Джон Гришам
Остров Камино (43)

4

Явно литературното общество на острова се боеше твърде много от Майра Бекуит, за да откаже на нейна покана за вечеря, отправена в последния момент. Никой не искаше да я обиди. Мърсър подозираше и че никой не иска да рискува да пропусне събиране, на което най-вероятно ще бъде обсъждан в свое отсъствие. Тласкани от чувство за самосъхранение и от любопитство, гостите започнаха да пристигат във Викър Хаус късно в неделя следобед за питиета и вечеря в чест на най-новото си попълнение, макар и временно. Беше уикендът на Деня на загиналите воини, началото на лятото. В изпратената по имейл покана пишеше шест следобед, но за писателите този час не означаваше нищо. Никой не ходеше навреме.

Боб Коб пристигна пръв. Веднага притисна Мърсър на задната веранда и започна да я разпитва за работата й. Имаше дълга прошарена коса и бронзовия загар на човек, който прекарва твърде много време на открито. Носеше ярка риза на цветя с разкопчани горни копчета, така че отдолу се показваха прошарените косми на гърдите му. Според Майра слухът беше, че Коб току-що е предал последния си роман и че редакторът му е доволен. Не разкриваше откъде го знае. Коб пиеше домашна бира от буркан и стоеше прекалено близо до Мърсър, докато разговаряха.

Ейми Слейтър, дамата с вампирите, й се притече на помощ и я увери, че е добре дошла на острова. Разказа й за трите си деца и колко се радва, че има възможност да излезе от къщи вечерта. Лий Трейн се присъедини към групичката, но почти не говореше. Майра пристъпваше тежко из къщата, облечена с широка розова рокля с размерите на малка палатка, даваше нареждания на хората от кетъринга, разнасяше питиета и не обръщаше капка внимание на глутницата кучета, завладели къщата.

След това пристигнаха Брус и Ноел и Мърсър най-сетне срещна човека, на когото дължеше краткия си творчески отпуск. Беше облечен с бледожълт костюм от крепон с папийонка, въпреки че в поканата изрично пишеше „крайно небрежно облекло“. Мърсър обаче отдавна беше установила, че в литературните среди всичко е подходящо. Ноел беше красива със семплата си бяла памучна рокля, тясна и прилепнала към слабото й тяло. Проклети французойки, помисли си Мърсър, докато отпиваше от своето шабли и се стараеше да участва в общия разговор.

Някои писатели са опитни разказвачи с неизчерпаем запас от истории, остроумни забележки и крилати мисли. Други са затворени и интровертни хора, които се трудят в самотните си светове и общуват с усилие. Мърсър беше някъде по средата. Самотното й детство й беше дало възможност да живее в собствен свят, където се говореше малко, затова тя полагаше старание да бъбри и да се смее, да цени шегата.

Появи се Анди Адам и тутакси поиска двойна водка с лед. Майра му я подаде и стрелна Брус с тревожен поглед. Двамата знаеха, че пак е започнал да пие, и се тревожеха. Когато той се представи на Мърсър, тя веднага забеляза малък белег над лявото му око и си спомни склонността му да се бие по баровете. Двамата с Коб бяха приблизително връстници. И двамата бяха разведени, и двамата бяха пияници, които обикаляха плажовете и бяха извадили късмет да се продават добре и да се наслаждават на хубав и лек живот. Скоро застанаха един до друг и заговориха за риболов.

Джей Аркълруд, умисленият поет и фрустрирана литературна знаменитост, пристигна малко след седем, което според Майра беше рано за него. Изпи чаша вино, поздрави Брус, но не се представи на Мърсър. Когато всички се събраха, Майра помоли за тишина и вдигна тост.

— Да пием за новата си приятелка Мърсър Ман, която ще остане тук известно време с надеждата да почерпи вдъхновение от слънцето и морския бряг и да допише проклетия роман, който не може да завърши вече трета година. Наздраве!

— Само три години! — възкликна Лий и всички се засмяха.

— Мърсър — подкани я Майра.

— Благодаря — усмихна се Мърсър. — Много се радвам, че съм тук. Идвам на острова от шестгодишна при баба си Теса Магрудър. Някои от вас сигурно я познават. Най-щастливите дни в живота ми, поне засега, са онези, които прекарах с нея на брега и на острова. Оттогава мина много време и сега се радвам, че се върнах. Приятно ми е, че съм тук тази вечер.

— Добре дошла — вдигна чашата си Боб Коб.

Другите го последваха, извикаха бодро: „Наздраве!“, и заговориха в един глас.

Брус пристъпи по-близо към Мърсър и тихо каза:

— Познавах Теса. Двамата с Портър загинаха по време на буря.

— Да, преди единайсет години — потвърди Мърсър.

— Много съжалявам — рече Брус малко притеснено.

— Не, всичко е наред. Мина много време.

Майра се намеси:

— Е, аз съм гладна. Вземете си напитките и да вечеряме.

Влязоха в трапезарията. Масата беше тясна и недостатъчно дълга за девет човека, но и двайсет да бяха, Майра пак щеше да успее да ги смести. Столовете бяха различни, но масата беше подредена красиво — редица къси свещи в средата и много цветя. Порцеланът и чашите бяха стари и красиво съчетани. Старинните прибори бяха подредени безупречно. Белите платнени салфетки бяха току-що изгладени и сгънати. Майра държеше лист с разположението на гостите, който явно бяха обсъждали с Лий, и дрезгаво направляваше хората. Мърсър се оказа настанена между Брус и Ноел, а останалите заеха местата си след обичайното мърморене и недоволство. Подеха се най-малкото три различни разговора, докато Дора, която организираше кетъринга, разливаше виното. Въздухът беше топъл, а прозорците — отворени. Стар вентилатор бръмчеше над главите им.

— Така — поде Майра. — Ето какви са правилата. Никой да не говори за собствените си книги и за политика. Сред нас има републиканци.

— Моля! — възкликна Анди. — Кой ги е поканил?

— Аз и ако не ти харесва, можеш веднага да си тръгнеш.

— И кои са? — попита Анди.

— Аз — гордо вдигна ръка Ейми. Явно същото се беше случвало и преди.

— И аз съм републиканец — обади се Коб. — Макар да съм бил в затвора и малтретиран от ФБР, си оставам републиканец.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Анди.

— Ето, видяхте ли какво имам предвид — каза Майра. — Никаква политика.

— Ами футбол? — попита Коб.

— И никакъв футбол — усмихна се Майра. — Брус, за какво искаш да говорим?

— За политика и за футбол — отговори той и всички се засмяха.

— Какво се очаква в книжарницата тази седмица?

— Ами в сряда пак ще дойде Серина Роуч. Очаквам да видя всички ви на представянето.

— Днешният брой на „Таймс“ я прави на пух и прах — отбеляза Ейми с известно задоволство. — Четохте ли?

— Че кой чете „Таймс“? — попита Коб. — Ляв парцал.

— Аз бих се радвала „Таймс“ да ме направи на пух и прах — обади се Лий. — Всъщност който и да е вестник. За какво е книгата й?

— Това е четвъртият й роман. Разказва се за млада неомъжена жена от Ню Йорк, която има проблеми с връзките.

— Много оригинално — изломоти Анди. — Нямам търпение да го прочета.

Той пресуши втората си двойна водка и помоли Дора за трето питие.

Майра изгледа намусено Брус, който вдигна рамене, все едно казваше: „Той е голям човек“.

— Гаспачо — оповести Майра и взе лъжицата си. — Залавяйте се.

След броени секунди всички бъбреха едновременно. Водеха се отделни разговори. Коб и Анди говореха тихо за политика. Лий и Джей бяха доближили глави в края на масата и обсъждаха нечий роман. Майра и Ейми любопитстваха за някакъв нов ресторант. Брус тихо каза на Мърсър:

— Много съжалявам, че споменах за смъртта на Теса. Беше много грубо.

— Не, не беше — увери го тя. — Случи се много отдавна.

— Познавах добре Портър. Беше редовен клиент в книжарницата, обичаше криминални истории. Теса се отбиваше веднъж годишно, но не купуваше много книги. Май смътно си спомням, че съм виждал внучката й преди много години.

— Колко време ще останеш? — попита Ноел.

Мърсър беше сигурна, че всичко, което е казала на Майра, вече е стигнало до Брус.

— Няколко месеца. В момента си сменям работата, по-скоро съм без работа. През последните три години преподавах, но се надявам да не го правя повече. А ти? Разкажи ми за магазина си.

— Продавам старинни френски мебели. Магазинът ми е до книжарницата. От Ню Орлиънс съм, но след като се запознах с Брус, се преместих тук. Веднага след Катрина.

Тих и ясен глас, без следа от южняшки акцент. Без следа от нищо. И без брачна халка въпреки многото бижута.

— Това беше през две и пета година — отбеляза Мърсър. — Месец след смъртта на Теса. Помня го ясно.

— Беше ли тук, когато се случи? — попита Брус.

— Не, това беше първото лято от четиринайсет години, което не прекарах тук. Наложи се да си намеря работа, за да си плащам колежа. Работех в родния си град, в Мемфис.

Дора раздигаше купите и наливаше още вино. Анди ставаше все по-шумен.

— Имате ли деца? — попита Мърсър.

Брус и Ноел се усмихнаха и поклатиха глава.

— Така и не ни остана време — отговори тя. — Аз пътувам често, купувам и продавам, предимно във Франция, а Брус е в книжарницата без почивен ден.

— Не я ли придружаваш? — попита Мърсър.

— Не много често. Оженихме се във Франция.

Не беше вярно. Той поднесе лъжата толкова небрежно и с такава лекота — явно отдавна живееха с нея. Мърсър отпи глътка вино и си напомни, че седи до един от най-успелите търговци на крадени редки книги в страната. Докато разговаряха за Южна Франция и за търговията със старинни мебели там, Мърсър се чудеше какво знае Ноел за бизнеса на Брус. Ако наистина беше платил един милион за ръкописите на Фицджералд, тя със сигурност щеше да знае, нали? Той не беше магнат с интереси по цял свят, който може всякак да мести и крие пари. Беше търговец от малко градче, който на практика живееше в книжарницата си. Не би могъл да скрие толкова много пари от нея, нали? Ноел със сигурност знаеше.

Брус изказа възхищението си от „Октомврийски дъжд“ и се поинтересува за причината първата писателска обиколка на Мърсър да завърши тъй внезапно. Майра чу въпроса му, настоя за тишина и помоли Мърсър да разкаже историята. Докато Дора поднасяше печена риба помпано, разговорът се завъртя около темата за писателските турнета и всеки имаше какво да разкаже. Лий, Джей и Коб признаха, че и те са изгубили час-два по разни книжарници, без да продадат нито една книга. Анди беше събрал скромна публика за първата си книга, но — което не учуди никого — веднъж се напил и го изритали от книжарницата, защото оскърбил клиенти, които не искали да си купят произведението му. Дори Ейми, авторката на бестселъри, беше преживяла трудни моменти, преди да открие вампирите.

По време на вечерята Анди мина на вода с лед и цялата маса видимо си отдъхна.

Коб разпалено разказваше някаква затворническа история за осемнайсетгодишно хлапе, сексуално малтретирано от съкилийника си, истински насилник. Години по-късно, след като и двамата са освободени под гаранция, хлапето издирва някогашния си съкилийник и го намира да си живурка кротко някъде в предградията, забравил миналото. Настава време за отплата.

Беше дълга и интересна история, а когато Коб приключи, Анди се обади:

— Ама че мошеник. Чиста измислица е, нали? Това е следващият ти роман.

— Не, кълна се, истина е.

— Глупости. Не го правиш за пръв път — сервираш ни някоя дълга история, за да видиш как ще реагираме, а после я превръщаш в роман.

— Е, мина ми през ума. Какво смятате, ще се продава ли?

— На мен ми харесва — каза Брус. — Обаче внимавай със сцените на насилие в затвора. Според мен малко ги пресилваш.

— Говориш като агента ми — измърмори Коб и извади химикалка от джоба на ризата си, като че ли се канеше да започне да си води бележки. — Нещо друго? Мърсър, ти какво мислиш?

— Имам ли право на глас?

— Разбира се, защо не? Гласът ти има толкова тежест, колкото и на всички останали драскачи тук.

— Може да използвам сюжета — отбеляза Анди и всички се засмяха.

— Със сигурност имаш нужда от хубав сюжет. Спази ли крайния си срок?

— Да, изпратих текста и вече ми го върнаха. Проблеми с композицията.

— Също като предишната ти книга, но въпреки това я издадоха.

— И добре направиха. Чудно се харчи, едва смогват да печатат.

— Стига, момчета — намеси се Майра. — Нарушавате първото правило: не говорим за собствените си книги.

— Това може да продължи цяла нощ — прошепна Брус на Мърсър достатъчно силно, за да го чуят и останалите.

На нея й допадаха закачките, на всички им допадаха. За пръв път беше сред писатели, които се заяждат с такава охота, но в духа на шегата.

С поруменели от виното страни Ейми каза:

— Ами ако хлапето от затвора всъщност е вампир?

Масата избухна в още по-силен смях.

Коб бързо изстреля в отговор:

— Ей, не се бях сетил за това. Може да започнем нова поредица за вампири в затвора. Харесва ми. Някой иска ли да ми стане съавтор?

— Ще звънна на агента си да се свърже с твоя и ще измислим нещо — заяви Ейми.

— Нищо чудно, че книгите преживяват упадък — обади се Лий точно навреме.

Когато смехът утихна, Коб каза:

— Поредната жертва на литературната мафия.

Масата се поумълча за няколко минути, докато всички вечеряха. После Коб се захили и попита:

— Проблеми с композицията? Ама какво изобщо означава това?

— Означава, че сюжетът е кофти, ето какво. Честно казано, и бездруго не ми допада особено.

— Винаги можеш да издадеш книгата сам. Брус ще я сложи на онази сгъваема масичка в дъното, където си държи глупостите.

— Моля ви се, масичката е пълна — обади се Брус.

Майра смени темата:

— Е, Мърсър, тук си вече няколко дни. Може ли да попитаме как върви писането?

— Неприятен въпрос — отговори Мърсър с усмивка.

— Опитваш се да завършиш книга или започваш нова?

— Не съм сигурна — отговори тя. — Сигурно ще се откажа от сегашната и ще започна нова. Още не съм решила.

— Е, ако ти трябва съвет за която и да е страна от писателската или издателската дейност, за любовта и връзките, за храна, вино, пътувания, политика, въобще за всичко под слънцето, знай, че си попаднала на правилното място. Имаме специалисти по всичко.

— Забелязах.