Джон Гришам
Остров Камино (53)

1

Да влезеш в магазин „Прованс на Ноел“ беше като да се озовеш в някой от нейните прекрасни лъскави албуми. Предното помещение беше пълно с рустикални мебели, бюфети, тоалетки, скринове и кресла, подредени красиво върху стари каменни плочи. Страничните масички бяха отрупани с порцеланови кани, саксии и кошници. Гипсовите стени бяха в прасковен цвят, украсени с аплици, матови огледала и мрачни портрети в рамки на отдавна забравени барони и техните семейства. Ароматни свещи излъчваха плътното ухание на ванилия. От гредите на таваните висяха полилеи. Оперна музика звучеше тихо от невидими тонколони. В страничното помещение Мърсър се полюбува на тясната маса за винени дегустации, подредена като за вечеря с чинии и купи в слънчевожълто и масленозелено — основни тонове на рустикалните провансалски съдове. Покрай стената близо до витрината имаше писалище — красиво и ръчно боядисано, което се очакваше да събуди копнеж у Мърсър. Според Илейн писалището се продаваше за три хиляди долара и беше идеално за тяхната цел.

Мърсър беше проучила и четирите книги на Ноел и с лекота разпознаваше мебелите и предметите. Тъкмо се любуваше на писалището, когато Ноел влезе и възкликна:

— Здравей, Мърсър. Каква приятна изненада!

Поздрави я по обичайния френски маниер — с целувка по двете бузи.

— Това място е разкошно — отбеляза Мърсър почти благоговейно.

— Добре дошла в Прованс. Какво те води насам?

— А, нищо конкретно. Просто разглеждам. Много ми харесва това бюро — докосна тя писалището.

В книгите на Ноел пишеше най-малко за три подобни.

— Намерих го на един селски пазар в Боню, близо до Авиньон. Трябва да си го купиш. Идеално е за твоята работа.

— Първо трябва да продам малко книги.

— Ела, ще те разведа.

Ноел хвана Мърсър за ръка и я поведе от стая в стая, до една пълни с впечатляващи мебели. Качиха се по елегантно стълбище с бели каменни стъпала и парапет от ковано желязо на втория етаж, където Ноел скромно й показа още скринове, легла и ракли. Всяка вещ имаше своя история. А Ноел говореше с толкова обич за колекцията си, че изглеждаше изпълнена с нежелание да се раздели с каквото и да било. Мърсър забеляза, че нито един предмет на втория етаж няма етикетче с цена.

В задната част на магазина имаше малък кабинет, а до вратата му се мъдреше масичка за дегустация на вино с вдигащ се капак. Докато Ноел й я описваше, Мърсър се запита дали всички френски масички са предназначени за винени дегустации.

— Хайде да пием чай — покани я собственичката и й посочи стол до масата.

Мърсър седна. Ноел се зае да топли вода на малка печка до мраморната мивка.

— Направо се влюбих в писалището — призна Мърсър. — Но се страхувам да попитам колко струва.

Ноел се усмихна и отговори:

— За теб цената ще бъде специална, скъпа. За всички останали е три хиляди долара, но на теб ще го продам за половината.

— Въпреки това ще ми е трудно. Нека си помисля.

— Къде пишеш в момента?

— На малка маса за закуска в кухнята с изглед към океана, но не се получава. Не съм сигурна дали заради масичката или заради океана, но думите просто не идват.

— За какво е книгата?

— Не съм сигурна. Опитвам се да започна нов роман, но не върви добре.

— Дочетох „Октомврийски дъжд“ и го намирам за превъзходен.

— Много си мила.

Мърсър беше трогната. Откакто беше пристигнала на острова, се беше запознала с трима души, които се изказаха хвалебствено за дебютния й роман, и това й подейства по-насърчаващо от всичко друго през последните пет години.

Ноел подреди порцеланов чаен сервиз на масата и сръчно наля чая в две еднакви чаши. И двете си добавиха бучка захар, но не и мляко и докато разбъркваха, Ноел попита:

— Говориш ли за работата си? Питам те, защото повечето писатели говорят твърде много за нещата, които пишат или които искат да напишат, но има хора, за които това е трудно по някаква причина.

— Предпочитам да не го правя, особено за онова, с което се занимавам в момента. Дебютният роман ми се струва остарял и старомоден, все едно съм го написала преди много години. В редица отношения е проклятие да издадеш книга толкова млад. Очакванията са високи, натискът е голям, литературният свят очаква от теб някакъв шедьовър. А минават няколко години и книга няма. Многообещаващата звезда е почти забравена. След „Октомврийски дъжд“ първата ми агентка ме посъветва бързо да издам втори роман. Твърдеше, че тъй като критиката е харесала първия, със сигурност ще отхвърли втория, какъвто и да е, затова било по-добре да се задействам и да изтърпя лошия късмет. Съветът й сигурно беше добър, но проблемът е, че нямах втори роман. Мисля, че продължавам да търся.

— Какво търсиш?

— История.

— Повечето писатели твърдят, че героите идват най-напред. Когато те са вече на сцената, някак се намества и сюжетът. А при теб не е ли така?

— Още не.

— Какво вдъхнови „Октомврийски дъжд“?

— Когато бях в колежа, прочетох историята на изчезнало дете, което така и не било открито, и как това се отразило на семейството. Беше невероятно тъжна и запомняща се, но и красива в редица отношения. Не можех да я забравя, затова я заех, населих я с изцяло измислени персонажи и написах романа за по-малко от година. Сега ми е трудно да повярвам, че съм работила толкова бързо. Навремето с нетърпение очаквах всяка сутрин, първата чаша кафе и следващата страница. Вече не се получава.

— Сигурна съм, че ще се получи. Дошла си на идеалното място за писане.

— Ще видим. Честно казано, Ноел, имам нужда да продам малко книги. Не ми се преподава, не искам да си търся и работа. Обмислях дори дали да не пиша под псевдоним, да бълвам криминални истории или нещо, което може би ще се продава.

— В това няма нищо лошо. Продай малко книги, после ще можеш да пишеш каквото си пожелаеш.

— Планът постепенно се оформя.

— Говорила ли си с Брус?

— Не. За какво?

— Той познава бизнеса и света на изкуството от всеки ъгъл. Чете всичко, познава стотици писатели, агенти и редактори, които често го питат за мнението му, не непременно за съвета му. Той не дава съвети, освен ако човек изрично не го помоли. Харесва те, възхищава се на работата ти и сигурно ще ти бъде от полза.

Мърсър сви рамене, за да покаже, че в идеята може би има хляб. Вратата се отвори и Ноел въздъхна:

— Извинявай, но сигурно имам клиент.

Стана от масата и изчезна. Няколко минути Мърсър отпиваше от чая си и се чувстваше като измамница. Не беше дошла в магазина да купува мебели, да си бъбри за писане или да се преструва, че е поредната самотна и притеснена писателка, която си търси приятели. Не, беше тук, за да души за сведения, които да предаде на Илейн и тя от своя страна евентуално да използва срещу Брус или Ноел. Остра болка проряза корема й, догади й се. Тя изчака да отмине спазъмът, после се изправи и се успокои. Излезе в предната част на магазина, където Ноел помагаше на клиентка, явно сериозно решена да си купи стар скрин.

— Трябва да тръгвам — каза Мърсър.

— Разбира се — усмихна се леко Ноел. — С Брус ще се радваме скоро да ни гостуващ на вечеря.

— Прекрасно. Свободна съм до края на лятото.

— Ще ти звънна.