Джон Гришам
Остров Камино (64)

12

Илейн и екипът й пристигнаха, след като се стъмни и вече беше твърде късно за среща. В девет часа на следващата сутрин Мърсър стигна по брега до дъсчената пътека пред апартамента им. Илейн седеше на стълбите с чаша кафе, заровила стъпала в пясъка. Стисна ръката й силно, както обикновено, и отсече:

— Добра работа!

— Ще видим — отговори Мърсър.

Влязоха в апартамента, където ги очакваха двама мъже — Греъм и Рик.

Седяха на масата в кухнята. Пред тях имаше чаши с кафе и някаква кутия. В нея, както скоро щеше да научи Мърсър, бяха инструментите на занаята. Микрофони, подслушватели, предаватели и камери, толкова мънички, че тя се запита възможно ли е изобщо да заснемат някакъв образ. Двамата започнаха да вадят различни устройства и да обсъждат предимствата, недостатъците и възможностите на всяко.

Илейн изобщо не попита Мърсър дали е склонна да носи скрита камера. Просто прие за даденост, че тя ще го направи, което бе доста дразнещо. Докато Греъм и Рик говореха, Мърсър усети как стомахът й се свива на топка. Накрая се обади:

— Законно ли е? Да снимаш някого без позволението му?

— Не е незаконно — отговори Илейн с уверена усмивка. Ама че глупост. — Не повече, отколкото да снимаш някого на публично място. Не се изисква разрешение, не си длъжен да го правиш публично достояние.

Обади се Рик, по-възрастният от двамата:

— Не можеш да запишеш телефонен разговор, без съвсем ясно да изразиш намерението си, но правителството още не е приело закон, който да забранява наблюдението с видеокамера.

— Навсякъде и по всяко време освен в частен дом — додаде Греъм. — Само вижте колко охранителни камери наблюдават сградите, тротоарите и паркингите. Не им трябва разрешение, за да заснемат когото и да било.

Илейн, която владееше положението и беше по-високопоставена в йерархията от двамата мъже, каза:

— Харесва ми този шал с халката. Да опитаме с него.

Шалът беше пъстра смесица от цветове и изглеждаше скъп. Мърсър го сгъна на три и го нагласи на шията си. Рик й подаде халката — златиста закопчалка със ситни фалшиви камъчета, и Мърсър прокара краищата на шала през нея. Доближавайки се прекалено близо, Рик огледа закопчалката, като я потупваше с миниатюрна отвертка.

— Ще сложим камерата ето тук и ще бъде на практика незабележима — заяви той.

— Колко голяма е камерата? — попита Мърсър.

Греъм й я показа — нелепо миниатюрен уред, по-малък от стафида.

— И това е камера? — попита Мърсър.

— С висока разделителна способност. Ще ти покажем. Подай ми халката.

Мърсър я плъзна надолу по шала и я подаде на Рик. Двамата с Греъм си сложиха два еднакви чифта лупи и сведоха глави.

— Знаеш ли къде ще ходите на обяд? — попита Илейн.

— Не, той не ми каза. Трябва да се срещна с Джейк в магазина на Ноел в единайсет, после ще отида в книжарницата при Брус. Обядът ще е след това, но не знам къде. Как да използвам това нещо?

— Ти няма да правиш нищо, просто се дръж нормално. Рик и Греъм ще активират камерата от разстояние. Ще бъдат в бус близо до книжарницата. Няма да има звук, камерата е твърде малка, затова не се тревожи какво се говори. Нямаме представа какво има в двата сутерена, затова се опитай да огледаш навсякъде. Търси врати, прозорци и още камери.

— И някакви сензори за охранителната система по вратите — додаде Рик. — Почти сигурни сме, че няма такива, които да водят навън. И двете помещения, изглежда, са изцяло под земята и отвън няма стълби надолу към тях.

— Това е първото ни надникване вътре и като нищо може да остане единственото. Всичко е от огромно значение, но търсим ръкописите — купчини хартия, по-големи от отпечатаните книги.

— Знам какво е ръкопис.

— Разбира се. Търси чекмеджета, шкафове, всяко място, където евентуално се побират.

— Ами ако той забележи камерата? — попита Мърсър малко напрегнато.

Двамата мъже изсумтяха. Невъзможно.

— Няма, защото не може да я види — отговори Илейн.

Рик подаде халката на Мърсър и тя отново промуши краищата на шала.

— Активирам — каза Греъм и затрака по клавишите на лаптопа.

— Изправи се и бавно се завърти, ако обичаш — помоли я Рик.

— Разбира се.

Докато Мърсър го правеше, Илейн и момчетата се бяха вторачили в екрана.

— Забележително — промърмори Илейн по-скоро на себе си. — Ела да погледнеш, Мърсър.

Застанала до масата с лице към входната врата, Мърсър сведе очи към екрана и се учуди на кристалния образ. Канапето, телевизорът, креслото, дори евтиният килим отпред се виждаха съвсем ясно.

— И всичко с такава миниатюрна камера — изуми се тя.

— Никакъв проблем, Мърсър — каза Илейн.

— Шалът не подхожда на дрехите ми.

— Какво ще облечеш? — попита Илейн и се пресегна към чанта, от която извади пет-шест шала.

— Най-обикновена червена лятна рокля. Нищо особено.