Джон Гришам
Остров Камино (56)

4

По здрач Мърсър отиде на брега и закрачи покрай водата. Семейство Нелсън, съседите й през четири къщи на юг, се присъединиха към нея, докато кучето им душеше глезените й. Двамата Нелсън бяха минали седемдесетте и се държаха за ръце, докато се разхождаха по брега. Бяха дружелюбни до степен на любопитство и вече бяха изкопчили от Мърсър повода за нейната кратка ваканция.

— Приятно писане — подвикна господин Нелсън на раздяла.

Няколко минути по-късно я спря госпожа Олдърман, през девет къщи северно от нейната, която разхождаше своите пудели близнаци и винаги изглеждаше зажадняла за човешки контакт. Мърсър не беше зажадняла за същото, но й беше приятно сред съседите.

Когато стигна до пристана, тя се отдели от водата и се приближи към дъсчената пътека. Илейн отново беше в града и искаше среща. Чакаше я в малкия вътрешен двор пред триетажната къща, която беше наела за операцията. Мърсър вече беше ходила там веднъж и беше видяла само Илейн. Ако имаше и други участници в наблюдението или ако някой я следеше, тя не знаеше за него. Илейн бе отговорила смътно, когато Мърсър я бе попитала.

Сега те влязоха в кухнята и Илейн попита:

— Нещо за пиене?

— Само вода.

— Вечеряла ли си?

— Не.

— Можем да си поръчаме пица, суши или китайско. Какво да бъде?

— Не съм гладна.

— И аз. Да седнем тук.

Илейн посочи неголяма маса между кухнята и хола. Отвори хладилника и извади две бутилки вода. Мърсър седна и се озърна.

— Тук ли си отседнала?

— Да, за две нощи.

Илейн седна срещу нея.

— Сама?

— Да. От днес на острова няма никой друг. Пристигаме и заминаваме.

Мърсър за малко да я попита защо говори в множествено число, но се въздържа.

— Е, значи си видяла магазина на Ноел.

Мърсър кимна. Имейл докладът й умишлено беше доста мъгляв.

— Разкажи ми. Опиши ми разположението.

Мърсър я преведе през всяка зала, горе и долу, като се стараеше да добавя възможно най-много подробности. Илейн я слушаше съсредоточено, но не си водеше бележки. Очевидно знаеше доста за магазина.

— Има ли сутерен? — попита тя.

— Да, Ноел го спомена мимоходом. Каза, че имала работилница долу, но не прояви желание да ми я покаже.

— Значи е задържала писалището. Опитахме се да го купим, но тя каза, че не е за продан. В даден момент ще го купиш, но може би ще поискаш да ти го боядиса. Сигурно ще го направи в сутерена и така ще имаш възможност да надникнеш, уж за да видиш новия цвят. Трябва да огледаме сутерена, защото е до този на книжарницата.

— Кой се е опитал да купи писалището?

— Ние. Добрите, Мърсър. Не си сама.

— Защо това не ме успокоява?

— Не те наблюдаваме. Идваме и си отиваме, както ти казах.

— Добре. Да кажем, че вляза в сутерена. После какво?

— Гледай. Наблюдавай. Запомни всичко. Ако ни провърви, току-виж има врата, която води към книжарницата.

— Едва ли.

— И мен ме съмнява, но трябва да разберем. Каква е стената — от бетон, тухла или дърво? Може да ни се наложи да проникваме през нея. Магазинът има ли видеонаблюдение?

— Две камери: едната е към входа, а другата е отзад над кухненския бокс. Може да има и други, но не ги видях. На втория етаж нямаше. Сигурна съм, че това вече го знаете.

— Да, но в този бизнес проверяваме всичко по три пъти и не спираме да събираме информация. Как се заключва входната врата?

— Има секретна брава с ключ. Нищо особено.

— Забеляза ли задна врата?

— Не, но не отидох чак до края. Мисля, че отзад има още помещения.

— Източно от магазина. На запад е офисът за недвижими имоти. Има ли връзка между двата?

— Не видях да има.

— Добра работа. Тук си от три седмици, Мърсър, и се справяш чудесно — вписваш се и не предизвикваш подозрение. Запозна се с подходящи хора, видя всичко, което можеше да видиш, и ние сме много доволни. Но трябва да предизвикаме нещо да се случи.

— Сигурна съм, че си намислила какво.

— Разбира се. — Илейн се приближи към канапето, взе три книги и ги остави по средата на масата. — Ето какъв е планът. Теса е заминала от Мемфис през осемдесет и пета година и се е преместила окончателно тук. Знаем, че е завещала имота си на своите три деца поравно. В завещанието й имало клауза, с която ти оставя двайсет хиляди долара за колеж. Тя има още шестима внуци — Кони, децата на Холстед в Калифорния и единственото дете на Джейн — Сара. Само за теб има специална клауза.

— Тя само мен обичаше истински.

— Добре, но новата ни история ще бъде нещо такова: след смъртта на Теса ти и Кони сте преглеждали личните й вещи, неща, които не фигурират в завещанието, и сте решили да си ги поделите. Малко дрехи, стари снимки, може би по-евтини предмети на изкуството, каквото и да е. Измисли каквото си искаш. Ти си получила кашон с книги, повечето от тях детските книжки, които Теса ти е купувала през годините. На дъното обаче си намерила ето тези три книги, първи издания от общинската библиотека на Мемфис, които Теса взела от там през осемдесет и пета година. Когато се преместила на брега на океана, тя неволно или поради нехайство взела и тези три книги. Трийсет години по-късно те се озовават при теб.

— Ценни ли са?

— И да, и не. Разгледай най-горната.

Мърсър я взе. „Затворникът“ на Джеймс Лий Бърк. Изглеждаше в идеално състояние, обложката беше непокътната и подвързана с найлон. Мърсър я отгърна на титулната страница и видя думите „Първо издание“.

— Както вероятно знаеш, това е сборник с разкази на Бърк, привлякъл доста внимание през осемдесет и пета година. Критиката много го харесала и се продавал добре.

— Колко струва?

— Купихме този екземпляр за пет хиляди миналата седмица. Първият тираж бил малък и не са останали много бройки в обращение. На задната обложка се вижда баркод. Такъв използвала библиотеката на Мемфис през осемдесет и пета година, така че книгата на практика не е маркирана. Разбира се, ние добавихме въпросния баркод и съм сигурна, че Кейбъл познава някого в бранша, който да го отстрани. Не е толкова трудно.

— Пет хиляди долара — повтори Мърсър, все едно държеше в ръце златно кюлче.

— Да, при това от почтен търговец. Планът е ти да споменеш за книгата на Кейбъл. Разкажи му историята, но не му я показвай, поне първоначално. Кажи, че не си сигурна как да постъпиш. Очевидно Теса е заела книгата от библиотеката и няма законни права над нея. После е попаднала при теб, извън завещанието й, затова и ти нямаш законни права над нея. Книгата принадлежи на библиотеката в Мемфис, но кой би се интересувал от нея трийсет години по-късно? А парите, разбира се, ти трябват.

— Да не превърнем Теса в крадла?

— Ситуацията е измислена, Мърсър.

— Не съм сигурна, че съм склонна да опозоря покойната си баба.

— „Покойна“ е ключовата дума. Теса е мъртва от единайсет години и не е откраднала нищо. Измислицата ще пробуташ на Кейбъл, ще стигне само до неговите уши.

Мърсър бавно взе втората книга. „Кървав меридиан“ от Кормак Маккарти, издадена от „Рандъм Хаус“ през 1985 г., първо издание с лъскава обложка.

— А колко струва тази? — попита тя.

— Платихме четири хиляди долара преди две седмици.

Мърсър остави книгата и взе третата — „Самотна гълъбица“, издадена от „Саймън енд Шустър“ също през 1985 г. Книгата явно бе минала през доста ръце, но обложката беше съвсем нова.

— Тази е малко по-различна — уточни Илейн. — „Саймън енд Шустър“ явно са очаквали големи продажби и първият тираж бил около четирийсет хиляди, затова при колекционерите има много първи издания, което, естествено, смъква цената. Платихме петстотин долара, после сложихме нова обложка, за да удвоим сумата.

— Обложката е фалшива, така ли? — попита Мърсър.

— Да, непрекъснато се прави в бранша, поне сред измамниците. Ако обложката е идеален фалшификат, цената значително скача. Намерихме добър фалшификатор.

Мърсър отново забеляза множественото число и се възхити на размаха на операцията. Тя остави книгата и посегна към водата.

— Планът е в крайна сметка да продам тези книги на Кейбъл, така ли? Ако е така, не ми допада идеята да пробутвам фалшификати.

— Мърсър, планът е да използваш книгите, за да се сближиш повече с Кейбъл. Отначало просто поговори с него за книгите. Сподели, че не си сигурна как да постъпиш с тях, че е неморално да ги продаваш, защото всъщност не са твои. Накрая му занеси една-две да видиш как ще реагира. Може да ти покаже колекцията си в сутерена, в трезора или каквото има долу. Кой знае как ще се завърти разговорът? Нужно е да проникнеш в неговия свят. Може да се възползва от възможността да купи „Затворникът“ или „Кървав меридиан“, а може и вече да ги има. Ако сме го преценили правилно, най-вероятно ще му допадне мисълта, че книгите не са съвсем законни, и ще поиска да ги купи. Да видим колко честен ще бъде с теб. Знаем колко струват книгите. Да видим дали ще ти даде умишлено ниска оферта. Кой знае? Парите нямат значение. Най-важното е да станеш част от сенчестия му бизнес.

— Не съм сигурна, че това ми харесва.

— Безобидно е, Мърсър, всичко е измислено. Книгите са купени законно от нас. Ако той ги купи, ще си върнем парите. В плана ни няма нищо нередно или неетично.

— Добре, но не съм сигурна, че ще съумея да изпълня ролята така, че да ми повярва.

— Стига, Мърсър. Ти живееш в света на измислиците. Прояви още малко въображение.

— Напоследък не ми се удава много.

— Съжалявам.

Мърсър сви рамене и отпи глътка вода. Впери поглед в книгите, докато трескаво обмисляше всякакви сценарии. Накрая попита:

— Какво може да се обърка?

— Може Кейбъл да се свърже с библиотеката в Мемфис и да започне да души, но системата е огромна и няма да стигне доникъде. Минали са трийсет години и всичко се е променило. Губят около хиляда книги годишно заради читатели, които не ги връщат, и като всяка библиотека не се опитват да ги проследяват. Освен това Теса е вземала много книги.

— Ходехме в библиотеката всяка седмица.

— Историята е убедителна. Той няма откъде да научи истината.

Мърсър взе „Самотна гълъбица“ и попита:

— А ако забележи фалшивата обложка?

— Мислехме за това и не сме сигурни дали да я използваме. Миналата седмица показахме книгата на двама стари търговци, на които какво ли не им е минавало пред очите, и никой не забеляза фалшификата. Но имаш право. Възможно е да се откажем от този риск. Започни с първите две книги, но го накарай да почака. Протакай, докато се мъчиш да прецениш какво е редно и справедливо. За теб е морална дилема — да видим какво ще те посъветва.

Мърсър сложи книгите в платнена торба и се върна на плажа. Океанът беше спокоен, приливът беше в ниска точка. Пълната луна озаряваше пясъка. Докато крачеше, тя чу гласове, които постепенно се усилиха. От лявата си страна на половината път до дюните видя двама млади влюбени, които се забавляваха върху плажна хавлия, а прошепнатите им думи бяха накъсани от въздишки и стенания, съпътстващи еротичната наслада. Тя едва не спря да погледа, докато всичко приключи, но съумя да продължи, стараейки се да попие всичко в максимална степен, докато се прокрадваше покрай тях.

Загриза я завист. Колко време вече?