Джон Гришам
Остров Камино (46)

7

Движението по главната улица беше слабо, а тротоарите бяха пълни с туристи, пристигнали в града за празника. Мърсър паркира в една пряка и отиде пеша до книжарницата. Успя да остане незабелязана от Брус и се качи в кафенето на горния етаж, където хапна сандвич и прегледа „Таймс“. Той мина покрай нея да си вземе еспресо и се учуди, че я вижда.

— Имаш ли време да подпишеш книгите?

— Затова съм дошла.

Тя го последва долу, до стаята с първите издания, където той затвори вратата зад тях. Два големи прозореца бяха отворени към първия етаж и недалече от двамата клиенти разглеждаха книги по рафтовете. В средата имаше стара маса, отрупана с документи и папки.

— Това кабинетът ти ли е? — попита Мърсър.

— Един от кабинетите. Когато няма много хора, се промъквам тук да поработя.

— А кога няма много хора?

— Книжарница е: днес е натоварено, но утре ще бъде празно.

Той отвори шкафа и извади две книги с твърди корици на „Октомврийски дъжд“. Подаде й химикалка.

— Отдавна не съм подписвала такава книга — призна тя.

Брус разгърна първата книга на титулната страница и Мърсър написа името си, после направи същото и с втората книга. Брус остави едната книга на масата, а другата върна на мястото й на рафта. Първите издания бяха подредени азбучно по фамилия на автора.

— Какви са тези книги? — попита Мърсър и махна с ръка към стената от книги.

— Всички са първи издания на писатели, давали автографи в книжарницата. Всяка година организираме поне сто премиери, затова за двайсет години се е оформила солидна сбирка. Проверих и установих, че в очакване на пристигането ти преди години съм поръчал сто и двайсет книги.

— Сто и двайсет ли? Толкова много?

— Имам Клуб на първите издания с около стотина мои клиенти, които купуват всяка книга с автограф. Доста е успешен, между другото. Ако гарантирам сто продадени книги, издателите и писателите охотно ни включват в маршрута си.

— На всички представяния ли идват тези хора?

— Де да беше така. Обикновено идват около половината, което си е добра публика. Трийсет процента живеят извън града и получават книгите си по пощата.

— Какво се случи, когато прекратих обиколката?

— Върнах книгите.

— Много съжалявам.

— Част от работата е.

Мърсър тръгна покрай стената, оглеждайки рафтовете с книги, някои от които й бяха познати. Имаше само по един екземпляр. Къде бяха другите? Брус беше върнал на мястото и нейната книга, а втората беше оставил на масата. Къде ги държеше?

— Сред тези има ли ценни? — попита Мърсър.

— Всъщност, не. Сбирката е впечатляваща и означава много за мен, защото съм привързан към всяка книга, но стойността им не е голяма.

— Защо?

— Първите издания имат прекалено голям тираж. Твоят роман излезе в пет хиляди — не е много, но за да бъде една книга ценна, трябва да е рядка. Понякога все пак вадя късмет. — Брус се пресегна нависоко, смъкна една книга и й я подаде. — Помниш ли „Пияни във Фили“? Шедьовърът на Джей Пи Уолтхол?

— Разбира се.

— Спечели Националната литературна награда на САЩ и „Пулицър“ през хиляда деветстотин деветдесет и девета година.

— Четох я в колежа.

— Попадна ми сигнална бройка. Прочетох я, разбрах, че има потенциал, и поръчах няколко кашона, но преди писателят да каже, че няма да прави обиколка. Издателят нямаше пари, пък и поначало не беше особено съобразителен, затова пусна първи тираж от шест хиляди броя. Не беше зле за първи роман, но изобщо не беше достатъчно. Е, печатането прекъсна, когато профсъюзът вдигна стачка. Само хиляда и двеста броя от книгата успяха да излязат от печатницата, преди да спрат работа. Извадих късмет, че моите бройки пристигнаха. Първите критики бяха безумно добри, а вторият тираж — в различна печатница — беше двайсет хиляди. Третият тираж — двойно по-голям, и така нататък. Накрая се продадоха един милион екземпляра от книгата с твърди корици.

Мърсър отвори книгата и видя думите „Първо издание“.

— И колко струва това? — попита тя.

— Продадох две книги за пет хиляди долара. Вече искам осем. Имам още двайсетина бройки някъде в сутерена.

Мърсър запомни информацията, но не каза нищо. Върна му книгата и се приближи към друга стена, и тя цялата в книги.

— Повечето автори тук — но не всички — са давали автографи в книжарницата ми.

Мърсър извади „Правилата на дома“ на Джон Ървинг и каза:

— Допускам, че на пазара има много от тези.

— Това е Джон Ървинг. Този роман излезе седем години след „Светът според Гарп“, затова първият тираж беше огромен. Имам и един екземпляр от „Гарп“, но не е за продан.

Мърсър върна книгата на мястото й и бързо огледа другите до нея. „Светът според Гарп“ липсваше. Предположи, че и тази книга е „някъде в сутерена“, но не каза нищо. Искаше й се да го попита за най-редките му издания, но реши да изгуби интерес.

— Приятно ли прекара на вечерята снощи? — попита той.

Тя се засмя и се дръпна назад.

— О, да. Никога не съм вечеряла с толкова много писатели. Ние предпочитаме уединението, нали знаеш?

— Да, знам. В твоя чест всички се държаха прилично. Повярвай ми, невинаги са толкова цивилизовани.

— И защо?

— Такъв е нравът на породата. Като смесиш крехко его, алкохол и малко политика, нещата обикновено загрубяват.

— Нямам търпение. Кога е следващото парти?

— С тях никога не се знае. Ноел спомена вечеря след две седмици. Много й беше приятно в твоята компания.

— На мен също в нейната. Ноел е прелестна.

— Много е забавна и е много добра в работата си. Отбий се в магазина й да разгледаш.

— Ще се отбия, но не си падам по луксозни вещи.

Брус се засмя.

— О, внимавай. Тя много се гордее със стоката си.

— Утре сутрин ще се видя на кафе със Серина Роуч преди представянето на книгата й. Познаваш ли я?

— Разбира се, идвала е тук два пъти. Доста напрегната жена, но приятна. Прави турнетата си със своя приятел и с рекламната си агентка.

— Цял антураж?

— Да, струва ми се. Не е необичайно. Борила се е с наркотиците и ми изглежда някак крехка. Животът на път напряга много писатели и те имат нужда от сигурност.

— Не може да пътува сама, така ли?

Брус се засмя и видимо се поколеба дали да сподели клюката.

— Мога да ти разкажа много истории. Някои са тъжни, други са смешни, всички до една са колоритни. Но да го оставим за друг път, може би след дълга вечеря.

— Приятелят й същият ли е? Питам, защото чета най-новия й роман. Главната героиня се бори с мъжете и с наркотиците. Авторката явно познава материята.

— Не знам, последните два пъти е с един и същ приятел.

— Клетото момиче, критиците здравата я дерат.

— Да, а тя не го приема никак добре. Рекламната й агентка ми се обади днес сутринта, за да се увери, че няма да я каня на вечеря след представянето. Искат да я държат далече от бутилката вино.

— А турнето едва започва, нали?

— Ние сме третата книжарница. Току-виж, станала някоя издънка. Е, винаги може да го прекрати като теб.

— Силно го препоръчвам.

Служителка надникна през прозореца и каза:

— Извинете, че ви прекъсвам, но Скот Търоу е на телефона.

— Трябва да се обадя — извини се Брус.

— До утре — каза Мърсър и се запъти към вратата.

— Благодаря, че подписа книгите.

— Ще подпиша всички свои книги, които купиш.