлия, но аз не съм сигурен.

Брус се зае да прибира книгите в кутиите им и после в сейфа.

— Какво има в чекмеджетата? — импулсивно попита Мърсър.

Той отговори без капка колебание:

— Стари ръкописи, но не струват много в сравнение с тези книги. Джон Макдоналд е любимият ми, особено поредицата му за Травис Макгий. Преди няколко години успях да купя два от оригиналните му ръкописи от друг колекционер.

Брус вече затваряше вратата, докато го казваше. Явно чекмеджетата не бяха достъпни.

— Стига ли ти? — попита той.

— Да. Зашеметяващо е, Брус. Това е друг свят, за който не знам нищо.

— Рядко показвам тези книги. Редките издания не са за хвалене. Сигурен съм, че никой не знае за четирите ми екземпляра на „Спасителят в ръжта“, и ми се иска така да остане. Няма регистър, никой не ни търси и много сделки се сключват тайно.

— Тайната ти е в безопасност. Не ми хрумва на кого бих могла да кажа.

— Не ме разбирай погрешно, Мърсър. Всичко тук е законно. Декларирам приходите си и плащам данъци, а ако умра, завещанието ми ще обхваща всичките ми активи.

— Всичките? — попита тя с усмивка.

Той отвърна също с усмивка и уточни:

— Е, повечето.

— Разбира се.

— Сега какво ще кажеш за един делови обяд?

— Умирам от глад.