Джон Гришам
Остров Камино (48)

1

Повече от шейсет години книжарница „Олд Бостън“ заемаше все същата къща на Уест Стрийт в карето Ледър Блокс в центъра на града. Беше основана от Лойд Стайн, известен антиквар, а след смъртта му през 1990 г. бизнеса пое синът му Оскар. Оскар бе отраснал в книжарницата и обичаше работата, но с течение на времето професията започна да го отегчава. Заради интернет и общия упадък на всичко, свързано с книгите, той все по-трудно реализираше прилична печалба. Баща му се задоволяваше с търговията със стари книги и с надеждата понякога да прави голям удар с някое рядко издание, но Оскар започваше да губи търпение. На петдесет и осем години той кротко търсеше друг изход.

В четири часа в четвъртък следобед Дени влезе в книжарницата за трети пореден ден и небрежно огледа рафтовете и купчините стари книги. Когато служителката — възрастна жена, която работеше тук от десетилетия — напусна мястото си и слезе долу, Дени избра старо издание с меки корици на „Великият Гетсби“ и го отнесе на касата. Оскар се усмихна и попита:

— Намерихте ли, каквото търсите?

— Това ще свърши работа — отговори Дени.

Оскар взе книгата, отвори я и съобщи:

— Четири долара и трийсет цента.

Дени остави парите върху плота и заяви:

— Всъщност търся оригинала.

Оскар взе банкнотата и попита:

— Имате предвид първото издание ли? На „Гетсби“?

— Не. Оригиналният ръкопис.

Оскар се засмя. Ама че глупак!

— Опасявам се, че не мога да ви помогна, господине.

— О, мисля, че можете.

Оскар застина и се вторачи в очите на мъжа. Посрещна го студен и суров поглед. Суров и пресметлив поглед. Оскар преглътна и попита:

— Кой сте вие?

— Никога няма да узнаете.

Оскар отмести поглед и прибра банкнотата в касата. Забеляза, че ръцете му треперят. Извади няколко монети и ги остави върху плота.

— Седемдесет цента — успя да смотолеви той. — Бяхте тук и вчера, нали?

— И завчера.

Оскар се озърна. Бяха сами. Той стрелна поглед към малката охранителна камера високо горе, насочена към касата. Дени тихо каза:

— Не се притеснявайте за камерата. Снощи я обезвредих. Другата в кабинета ви също не работи.

Оскар поемаше големи глътки въздух, раменете му увиснаха. След като месеци наред живееше в страх, сън не го хващаше и все се озърташе през рамо, страшният момент най-накрая беше настъпил.

— Ченге ли си? — попита той с тих треперещ глас.

— Не. Напоследък гледам да избягвам ченгетата също като теб.

— Какво искаш?

— Ръкописите. Всичките пет.

— Не знам за какво говориш.

— Дали не можеш малко по-добре? Надявах се на нещо по-оригинално.

— Разкарай се от тук — изсъска Оскар и се постара да звучи заплашително.

— Тръгвам си. Ще се върна в шест, когато затваряш. Ще заключиш вратата и двамата с теб ще се оттеглим в кабинета ти да си поговорим. Най-сериозно те съветвам да влезеш в играта. Няма къде да избягаш, няма кой да ти помогне. Наблюдаваме те.

Дени прибра монетите и книгата и излезе.