Джон Гришам
Остров Камино (35)

6

Имаше малко вещи и преместването и отне само няколко часа. Натоварила малкия си фолксваген „костенурка“ с дрехите, компютъра и принтера си, няколко тенджери, тигани, съдове и книги, Мърсър потегли от Чапъл Хил без капка носталгия. Не оставяше след себе си хубави спомени и само две приятелки, които щяха да поддържат връзка с нея няколко месеца и после да изчезнат. Беше се местила и сбогувала толкова много пъти, че вече знаеше кои приятелства ще устоят на времето и кои — не. Съмняваше се, че ще види тези двете отново някога.

Щеше да се отправи на юг за няколко дни, но не сега. Мърсър пое на запад, спря в живописното градче Ашвил за обяд и бърза разходка, после подбра по-второстепенни пътища, които лъкатушеха в планината, и се насочи към Тенеси. Беше тъмно, когато най-накрая спря в мотел в покрайнините на Ноксвил. Плати в брой за малка стая и влезе в заведението за тако в съседство да вечеря. Спа цели осем часа непробудно и се събуди на зазоряване, готова за новия ден.

Хилди Ман беше пациентка в клиника „Истърн Стейт“ вече двайсет години. Мърсър я посещаваше поне веднъж годишно, понякога два пъти, никога по-често. Други посетители нямаше. След като Хърбърт най-после осъзна, че съпругата му няма да се върне у дома, той тихичко започна бракоразводна процедура. Никой не можеше да го вини. Кони живееше само на три часа път, но не беше виждала майка си от години. Беше най-голямата, затова беше и законният настойник на Хинди, но беше твърде заета да я посещава.

Мърсър търпеливо изпълни бюрократичните формалности, които бяха необходими, за да я пуснат да влезе. Говори с един лекар петнайсетина минути и получи все същата мрачна прогноза. Пациентката страдаше от тежка форма на параноидна шизофрения и не беше способна на рационално мислене заради халюцинациите, гласовете и делюзиите си. Не показваше никакво подобрение вече двайсет години, затова нямаше надежда за подобрение. Намираше се под въздействието на силни лекарства, а след всяко свое посещение Мърсър се питаше каква ли вреда са нанесли медикаментите през годините. Но алтернатива нямаше. Хилди щеше да остане до живот в психиатричното отделение.

Специално за посещението медицинските сестри бяха съблекли обичайната бяла нощница и бяха облекли Хилди със светлосиня памучна рокля — една от няколкото, които Мърсър й беше купила през годините. Беше седнала на ръба на леглото, боса и забола поглед в пода. Дъщеря й влезе и я целуна по челото. Седна до нея, потупа я по коляното и я увери колко много й липсва.

Хилди отвърна само с мила усмивка. Както винаги, Мърсър се удиви колко стара изглежда майка й. Беше само на шейсет и четири, но можеше да мине за осемдесетгодишна. Беше слаба, почти мършава, със снежнобяла коса и кожа като на призрак. И как иначе? Изобщо не излизаше от стаята. Преди години медицинските сестри я извеждаха на двора за около час дневно, но Хилди беше започнала да се плаши. Нещо там, навън, я ужасяваше.

Мърсър изпълни обичайния си монолог, забърбори за живота и работата си, за приятелите, за едно друго — отчасти истина, отчасти измислица. Явно нищо не стигаше до майка й. Хилди не възприемаше. На лицето й беше застинала все същата усмивка, очите й не се откъсваха от пода. Мърсър си внушаваше, че Хилди познава гласа й, но не беше сигурна. Всъщност не беше сигурна защо изобщо си прави труда да я посещава.

От чувство за вина. Кони беше способна да забрави майка си, но Мърсър се чувстваше виновна, че не я посещава по-често.

Бяха минали пет години, откакто Хилди й беше проговорила за последен път. Тогава още я познаваше, казваше името й и й благодареше, че е дошла. Няколко месеца по-късно Хилди беше станала шумна и гневна по време на едно от посещенията на Мърсър и се бе наложила намесата на медицинска сестра. Мърсър често се питаше дали не й дават по-голяма доза от лекарството, когато знаят, че предстои посещение от дъщеря й.

Според Теса като момиче Хилди обичала поезията на Емили Дикинсън. Затова Теса, която посещаваше дъщеря си често през първите години от настаняването й в клиниката, винаги й четеше поезия. Тогава Хилди слушаше и реагираше, но с времето състоянието й се влоши.

— Искаш ли да ти почета малко, мамо? — попита Мърсър и извади дебело износено томче „Събрани стихотворения“.

Същата книга, която навремето Теса беше донесла в „Истърн Стейт“. Мърсър придърпа люлеещия стол по-близо до леглото.

Хилди се усмихна, но не каза нищо.