Джон Гришам
Остров Камино (57)

5

Вторият нов роман стигна до неочакван край само пет хиляди думи и три глави след началото. Мърсър вече се беше отегчила от героите си и от сюжета. Отчаяна, потисната и дори малко ядосана на себе си и на целия процес, тя облече най-оскъдния от растящата си колекция бански костюми и отиде на плажа. Беше едва десет сутринта, но тя се беше научила да избягва обедното слънце. Докъм пет следобед просто беше твърде горещо, за да бъде човек навън, независимо дали във водата или не. Кожата й вече имаше достатъчно хубав загар и Мърсър не се тревожеше да не прекали със слънцето. В десет часа идваше и непознатият бегач. Беше на нейната възраст. Тичаше бос покрай водата, а високото му слабо тяло лъщеше от пот. Очевидно беше атлет, с впечатляващо плосък корем, безупречни бицепси и прасци. Тичаше с лекота, грациозно и плавно и — внушаваше си Мърсър — забавяше темпото съвсем леко, когато я забележеше. Погледите им се бяха срещали поне два пъти предишната седмица и Мърсър беше убедена, че са готови за първия поздрав.

Тя намести чадъра и сгъваемия си стол и се намаза със слънцезащитен крем, като междувременно наблюдаваше всичко, случващо се на юг. Той винаги се задаваше от там, откъм „Риц“ и луксозните апартаменти. Тя опъна плажната си хавлия и се изтегна на слънце. Сложи слънчевите си очила и сламената шапка и зачака. Както винаги през работните дни, плажът беше на практика безлюден. Планът й беше, като го забележи в далечината, небрежно да се приближи към водата, планирайки движението си така, че да съвпадне с неговото. Щеше да изстреля едно нехайно „добро утро“ като всеки друг посетител на този най-дружелюбен от всички плажове. Мърсър се облегна на лакти и докато чакаше, се постара да не мисли за себе си като за поредния провалил се писател. Петте хиляди думи, които току-що беше изтрила, бяха най-отвратителният боклук, който беше писала някога.

Мъжът беше тук поне от десет дни — твърде дълго, за да е отседнал в хотел. Може би беше наел апартамент за един месец.

Мърсър нямаше никаква представа как да продължи да пише.

Мъжът винаги беше сам, но твърде далече от нея, за да провери дали носи брачна халка.

След като пет години беше създавала нескопосани герои и тромава проза и идеи, които бяха толкова лоши, че самата тя не си ги харесваше, Мърсър беше убедена, че никога няма да завърши романа.

Телефонът й звънна и Брус започна със:

— Дано не прекъсвам гения по време на работа.

— Ни най-малко — отговори тя. Всъщност съм се излегнала на плажа почти гола и възнамерявам да прелъстя един непознат. — Почивам си.

— Хубаво. Днес следобед в книжарницата ще имаме среща с писател и аз малко се тревожа за публиката. Неизвестен автор с дебютен роман, който не е много хубав.

Как изглежда? На колко години е? Гей или хетеро?

— Значи така си продаваш книгите — каза обаче Мърсър. — Призоваваш авторите си да ти се притекат на помощ.

— Ами да. А Ноел организира в последния момент вечеря у дома в негова чест, разбира се. Само ние двамата, ти, той и Майра с Лий. Ще бъде забавно. Какво ще кажеш?

— Нека да си погледна в графика. Да, свободна съм. По кое време?

— В шест. После ще вечеряме.

— Неофициално облекло?

— Шегуваш ли се? Ти си на морския бряг. Тук всичко върши работа. Дори обувките не са задължителни.

В единайсет слънцето буквално изпичаше пясъка и бризът се премести другаде. Явно беше твърде горещо за джогинг.