Джон Гришам
Остров Камино (40)

1

За Теса денят започваше с изгрева. Тя измъкваше Мърсър от леглото и я завеждаше на верандата, където двете пиеха кафе и с огромно нетърпение очакваха първото оранжево сияние на хоризонта. След появата на слънцето те бързо поемаха по дъсчената пътека и оглеждаха плажа. По-късно сутрин, докато Теса работеше на цветните лехи от западната страна на вилата, Мърсър често се връщаше обратно в леглото за дълга дрямка.

Със съгласието на Теса Мърсър изпи първата си чаша кафе, когато беше около десетгодишна, а първото си мартини — на петнайсет. „Умереност във всичко“, гласеше една от любимите максими на баба й.

Само че Теса вече я нямаше, а Мърсър се беше нагледала на изгреви. Спа до късно, а когато неохотно се надигна от леглото, минаваше девет. Докато стане кафето, обиколи вилата, търсейки идеалното място за писане, но не намери такова. Не се чувстваше под напрежение и реши да пише само когато наистина има какво да каже. И бездруго романът й закъсняваше с три години. След като в Ню Йорк можеха да чакат три, със сигурност щяха да почакат и четири. Агентът й се обаждаше от време на време, но все по-рядко. Разговорите им бяха кратки.

По време на дългите пътувания от Чапъл Хил до Мемфис и до Флорида тя мечтаеше и чертаеше сюжетни ходове, и понякога й се струваше, че романът й намира гласа си. Планираше да изхвърли откъсите, които бе написала, и да започне на чисто, но новото начало да бъде много сериозно. Сега, когато нямаше никакви дългове и не се налагаше да се тревожи каква ще е следващата й работа, съзнанието й беше чудодейно освободено от дразнещите нужди на всекидневието. След като се настанеше и си отпочинеше, Мърсър се канеше да се гмурне в работата си и да пише най-малко хиляда думи дневно.

По отношение на сегашната си работа обаче, за която й плащаха толкова щедро, нямаше представа какво да прави, нямаше представа и колко време ще й отнеме да свърши каквото се очакваше от нея. Затова реши, че няма смисъл да губи нито ден. Влезе онлайн и провери пощата си. Не се учуди, че с присъщата си ефикасност Илейн й беше изпратила съобщение през нощта с няколко полезни адреса.

Мърсър написа имейл до Пчелата майка:

„Драга Майра Бекуит, казвам се Мърсър Ман, писателка, настаних се във вила на брега за няколко месеца, докато работя над романа си. Не познавам никого тук, затова се възползвам от възможността да ви поздравя и да предложа вие, госпожа Трейн и аз да се видим на питие. Ще донеса бутилка вино“.

Точно в десет на вратата се звънна. Когато отвори, Мърсър завари на верандата кашон без никакви надписи, но не видя куриер. Отнесе кашона на масата в кухнята, където го разопакова и отвори. Както й беше обещано, вътре бяха четирите големи илюстрирани книги от Ноел Боне, три романа от Серина Роуч, съвсем тъничка книжка от Лий Трейн и пет-шест любовни романа със знойни корици. Красавци с невъзможно плоски кореми опипваха къде ли не прелестните си разголени любовници. Всяка книга беше от различен автор, но всъщност до една бяха написани от Майра Бекуит. Мърсър щеше да остави тези четива за по-късно.

Нищо от видяното не я вдъхнови да се заеме със собствения си нов роман.

Тя изяде блокче гранола, докато разлистваше книгата на Ноел за Марчбанкс Хаус.

В десет и трийсет и седем бръмна мобилният й — неизвестен номер. Едва успя да каже „ало“, преди нечий пронизителен глас да заяви:

— Не пием вино. Аз предпочитам бира, Лий — ром, а барчето ни е толкова претъпкано, че няма нужда да носиш бутилка. Добре дошла на острова. Обажда се Майра.

Мърсър за малко не извика от удоволствие.

— Много ми е приятно, Майра. Не очаквах да звъннеш толкова скоро.

— Е, скучаем и винаги се оглеждаме за нови хора. Ще издържиш ли до шест следобед? Никога не пием преди шест.

— Ще се постарая. До тогава.

— Знаеш ли къде сме?

— На Аш Стрийт.

— До скоро.

Мърсър затвори телефона и се помъчи да определи откъде е акцентът на Майра. Определено южняшки, може би от Източен Тексас.

Тя си избра един роман с меки корици от някой си Ръниън О’Шонеси и се зачете. „Зверски красивият“ главен герой се беше развихрил в някакъв замък, където не беше добре дошъл, и на четвърта страница вече си беше легнал с две камериерки и преследваше трета. В края на първа глава всички бяха изтощени, включително Мърсър. Тя спря да чете и осъзна, че пулсът й е леко учестен. Нямаше да издържи да прелети през петстотинте страници.

Мърсър отнесе романа на Лий Трейн на верандата и си намери люлеещ стол под един чадър. Минаваше единайсет и обедното слънце на Флорида прежуряше. Всичко, оставено на открито, се беше нагорещило. Романът на Трейн разказваше за млада неомъжена жена, която един ден се събужда бременна и не е сигурна кой е бащата. През последната година е пила много, сменила е доста сексуални партньори и паметта й не е особено бистра. С помощта на календара тя се опитва да се върне назад и накрая изготвя списък на трима най-вероятни заподозрени. Заклева се тайно да проучи всеки от тях с намерението един ден, след раждането на детето, да спретне дело за бащинство на истинския баща и да си издейства издръжка. Чудесен замисъл, но стилът беше толкова претенциозен и объркан, че всеки читател би се затруднил с текста. Нямаше нито една ясна ситуация, та човек да е сигурен какво се случва. Госпожа Трейн явно държеше химикалката в едната ръка и тълковния речник в другата, защото Мърсър за пръв път виждаше толкова дълги думи. Не по-малко дразнещо беше, че диалогът не беше оформен с пряка реч и често не ставаше ясно кой какво казва.

След като се труди усърдно двайсет минути, тя се изтощи и задряма.

Събуди се потна и отегчена, а скуката не беше приемлив вариант. Открай време живееше сама и се беше научила постоянно да е заета с нещо. Вилата се нуждаеше от хубаво почистване, но то можеше да почака. Теса може и да беше педантична домакиня, но Мърсър не бе наследила тази особеност. Като живееш сам, защо да ти пука дали в дома ти няма и прашинка? Мърсър си сложи банския, забеляза твърде бледата си кожа в огледалото, обеща си да поработи над тена си и отиде на брега. Беше петък и почиващите за уикенда започнаха да пристигат, но нейният участък от плажа беше почти пуст. Мърсър плува дълго, после си направи кратка разходка, върна се във вилата, изкъпа се и реши да обядва в града. Облече лека лятна рокля и си сложи само червило.

Фернандо Стрийт продължаваше осем километра по брега, а в близост до дюните и до океана по улицата имаше стари и нови квартири под наем, евтини мотели, красиви нови къщи, апартаменти и някой и друг пансион. От отсрещната страна имаше още мотели и къщи под наем, магазини и няколко офиса, отново мотели и ресторанти, които предлагаха типичната за региона храна. Докато напредваше бавно, придържайки се към ограничението от петдесет километра в час, Мърсър си мислеше, че нищо не се е променило. Беше точно както го помнеше. Градчето Санта Роса поддържаше добре духа на миналото и през двеста метра имаше малък паркинг и дъсчена пътека, улесняващи достъпа до плажа.

Зад Мърсър на юг бяха големите хотели, „Риц“ и „Мариот“, между високи сгради с апартаменти и по-изисканите жилищни комплекси, които Теса не одобряваше, защото според нея многобройните светлини пречеха на костенурките да снасят яйцата си. Теса беше активен член на организацията „Търтъл Уоч“ и на всяка друга група за защита на околната среда на острова.

Мърсър не беше активист, защото не понасяше събранията — поредната причина да страни от университетския кампус и заседанията на факултета. Сега тя влезе в града, вля се в движението на главната улица и мина покрай книжарницата и магазина на Ноел в съседство. Паркира в една пряка и си намери кафене с вътрешен двор. След дълъг и спокоен обяд на сянка прегледа магазините за дрехи заедно с туристите, но не си купи нищо. Потокът от хора я повлече към пристанището. Двете с Теса идваха тук на среща с приятеля им Портър, собственик на деветметрова едномачтова платноходка, който много обичаше да ги извежда в открито море. Онези дни бяха дълги, поне за Мърсър. В спомените й никога нямаше достатъчно силен вятър и тримата просто се печаха на слънце. Тя винаги се опитваше да се скрие в кабината, но там нямаше климатик. Ужасна болест беше отнела съпругата на Портър, но според Теса той никога не говореше за това и се беше преместил във Флорида, за да избяга от спомените. Теса все повтаряше, че той има най-тъжните очи на света.

Мърсър не винеше Портър за случилото се. Теса много обичаше да плава с него и бе наясно с рисковете. Винаги виждаха сушата и изобщо не се чувстваха застрашени.

За да се спаси от жегата, Мърсър влезе в ресторанта на пристанището и изпи чаша студен чай на празния бар. Зарея поглед над водата. Пристигна наето от туристи корабче, натоварено с риби махи-махи и четирима щастливи риболовци със зачервени лица. Група любители на водните ски отпраши твърде бързо към необезопасената зона. Мърсър забеляза едномачтово корабче да се откъсва от пристана. Беше дълго почти колкото онова на Портър и на палубата му имаше двама души — по-възрастен господин на руля и дама със сламена шапка. За миг й се стори, че това е Теса, седнала нехайно, с питие в ръка, вероятно даваща нежелани съвети на капитана, и годините неочаквано се стопиха. Теса отново оживя. Мърсър закопня да я види, да я прегърне и двете заедно да се посмеят на нещо. Усети тъпа болка в корема си, но скоро моментът отмина. Мърсър наблюдава яхтата, докато се скри от поглед, после плати чая и си тръгна.

След няколко минути тя се настани на маса в едно кафене и започна да наблюдава книжарницата на отсрещния тротоар. Големите й витрини бяха пълни с книги. Плакат оповестяваше предстоящото посещение на неизвестен писател. Постоянно някой влизаше или излизаше. Мърсър не можеше да повярва, че там има ръкописи, заключени в някакъв трезор в сутерена. Още по-невероятно й се струваше, че от нея се очаква да се добере до тях.

Илейн беше предложила Мърсър да не доближава книжарницата и да изчака Кейбъл да предприеме първата крачка. Мърсър обаче вече беше самостоятелна шпионка и сама определяше правилата, макар и още да нямаше представа как точно да действа. Никой не й даваше заповеди. Какви ти заповеди! Нямаше дори план за действие. Просто хвърлиха Мърсър в боя и очакваха от нея да импровизира в движение. В пет следобед мъж с раиран костюм от крепон и папийонка, несъмнено Брус Кейбъл, излезе от книжарницата и се отправи на изток. Мърсър изчака мъжът да се отдалечи, пресече и влезе в „Бей Букс“ за пръв път от много години. Не можеше да си спомни последното си посещение, но се досещаше, че е била седемнайсет или осемнайсетгодишна и вече е шофирала.

Както правеше винаги в книжарница, тя пообиколи безцелно, преди да намери рафтовете с художествена литература, плъзна се по азбуката до „М“, за да провери дали някоя от книгите й е тук. Усмихна се. Присъстваше изданието с меки корици на романа й „Октомврийски дъжд“. Нямаше и следа от „Музиката на водата“, но това можеше да се очаква. Не беше виждала сборника си с разкази в книжарница от седмицата след излизането на книгата.

С частичната си победа в ръка Мърсър бавно обиколи помещението, попивайки мириса на нови книги и кафе, а отнякъде — и на дим от лула. Обожаваше огънатите от тежестта на книги рафтове, купчините книги по пода, старите килими, редовете книги с меки корици, пъстрия отдел на бестселърите с двайсет и пет процентна отстъпка. От отсрещния тротоар беше разгледала секцията за първи издания — красива стая с дървена ламперия, отворени прозорци и стотици по-скъпи книги. В кафенето горе Мърсър си купи бутилка газирана вода и излезе на терасата, където други хора пиеха кафе и прекарваха късния следобед. В далечния край закръглен господин пушеше лула. Мърсър разлистваше един туристически справочник за острова и често поглеждаше към часовника.

В шест без пет тя слезе долу и забеляза Брус Кейбъл да разговаря с клиент на касата. Едва ли би я познал. Можеше да го подсети само черно-бялата снимка на обложката на „Октомврийски дъжд“ — роман, издаден преди вече седем години, от който книжарницата му не беше спечелила почти нищо. Все пак беше насрочена дата за премиерата на книгата й тук по време на онова прекратено турне, а се твърдеше, че Кейбъл чете всичко. Значи вероятно знаеше, че Мърсър е свързана с острова. И най-важното — поне в неговите очи тя беше привлекателна млада писателка, така че имаше петдесет процента шанс той да я забележи.

Не я забеляза.