Джон Гришам
Остров Камино (61)

9

Следобедът се влачеше протяжно и по едно време Мърсър не устоя на изкушението и се обади на Илейн да я осведоми как се развиват нещата. Планът им напредваше по-бързо от очакваното и Брус беше готов да сложи ръка на книгите. Намерението му да се отбие във вилата беше невероятно добро развитие, поне според Илейн.

— Къде е Ноел? — попита тя.

— Замина за Франция, струва ми се. Магазинът й е затворен за неопределено време. Купува стока.

— Идеално — отсъди Илейн.

Беше научила това още в деня, преди Ноел да отлети от Джаксънвил за Атланта, където щеше да се качи на директен полет на „Еър Франс“ за Париж в шест и десет следобед. Дамата беше пристигнала навреме на летище „Орли“ в седем и двайсет сутринта и беше взела полета в десет и четирийсет за Авиньон. Техният човек на място я беше проследил до апартамента й на Рю д’Алже в старата част на града.

Когато Брус пристигна във вилата на Мърсър няколко минути след шест, Ноел беше на късна вечеря с красив французин в „Ла Фурше“, известен малък ресторант на Рю Расин.

А Мърсър вече надничаше през щорите на прозореца. Брус беше дошъл със своето порше кабриолет, което тя беше видяла паркирано пред Марчбанкс Хаус. Беше с къси панталони в цвят каки и спортна риза. На четирийсет и три години, той беше строен и стегнат, с хубав тен и макар още да не го беше чувала да разказва в отегчителни подробности за спортните си занимания, беше очевидно, че този мъж се поддържа. След две продължителни вечери Мърсър знаеше, че Брус яде малко и пие умерено. Същото важеше за Ноел. Хубавата храна беше важна и за двамата, а порциите им винаги бяха направо миниатюрни.

Брус носеше бутилка шампанско — доказателство, че не обича да си губи времето. Съпругата (или партньорката) му беше заминала предишния ден, а той вече беше готов за следващата възможност. Или поне така предполагаше Мърсър.

Тя го посрещна на прага и го разведе. Беше оставила двете книги върху масата за закуска, където се опитваше да пише романа си.

— Явно ще пием шампанско — каза домакинята.

— Просто подарък за добре дошла — отговори той. — Да го опитаме по-късно?

— Ще го сложа в хладилника.

Брус седна на масата и се вторачи в книгите като омагьосан.

— Може ли?

— Разбира се. Най-обикновени стари книги от библиотеката, нали така? — засмя се тя.

— Ни най-малко.

Той внимателно взе „Затворникът“ и я погали като рядка скъпоценност. Без да я разгръща, огледа обложката отпред, отзад и гръбчето. Потърка я и промърмори сякаш на себе си:

— Обложката на първото издание, гладка и неизбеляла, без нищо скъсано и без петна. — Бавно отгърна на титулната страница. — Първо издание на Ел Ес Ю Прес от януари осемдесет и пета година. — Разлисти още две страници и затвори книгата. — Много хубав екземпляр. Чела ли си я?

— Не, но съм чела някои от криминалните романи на Бърк.

— Нали предпочиташе жените?

— Да, но не чета само тях. Ти познаваш ли автора?

— О, да. Идвал е два пъти в книжарницата. Страхотен човек.

— И имаш два екземпляра от това първо издание?

— Да, но винаги търся още.

— Какво ще правиш с него, ако го купиш?

— Продава ли се?

— Може би. Нямах представа, че тези две книги са толкова ценни.

— Бих ти предложил пет хиляди долара за тази, а после ще се опитам да я продам за два пъти повече. Имам доста клиенти, сериозни колекционери, и се сещам за двама-трима, които с радост биха я добавили към колекцията си. Ще се пазарим няколко седмици. Ще смъкна малко. Те може да завишат малко, но няма да падна под седем хиляди. Ако не получа толкова, ще заключа книгата в сутерена за пет години. Първите издания са прекрасна инвестиция, защото вече няма как да отпечатат повече бройки.

— Пет хиляди долара — повтори Мърсър, видимо изумена.

— Тутакси.

— Може ли да се пазаря?

— Да, но повече от шест няма да дам.

— И никой няма да пита откъде е книгата? Така де, няма да я проследят до мен и Теса, нали?

Въпросът разсмя Брус.

— Не, разбира се. Това е моят свят, Мърсър. В играта съм от двайсет години. Книгите са изчезнали преди десетилетия и никой нищо няма да заподозре. Ще ги продам по частна линия на свои клиенти и всички ще бъдат доволни.

— Не се ли пазят официални данни?

— Къде? Кой ще следи всички първи издания в страната? Книгите не оставят следи, Мърсър. Много от тях се предават от човек на човек като бижута — невинаги се знае къде са, ако ме разбираш.

— Всъщност не разбирам.

— Без да има нужда да се доказва право по наследство.

— А, ясно. А случва ли се да бъдат откраднати или препродадени?

— Случва се. Аз отказвам стоката, ако произходът й е прекалено съмнителен, но няма как от пръв поглед да познаеш дали една книга е открадната. Да вземем „Затворникът“. Първият тираж е малък. Постепенно се изчерпва и останалите екземпляри, особено ако са в добро състояние, стават все по-ценни. Въпреки това на пазара има много такива, които са еднакви или поне са били еднакви, когато са излезли от печатницата. Много книги се предават от колекционер на колекционер. Допускам, че някои са откраднати.

— Може ли да понахалствам и да попитам кое е най-ценното ти първо издание?

Брус се усмихна и се умълча за кратко.

— Не нахалстваш, но нека бъдем дискретни. Преди няколко години купих непокътнат екземпляр от „Спасителят в ръжта“ за петдесет хиляди. Селинджър рядко е подписвал шедьовъра си, но тази книга е подарил на редактора си, който я е пазил в семейството си с години, буквално недокосната. В безупречно състояние е.

— Как я намери? Извинявай, но ми е изключително интересно.

— От години се носеха слухове, вероятно подхранвани от самия редактор, който бил доста съмнителен тип, и от семейството му. Издирих един от племенниците, взех самолета до Кливланд, проследих го и го увещавах, докато не ми продаде книгата. Изобщо не е излизала на пазара и доколкото ми е известно, никой не знае, че я притежавам.

— И какво ще я правиш?

— Нищо. Просто си я имам.

— Кой я е виждал?

— Ноел и неколцина приятели. Ще ми бъде приятно да ти я покажа заедно с другите неща в колекцията.

— Ще се радвам. Но да се върнем на въпроса — кажи ми за Кормак.

Брус се усмихна и взе „Кървав меридиан“.

— Чела ли си го?

— Опитах се, но има прекалено много насилие.

— Малко съм озадачен, че човек като Теса е почитател на Кормак Маккарти.

— Тя четеше непрекъснато, стига книгите да са от библиотеката.

Брус разгледа книгата и заяви:

— Понапукана е на гръбчето, вероятно от времето, и е малко избеляла. Като цяло обложката е в добро състояние.

Той огледа и форзаците, отгърна на титула и на авантитула и внимателно прочете написаното. Прелисти още страници, почти толкова бавно, колкото ако четеше. После тихо каза:

— Обичам тази книга. Петият роман на Маккарти и първият му за Запада.

— Мъчих се петдесет страници — каза Мърсър, — но насилието е твърде натрапчиво и отблъскващо.

— Да, така е — съгласи се Брус, но продължи да разлиства страниците, сякаш насилието му доставяше удоволствие. Накрая внимателно затвори книгата. — Почти безупречен екземпляр, както казваме в бранша. По-хубав от този, който имам.

— И колко плати за него?

— Две хиляди преди девет години. Сега бих ти предложил четири хиляди за тази и сигурно просто ще я запазя за себе си. Четири хиляди е максимумът.

— Това прави десет хиляди за двете книги. Нямах представа, че струват толкова.

— Знам си работата, Мърсър. Десет хиляди е хубава сделка и за теб, и за мен. Искаш ли да ги продадеш?

— Не знам. Трябва да си помисля.

— Добре. Няма да те притискам. Но моля те, позволи ми да пазя екземплярите в трезора си, докато мислиш. Както ти казах, соленият въздух е безмилостен.

— Разбира се. Вземи ги. Дай ми няколко дни да реша.

— Не бързай. Така… да не забравим шампанското.

— Да, разбира се. Вече наближава седем.

— Изобщо не забелязах — каза Брус, стана и взе книгите. — Хайде да го изпием на плажа и да се поразходим. Не ходя често на брега с моята работа. Обичам океана, а много дни дори не го виждам.

— Добре — съгласи се тя след леко колебание.

Нищо не може да се сравни с романтична разходка край прибоя с мъж, който твърди, че е женен. Мърсър взе малка картонена кутия от плота и му я подаде. Той прибра книгите вътре, докато тя вадеше шампанското от хладилника.