Джон Гришам
Остров Камино (50)

3

Няколко минути преди шест Дени се върна в книжарницата и завари Оскар да го чака притеснено на касата. Служителката си беше тръгнала, клиенти нямаше. Дени мълчаливо обърна табелката „Затворено“, заключи вратата и угаси осветлението.

Двамата се качиха до тесния и претъпкан кабинет, където Оскар предпочиташе да прекарва дните си, докато някой друг се грижи за клиентите. Седна зад бюрото и посочи единствения стол, който не беше затрупан със списания.

Дени седна и започна:

— Да не губим време, Оскар. Знам, че си купил ръкописите за половин милион долара. Превел си парите в банкова сметка на Бахамите. От там са били прехвърлени в сметка в Панама, където ги намерих. Разбира се, без процента за нашия посредник.

— Значи ти си крадецът? — попита спокойно Оскар.

Няколко хапчета бяха успокоили нервите му.

— Не твърдя подобно нещо.

— А откъде да съм сигурен, че не си ченге и не носиш подслушвателно устройство? — попита Оскар.

— Искаш да ме обискираш ли? Ами давай. Откъде едно ченге ще знае цената? Откъде ченге ще знае подробности за паричните преводи?

— ФБР могат да проследят всичко.

— Ако знаеха, каквото знам аз, щяха просто да те приберат, Оскар. Успокой се, няма да бъдеш арестуван. Аз също. Нали разбираш — нито ти, нито аз можем да отидем при ченгетата. И двамата сме адски виновни и ни чака дълъг престой в кафеза. Само че няма да стане.

Оскар искаше да му повярва и при чутото изпита известно облекчение. Трябваше да се преодолеят обаче някои непосредствени трудности. Той пое дълбоко дъх и обясни:

— Не са у мен.

— Къде са тогава?

— Защо ги продаде?

Дени преметна крак връз крак и се облегна на стария стол.

— Уплаших се. ФБР прибра двама от приятелите ми ден след обира. Налагаше се да скрия съкровището и да напусна страната. Изчаках месец, после още един. Когато нещата се поуталожиха, се върнах и се срещнах с дилър в Сан Франциско. Каза, че познава евентуален купувач — руснак, който щял да плати десет милиона. Излъга. Отишъл право във ФБР. Имахме уговорена среща и аз трябваше да нося ръкописа като доказателство, но ФБР ме чакаха.

— Как разбра?

— Защото подслушвахме телефоните му, преди да влезем. Много ни бива, Оскар. Много сме търпеливи, много професионални. Размина ни се на косъм, затова отново напуснахме страната, докато положението се успокои. Знаех, че ФБР разполагат с точно мое описание, затова останах извън САЩ.

— И моите телефони ли подслушвате?

Дени кимна и се усмихна.

— Стационарните. Не можахме да хакнем мобилния.

— Как ме намерихте?

— Отидох в Джорджтаун и се свързах със стария ти приятел Джоуел Рибикоф. Твоят посредник. Нямах му доверие — на никого не можеш да имаш доверие в този бизнес, — но тогава отчаяно исках да се отърва от ръкописите.

— Двамата с теб не биваше да се срещаме.

— Да, такъв беше планът. Ти изпращаш парите, аз доставям стоката, после отново изчезвам. Но ето че се върнах.

Оскар изпука кокалчетата си и се помъчи да запази спокойствие.

— А Рибикоф? Къде е той сега?

— Няма го. Умря от ужасна смърт, Оскар, беше кошмар. Но преди да умре, ми даде, каквото исках. Теб.

— Ръкописите не са у мен.

— Добре. Какво направи с тях?

— Продадох ги. Шитнах ги възможно най-бързо.

— Къде са, Оскар? Ще ги намеря, а следата вече е кървава.

— Не знам къде са, кълна ти се.

— Тогава кой знае?

— Виж, трябва ми време да помисля. Твърдиш, че си търпелив, затова ми дай време.

— Хубаво. Ще се върна след двайсет и четири часа. И да не направиш някоя глупост — например да се опиташ да избягаш. Няма къде да се скриеш и ще пострадаш, ако го направиш. Ние сме професионалисти, Оскар, а ти си пълен лаик.

— Няма да избягам.

— Двайсет и четири часа. После се връщам за името на човека. Даваш ми го, парите остават при теб и продължаваш да си живееш живота. Повече няма да чуеш за мен. Обещавам.

Дени се изправи и излезе от офиса. Оскар се вторачи във вратата и се заслуша в отдалечаващите се стъпки надолу по стълбите. Чу вратата да се отваря, чу как дрънна звънчето и после тихото затваряне.

Оскар скри лице с ръце и се помъчи да не ревне.