Джон Гришам
Остров Камино (37)

8

Мърсър пренощува в мотел край Талахаси и пристигна на острова по обед, както беше планирала. Нямаше много промени, но сега къщата беше боядисана в бяло, а не в мекото жълто, което предпочиташе Теса. От двете страни на тясната алея, покрита с черупки от стриди, имаше прясно окосена трева. Според леля й Джейн градинарят Лари още се грижел за мястото и щял по-късно да се отбие да поздрави Мърсър. Входната врата не беше далече от Фернандо Стрийт и за да си осигури уединение, Теса беше оградила имота си с ниски палми и бъзови храсти, които вече бяха станали толкова гъсти и високи, че съседните къщи не се виждаха. Цветните лехи, където Теса прекарваше сутрините си на сянка, бяха целите в бегонии, котешка трева и лавандула. По колоните на верандата бяха плъзнали глицинии. Амбровото дърво беше доста пораснало и засенчваше по-голямата част от моравата отпред. Джейн и Лари бяха свършили чудесна работа с градината. Теса щеше да остане доволна, но със сигурност щеше да намери начин да внесе подобрения.

Ключът се завъртя, но вратата заяждаше. Мърсър бутна силно с рамо и вратата най-сетне се отвори. Тя влезе в дневната — дълго просторно помещение със старо канапе и столове в единия ъгъл. Отсреща имаше телевизор и грубовата маса за хранене, непозната за Мърсър. Зад кухненския кът в дъното се издигаше стена с високи прозорци с изглед към океана на шейсетина метра зад дюните. Всички мебели бяха различни, картините по стените и килимите — също. Все едно беше жилище под наем, а не дом, но Мърсър беше подготвена за усещането. Теса беше живяла тук целогодишно почти двайсет години и беше поддържала мястото безукорно. Сега беше просто лятна вила и се нуждаеше от сериозно почистване. Мърсър прекоси кухнята и излезе навън. Широката веранда със стари ракитови мебели бе оградена от палми и индийски люляк. Мърсър избърса паяжините и прахта от един люлеещ стол, седна и зарея поглед към дюните и Атлантика. Заслуша се в тихия плисък на вълните. Беше си обещала да не плаче и не го направи.

Деца се смееха и играеха на плажа. Чуваше ги, но не ги виждаше — дюните закриваха прибоя. Чайки и врани грачеха и се стрелкаха над пясъка и водата.

Навсякъде нещо й напомняше за един друг живот. Теса на практика я беше осиновила, когато Мърсър бе останала без майка. Приемаше я в къщата си поне за три месеца в годината. През другите девет детето копнееше да се върне на това място и да се люлее на стола, докато слънцето залязва зад тях. Привечер беше любимото им време от деня. Ослепителното слънце се скриваше, брегът се обезлюдяваше. Двете изминаваха километър и половина до южния пристан и обратно, търсеха миди, джапаха в прибоя, бъбреха си с приятели на Теса, излезли като тях на късна разходка.

Тях вече също ги нямаше — или бяха мъртви, или бяха заминали в някой старчески дом.

Мърсър дълго се люля на стола, после стана. Обиколи останалата част от къщата и не намери почти нищо, което да й напомня за Теса. Толкова по-добре, каза си тя. Нямаше дори и една снимка на баба й, само няколко фотографии в рамки на Джейн и семейството й в една от спалните. След погребението Джейн изпрати на Мърсър кутия със снимки, рисунки и ребуси, които смяташе, че ще представляват интерес за нея. Мърсър пазеше някои от тях в албум. Сега го извади заедно с другите си вещи и отиде до магазина да купи някои основни неща. Приготви обяд, помъчи се да почете, но не успя да се съсредоточи, после заспа в хамака на верандата.

Лари я събуди, трополейки по стълбите. След кратка прегръдка се опитаха да преценят как са им се отразили изминалите години.

Той заяви, че Мърсър е красива както винаги, „съвсем зряла жена“. Той си беше същият. Като че ли беше побелял още малко и се беше посбръчкал, а кожата му беше още по-загрубяла от времето, прекарано на слънце. Беше дребен и жилав и носеше неизменната сламена шапка, която Мърсър помнеше от дете. В миналото му имаше нещо съмнително, в момента тя не можеше да си спомни точно какво, но Лари беше избягал във Флорида някъде от север, май от Канада. Работеше като градинар и момче за всичко и двамата с Теса все спореха как е правилно да се грижат за цветята.

— Отдавна трябваше да дойдеш — каза той.

— Сигурно. Искаш ли бира?

— Не. Престанах да пия преди няколко години. Жена ми ме накара.

— Смени жената.

— И това съм го пробвал.

Доколкото Мърсър помнеше, той беше сменил няколко съпруги и беше ужасен флиртаджия, поне според Теса.

— Седни да поговорим.

— Ами добре. — На маратонките му имаше зелени петна, а по глезените му бяха полепнали стръкчета трева. — Моля те за чаша вода.

Мърсър се усмихна и отиде за напитките. Когато се върна, отвъртя капачката на бирата си и попита:

— Е, как я караш?

— Все същото. А ти?

— Преподавах и пишех.

— Прочетох книгата ти. Хареса ми. Гледах снимката ти на задната корица и си мислех: „О, аз я познавам. Познавам я отдавна“. Теса много щеше да се гордее, нали знаеш?

— Разбира се. Е, какви са клюките на острова?

Той се засмя и каза:

— Нямаше те цяла вечност, а сега искаш клюки.

— Какво стана със съседите? Семейство Банкрофт? — попита Мърсър и кимна през рамо.

— Той почина преди няколко години. Рак. Тя още се държи, но я настаниха в дом. Децата й продадоха къщата. Новите собственици не ме харесват, аз също не ги харесвам.

Мърсър помнеше прямотата и красноречието му.

— А семейство Хендерсън отсреща?

— Умряха.

— С жената си пишехме няколко години след смъртта на Теса, после престанахме. Тук не се е променило много.

— Островът не се променя. Има няколко нови къщи. И брегът се застрои — появиха се модерни апартаменти близо до „Риц“. Туризмът се активизира, което сигурно е за добро. Джейн ми каза, че ще останеш няколко месеца.

— Така смятам. Ще видим. В момента нямам работа и трябва да довърша книгата си.

— Открай време обичаш книгите, нали? Помня купчините из цялата къща още докато беше малка.

— Теса ме водеше в библиотеката два пъти седмично. Когато бях в пети клас, в училище имаше състезание по лятно четене. През онова лято прочетох деветдесет и осем книги и спечелих наградата. Майкъл Куон беше втори с петдесет и три книги. Много ми се искаше да стигна до сто.

— Теса казваше, че все искаш да печелиш. На дама, на шах, на „Монополи“. Винаги държеше да печелиш.

— Май да. Сега ми се струва глупаво.

Лари отпи от водата и изтри уста с ръкава на ризата си.

— Старото момиче наистина ми липсва — заяви той, загледан към океана. — Постоянно се чепкахме за цветните лехи и торовете, но тя беше готова на всичко за приятелите си.

Мърсър кимна, но не каза нищо. След дълго мълчание той додаде:

— Извинявай, че заговорих за това. Знам, че още ти е трудно.

— Може ли да те попитам нещо, Лари? Никога не съм говорила с никого за случилото се с Теса. След погребението прочетох историите по вестниците, но има ли нещо, което не знам? Има ли нещо скрито?

— Никой не знае. — Той кимна към океана. — Двамата с Портър били в открито море, на три-четири мили навътре, сигурно още са виждали острова, когато бурята връхлетяла изневиделица. От онези късни следобедни бури през лятото, но много силна.

— А ти къде беше?

— Вкъщи. Изведнъж небето почерня и се изви вятър. Рукна силен дъжд. Порой. Повали няколко дървета. Токът спря. Казват, че Портър изпратил сигнал за помощ, но сигурно вече е било твърде късно.

— Десетина пъти съм се качвала на тази лодка, но не си падам по плаването. Винаги съм го смятала за твърде горещо и отегчително.

— Портър беше опитен моряк и както знаеш, беше луд по Теса. Не говоря за романтика — беше двайсет години по-млад, по дяволите.

— Не съм сигурна, Лари. Двамата бяха страшно близки и когато поотраснах, започнах да ги подозирам. Веднъж намерих чифт негови платнени обувки в гардероба й. Просто тършувах, както правят децата. Нищо не казах, само си го отбелязах наум. Останах с впечатлението, че Портър прекарва доста време в къщата, когато ме няма.

Лари клатеше глава.

— Не. Да не мислиш, че нямаше да разбера?

— Сигурно щеше.

— Идвах три пъти седмично да наглеждам градината. Ако някакъв тип се навърташе наоколо, нямаше да го пропусна.

— Добре. Обаче тя много харесваше Портър.

— Всички го харесваха. Свестен тип. Така и не откриха нито него, нито яхтата.

— Но търсиха, нали?

— Разбира се, най-голямото издирване, което съм виждал. Всяка лодка на острова излезе в морето, включително и аз. Бреговата охрана, хеликоптери. По изгрев един човек, излязъл да тича, намерил Теса на северния пристан. Доколкото помня, беше два-три дни по-късно.

— Тя плуваше добре, но никога не слагахме предпазните жилетки.

— В онази буря жилетка нямаше да помогне. Никога няма да разберем какво се е случило. Съжалявам.

— Просто попитах.

— Най-добре да тръгвам. Мога ли да направя нещо за теб? — Лари се изправи и протегна ръце. — Имаш ми телефона.

Мърсър също се изправи и го прегърна леко.

— Благодаря, Лари. Радвам се, че те видях.

— Добре дошла.

— Благодаря.