Джон Гришам
Остров Камино (42)

3

Връхната точка на прилива беше в три и двайсет и една през нощта и точно тогава костенурката се плъзна по брега и спря сред морската пяна да се огледа. Беше дълга малко повече от метър и тежеше близо сто и шейсет килограма. Беше прекарала в морето вече две години и се завръщаше на същото място, най-много на петдесетина метра от предишното си гнездо. Запълзя бавно — неудобно и неестествено движение за нея. Напредваше с мъка, като се придърпваше с предните си крака и се избутваше по-силно със задните. Почиваше си често-често — да огледа брега, да потърси суша и да се озърне за дебнеща опасност, за хищник или необичайно движение. Ако не забележеше, костенурката продължаваше напред и оставяше характерна следа в пясъка, която съюзниците й скоро щяха да намерят. На трийсетина метра навътре по брега, в подножието на една дюна, тя намери своето място и се зае да изравя излишния пясък с предните си крака. С помощта на задните, които използваше като лопати, костенурката започна да копае основната дупка — обла и плитка яма, дълбока около десетина сантиметра. Докато копаеше, въртеше тялото си, за да изравнява наклона. Беше досадно занимание за едно водно създание и тя често спираше да си почива. Когато приключи с основната дупка, задълба още по-надълбоко, за да оформи ямката за яйцата — беше с формата на сълза. Приключи, почина си още малко, после бавно покри ямката със задната половина на тялото си и се обърна към дюната. Три яйца тупнаха едновременно, всяко обвито със слуз и твърде меко и крехко, за да се счупи, когато падне. Последваха още яйца, по две-три наведнъж. Докато снасяше, костенурката не помръдваше. Изглеждаше като в транс. И в същото време ронеше сълзи, отделяше натрупаната сол.

Мърсър забеляза следите от морето и се усмихна. Предпазливо тръгна по тях, докато не забеляза силуета на костенурката до дюната. От опит знаеше, че всеки шум или притеснение по време на снасянето може да накарат майката да се откаже и да се върне във водата, без да покрие яйцата си. Мърсър спря и огледа силуета на животното. Сърпът на луната надникна иззад облаците и й помогна да види костенурката.

Трансът й не беше нарушен, тя продължи да снася. Когато в ямката вече имаше стотина яйца, костенурката приключи за вечерта и се зае да ги покрива с пясък. Когато ямката се напълни, тя отъпка пясъка с предните си крака, запълни основната дупка и замаскира гнездото.

Щом костенурката се раздвижи, Мърсър разбра, че снасянето е приключило и яйцата са в безопасност. Заобиколи отдалече майката и се настани в подножието на друга дюна, скрита в мрака. Видя как костенурката старателно покрива с пясък гнездото си и го разпилява във всички посоки за заблуда на хищниците.

След като се увери, че гнездото е подсигурено, костенурката поде тромавото си пъплене обратно към водата. Повече нямаше да погледне яйцата. Щеше да повтори процеса още един-два пъти през сезона, преди да мигрира обратно в зоната си за хранене на стотици километри от тук. След година-две, а може би три или четири, щеше да се върне на същия бряг и да снася отново.

Пет нощи месечно, от май до края на август, Теса обикаляше тази част от брега и търсеше следи от снасящи яйца костенурки. Внучката й я съпровождаше, изцяло омагьосана от мисията. Намирането на следи винаги беше вълнуващо. А да попаднеш на майка, която снася в момента, беше неописуема тръпка.

Мърсър зачака. Доброволците от „Търтъл Уоч“ щяха да дойдат скоро и да си свършат работата. Теса беше дългогодишен председател на този клуб. Бореше се разпалено за защитата на гнездата и много пъти преследваше почиващите, задето навлизат в защитените участъци. Мърсър помнеше най-малко два случая, когато баба й извика полиция. Законът беше на нейна страна и на страната на костенурките и тя държеше да бъде прилаган.

Нейният силен и кънтящ глас вече беше замлъкнал, а брегът никога нямаше да бъде същият. Мърсър се загледа към светлините на корабчетата, които ловяха скариди на хоризонта, и се усмихна при спомена за Теса и нейните костенурки. Вятърът се усили и младата жена скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа.

След шейсетина дни в зависимост от температурата на пясъка костенурчетата щяха да се излюпят. Без помощ от майка си щяха да разпукат черупките и да се изровят навън благодарение на групово усилие, което щеше да им отнеме дни. В подходящия момент, обикновено нощем или в дъждовна буря, и, да, когато температурата бе по-ниска, щяха да тръгнат. Заедно щяха да се измушат от ямката, да се ориентират за няколко секунди, после бързо-бързо да стигнат до водата и да отплуват. Шансът им не беше голям. Океанът беше същинско минно поле, пълно с толкова много хищници, че само едно бебе костенурче от хиляда щеше да доживее до зрялост.

Две фигури приближаваха към брега. Спряха, когато забелязаха следите, после бавно ги проследиха до гнездото. Когато се увериха, че майката си е тръгнала и яйцата са снесени, те огледаха мястото с фенерчета, очертаха кръг в пясъка край него и забиха колче с жълта лента. Мърсър чуваше тихите им гласове — две жени, — но беше сигурно скрита от погледите им. Щяха да се върнат през деня, за да оградят гнездото с телена ограда и обозначения, както много пъти бяха правили двете с Теса. На връщане двете жени старателно заринаха с пясък следите от костенурката, за да ги скрият.

Много след като си тръгнаха, Мърсър реши да изчака слънцето. Никога не беше прекарвала нощта на брега, затова се настани удобно на пясъка, облегна се на дюната и накрая заспа.