Джон Гришам
Остров Камино (34)

5

Естествено, колата беше черен седан и изглеждаше подозрително в нейния квартал. Мърсър я изчака на алеята и бързо се качи на задната седалка при Илейн. Докато потегляха, се сниши на седалката и се озърна, но никой не гледаше. Какво й пукаше? Договорът й за наем изтичаше след три седмици и тя щеше да си замине окончателно. Неустановеният й план оттук нататък включваше временен престой в преустроения на жилище гараж на нейна стара приятелка в Чарлстън.

Илейн, облечена този път небрежно с джинси, тъмносин блейзър и скъпи обувки на висок ток, я заслепи с усмивката си.

— Един от колегите ми е учил тук и само за това говори, особено през баскетболния сезон.

— Наистина са луди на тази тема, но спортът не е за мен.

— Приятен ли беше престоят ти в университета?

Намираха се на Франклин Стрийт и бавно си проправяха път към Стария град. Минаваха покрай прекрасни къщи с поддържани морави, после навлязоха в територия, където просторните домове бяха превърнати в центрове на университетски братства и сестринства, обозначени с гръцки букви. Дъждът беше престанал и верандите и дворовете бяха пълни със студенти, които пиеха бира и слушаха музика.

— Беше приятно — отговори Мърсър без капка носталгия, — но академичният живот не е за мен. Колкото повече преподавах, толкова повече ми се искаше да пиша.

— В едно интервю за университетския вестник казваш, че се надяваш да довършиш романа, докато си в Чапъл Хил. Напредна ли?

— Как изрови това? Беше преди три години, веднага след като пристигнах.

Илейн се усмихна и погледна през прозореца.

— Не пропускаме много.

Беше спокойна и непринудена, говореше с дълбок, внушаващ доверие глас. Тя и загадъчната й компания държаха всички карти. Мърсър се зачуди колко такива тайни мисии е изпълнила Илейн в кариерата си. Несъмнено се беше изправяла пред много по-сложни и опасни противници от търговец на книги в малко градче.

Ресторант „Лантърн“ се намираше на Франклин Стрийт, на няколко преки от студентското царство. Шофьорът ги остави пред входа и двете влязоха в почти празния уютен салон. Масата им беше до прозореца, а тротоарът и улицата бяха на броени метри от тях. През последните три години Мърсър беше чела много хвалебствени статии за това заведение в местните списания. Наградите му се множаха. Мърсър беше прегледала менюто онлайн и тутакси огладня. Една сервитьорка ги посрещна любезно и им наля вода.

— Нещо за пиене? — попита тя.

Илейн отстъпи правото на Мърсър да си поръча първа.

— Имам нужда от мартини — с джин, без лед, мръсно.

— За мен „Манхатън“ — поръча Илейн.

Когато сервитьорката се отдалечи, Мърсър каза:

— Сигурно много пътуваш.

— Да, твърде много, струва ми се. Имам две деца в колеж. Съпругът ми работи в Министерството на енергетиката и е в самолета пет дни седмично. Омръзна ми да седя в празна къща.

— И се занимаваш с това? Проследяваш откраднати предмети?

— Занимаваме се с много неща, но, да, основно с това. Учила съм история на изкуството и, за късмет, попаднах на тази работа. Повечето ни случаи са свързани с откраднати и фалшифицирани картини. И по някоя скулптура от време на време, но те се крадат по-трудно. Напоследък се крадат много книги, ръкописи и старинни карти. Но нищо не е от калибъра на ръкописите на Фицджералд. Хвърлили сме всички сили за решаването на случая, ясно е защо.

— Имам много въпроси.

— Аз пък имам много време — сви рамене Илейн.

— И не са в определен ред. Защо ФБР не поеме главната роля в случая?

— Те имат водещата роля. Отдел „Издирване на ценности“ работи прекрасно и усилено. Почти успяха да разрешат случая в рамките на двайсет и четири часа след кражбата. Един от крадците, някой си Стийнгардън, оставил капка кръв на местопрестъплението, точно пред трезора. ФБР заловиха него и съучастника му Марк Дрискол и ги вкараха в ареста. Подозираме, че другите крадци са се уплашили и са си плюли на петите заедно с ръкописите. Честно казано, смятаме, че ФБР действаха твърде прибързано. Ако бяха държали онези двамата под строго наблюдение през първите няколко седмици, може би щяха да се доберат и до останалите от бандата. Сега, от дистанцията на времето, това изглежда малко вероятно.

— ФБР знаят ли за твоя опит да ме привлечеш?

— Не.

— ФБР подозират ли Брус Кейбъл?

— Не, поне според мен.

— Значи се водят паралелни разследвания — вашето и тяхното?

— Да. И тъй като не споделяме цялата информация, наистина нерядко сме на различни писти.

— Но защо?

Питиетата им пристигнаха и сервитьорката попита дали имат въпроси. А тъй като и двете не бяха докоснали менюто, учтиво я отпратиха. Заведението бързо се пълнеше и Мърсър се озърна с надеждата да открие някой познат. Нямаше такъв.

Илейн отпи глътка, усмихна се, остави чашата на масата и обмисли отговора си.

— Ако подозираме, че крадец притежава открадната картина, книга или карта, имаме начин да го проверим. Използваме най-новата технология, най-модерните технически средства, най-умните хора. Някои от техническите ни специалисти са бивши служители в разузнаването. Уверим ли се в наличието на откраднат предмет, или уведомяваме ФБР, или се намесваме. Зависи от случая, а няма два еднакви.

— Намесвате се?

— Да. Мърсър, не забравяй, че си имаме работа с крадец, който крие нещо ценно, нещо, което клиентът ни е застраховал за голяма сума. Което прави всяко създало се положение доста напрегнато. Часовникът не спира да тиктака, а ние сме длъжни да проявяваме огромно търпение. — Още една малка глътка. Илейн внимателно подбираше думите. — Полицията и ФБР трябва да се съобразяват с неща като вероятен мотив и заповеди за обиск, но ние невинаги сме ограничавани от такива формалности.

— Значи просто нахлувате с взлом?

— Никога не е с взлом, но понякога нахлуваме. Само с цел проверка и отнемане на крадената вещ. Малко са сградите, в които не можем да проникнем, а по отношение на укриването на плячката много крадци не са толкова умни, колкото си въобразяват.

— Подслушвате ли телефони? Прониквате ли хакерски в компютри?

— Ами да кажем, че понякога го правим.

— Значи престъпвате закона?

— Наричаме ги мерки в сивата зона. Слушаме, проникваме, установяваме и след това в повечето случаи информираме ФБР. Те правят, каквото правят, с нужните заповеди за обиск и предметът на изкуството се връща на собственика. Крадецът отива в затвора, а агентите на ФБР си приписват всички заслуги. Всички са доволни, може би с изключение на крадеца, но ние не се интересуваме особено от неговите чувства.

След третата глътка джинът започна да действа и Мърсър се поотпусна.

— Ако толкова те бива, защо просто не се промъкнеш в трезора на Кейбъл и не провериш какво съдържа?

— Кейбъл не е крадец и изглежда по-умен от обикновен престъпник. Струва ни се много предпазлив, което ни прави още по-подозрителни. Един неправилен ход, и ръкописите отново ще изчезнат.

— Защо не можете да го заловите, след като подслушвате и наблюдавате всеки негов ход?

— Не съм казала, че го правим. Може и да се заемем скоро, но въпреки това ни трябва повече информация.

— Някой от фирмата ви обвиняван ли е някога в нещо незаконно?

— Не, ни най-малко. Действията ни са в сивата зона, а на кого му пука, след като престъплението бъде разкрито?

— Може би на извършителя. Не съм адвокат, но не е ли възможно крадецът да вдигне шум за незаконния обиск?

— Може би е трябвало да станеш адвокат.

— Не мога да си представя нищо по-лошо.

— Отговорът е „не“. Крадецът и адвокатът нямат представа, че сме замесени. Изобщо не са чували за нас, а ние не оставяме отпечатъци.

Последва дълго мълчание, докато двете съсредоточено разглеждаха менютата си и пиеха коктейлите. Сервитьорката прехвърча покрай тях и Илейн учтиво я осведоми, че двете не бързат. Накрая Мърсър каза:

— Струва ми се, че ме молиш да извърша нещо, което вероятно ще е свързано с навлизането в една от твоите сиви зони. Иначе казано — с нарушаване на закона.

Е, поне го обмисля, каза си Илейн. След внезапното прекратяване на обяда им тя беше убедена, че трябва да отпише Мърсър. Предизвикателството сега беше да успее да се договори с нея.

— Ни най-малко — увери я Илейн. — И кой точно закон ще нарушиш?

— Ти ми кажи. Имаш и други хора, които работят за теб. И съм сигурна, че няма да ги оттеглиш. Ще ме наблюдават отблизо, както наблюдават Кейбъл. Значи ще бъдем своеобразен екип, нещо като групово усилие, но няма да имам представа какво правят невидимите ми колеги.

— Не се тревожи за тях. Те са квалифицирани професионалисти, които досега никой не е залавял. Давам ти дума, Мърсър. Не те молим да правиш нищо незаконно. Уверявам те.

— С теб не сме достатъчно близки, за да ме уверяваш в каквото и да било.

Мърсър пресуши мартинито си и поиска второ. Алкохолът неизменно играеше важна роля в тези срещи, затова Илейн също пресуши коктейла си и махна на сервитьорката. Когато пристигнаха и вторите им питиета, двете си поръчаха свински хапки по виетнамски и пролетни рулца с раци.

— Разкажи ми за Ноел Боне — опита се да разведри напрежението Мърсър. — Не се съмнявам, че си я проучила.

Илейн се усмихна и отговори:

— Да, а съм сигурна, че днес следобед ти също си я проверила в интернет.

— Така е.

— Издала е вече четири книги — все за старинни мебели и вътрешен дизайн, така че ни е разкрила нещо за себе си. Освен това пътува много, говори много, пише много и прекарва половин година във Франция. С Кейбъл са заедно от десет години и са чудесна двойка. Нямат деца. Тя има предишен развод, той няма и не пътува често до Франция, защото рядко напуска книжарницата. Магазинът й е до неговия. Той притежава сградата и преди три години е изгонил предишния наемател, за да даде помещенията на Ноел. Изглежда, няма нищо общо с нейния бизнес, тя също не се меси в неговия, освен че посреща гостите му. Четвъртата й книга е за къщата им — викторианска постройка на няколко преки от центъра, която човек си струва да види. Искаш ли и малко злобни клюки?

— Давай. Кой не обича клюките!

— През последните десет години казват на всички, че са женени, че са сключили брак на един хълм над Ница. Историята е романтична, но не е вярна. Те не са женени и явно имат доста отворена връзка. Той има забежки, тя има забежки, но винаги се връщат един към друг.

— Откъде знаеш това, за бога?

— Пак ти казвам — писателите са кречетала. Оказва се, че някои са и доста разпуснати.

— Мен не ме включвай.

— Не те включих. Говоря най-общо.

— Продължавай.

— Проверихме, но никъде не намерихме данни за втори брак — нито тук, нито във Франция. Много писатели минават през книжарницата. Брус флиртува с жените. Ноел прави същото с мъжете. В къщата има кула със спалня на третия етаж, където преспиват посетителите. Невинаги сами.

— Значи от мен ще се очаква да се откажа от всичко в името на екипа?

— Ще се очаква да се приближиш колкото се може повече. От теб зависи да избереш как ще го направиш.

Пристигнаха пролетните рулца. Мърсър поръча кнедли с омар в бульон. Илейн пожела лютиви скариди и бутилка сансер. Мърсър хапна два залъка и установи, че след първото мартини е спряла да усеща вкуса на каквото и да било.

Илейн не бе докоснала второто си питие. Накрая тя попита:

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

Мърсър се засмя, може би прекалено силно, и отговори:

— Ами защо не? Останало ли е нещо, което не знаеш?

— Много. Защо не си ходила във вилата след смъртта на Теса?

Мърсър отмести поглед и се замисли как да отговори.

— Твърде болезнено е. Прекарвах там всяко лято от шестата до деветнайсетата си година. Бяхме само двете с Теса — скитахме по плажа, плувахме в океана, говорехме си непрекъснато. Беше ми много повече от баба. Беше моята опора, моята майка, моята най-добра приятелка, беше всичко за мен. Прекарвах девет нещастни месеца с баща си и броях дните до края на учебната година, за да избягам на брега и да бъда с Теса. Умолявах баща си да ми позволи да живея там през цялото време, но той не разреши. Сигурно знаеш за майка ми.

Илейн сви рамене и отговори:

— Само официалните данни.

— Изпратиха я в клиника, когато бях на шест — прогонена от демоните си, а вероятно и от баща ми.

— Баща ти разбираше ли се с Теса?

— Не ставай смешна! Никой от семейството не се разбира с никой друг. Той мразеше Теса, защото тя смяташе, че майка ми е сключила лош брак. Хърбърт бил бедно хлапе от лошите квартали на Мемфис с богата история, претенции и други подобни, но без реални пари. Твърде беден, но и твърде горд да си го признае. Това е историята на семейството на Теса.

— Имала е три деца.

— Да, майка ми, леля ми Джейн и чичо Холстед. Кой кръщава детето си Холстед? Теса. Името било от нейното семейство.

— Холстед живее в Калифорния, нали?

— Да, избягал на юг преди петдесет години и се преместил да живее в комуна. Накрая се оженил за наркоманка и двамата имат четири деца — пълни откачалки. Заради мама мислят всички ни за луди, но онези са наистина смахнати. Чудно семейство сме.

— Доста сурова присъда.

— Всъщност съм много мека. Нито един от тях не си направи труда да дойде на погребението на Теса, затова не съм ги виждала от дете. И, повярвай ми, не планирам и семейно събиране.

— В „Октомврийски дъжд“ описваш едно проблемно семейство. Автобиографичен ли е този момент?

— Те със сигурност точно това си помислиха. Холстед ми написа отвратително писмо, което се чудех дали да не сложа в рамка. Това беше последният пирон в ковчега. — Мърсър отхапа половината пролетно рулце и го прокара с глътка вода. — Да поговорим за нещо друго.

— Хубава идея. Каза, че имаш въпроси.

— А ти ме попита защо не съм се връщала повече във вилата на брега. Никога няма да бъде същото, а ми е трудно да се справям със спомените. Само си помисли. На трийсет и една съм и най-щастливите дни от моя живот вече са зад гърба ми, в онази вила с Теса. Не съм сигурна, че изобщо мога да се върна.

— Не е нужно да го правиш. Ще ти наемем хубаво жилище за шест месеца. Но ще си по-убедителна, ако използваш вилата.

— Да допуснем, че успея да го направя. Сестра ми е там за две седмици през юли, а сигурно ще има и наематели. Леля Джейн се грижи за къщата и понякога я дава на приятели. Едно канадско семейства я наема всеки ноември. Джейн е там от януари до март.

Илейн хапна от храната си и после отпи глътка.

— Просто съм любопитна — продължи Мърсър, — виждала ли си къщата?

— Да, преди две седмици. Като част от подготовката.

— Как изглежда?

— Красива е. Бих искала да отседна там.

— Още ли ги има къщите под наем на брега?

— Разбира се. Едва ли много се е променило за единайсет години. Там още цари някаква старомодна ваканционна атмосфера. Брегът е красив и не е никак населен.

— Ние живеехме там. Теса ме вдигаше с изгрева и ме караше да наглеждам новопристигналите костенурки, които са изградили гнездата си през нощта.

— Писала си за това. Прекрасна история.

— Благодаря.

Двете допиха питиетата си.

Храната пристигна. Илейн одобри виното и сервитьорката напълни чашите им. Мърсър хапна залък и остави вилицата си.

— Виж, Илейн, просто не ставам за това, разбираш ли? Не съм подходящият човек. Не умея да лъжа, не умея и да мамя хората. Не мога да се намърдам в живота на Брус Кейбъл, Ноел Боне и техния литературен кръжец и да измъкна нещо ценно.

— Вече го каза. Ти си писателка, която живее на брега няколко месеца в семейната вила. Работиш усилено над романа си. Легендата е идеална, Мърсър, защото е реална. А ти си идеалната личност, защото си искрена. Ако ни трябваше мошеничка, сега надали щяхме да разговаряме. Страх ли те е?

— Не. Не знам. Трябва ли?

— Не. Обещавам ти, че няма да те изложим на нищо незаконно и на нищо опасно. Ще се виждам с теб всяка седмица…

— Там ли ще бъдеш?

— Ще идвам от време на време, а ако ти трябва приятел — жена или мъж, можем да уредим да имаш такъв наблизо.

— Не ми трябва бавачка. Единственото, от което се страхувам, е да не се проваля. Ще ми плащаш много пари да върша нещо, което още не мога да си представя, нещо важно, и очевидно ще очакваш резултати. Ами ако Кейбъл се окаже толкова умен и печен, колкото допускате, ако стане подозрителен и премести ръкописите? Представям си много възможности да сгафя, Илейн. Нямам опит, нямам представа как да действам.

— Много ми харесва честността ти. Точно заради това си идеална, Мърсър. Ти си пряма, искрена и прозрачна. Освен това си много привлекателна и Кейбъл веднага ще те хареса.

— Пак ли се върнахме на секса? Да не е част от професионалната характеристика?

— Не. Казвам ти — сама решаващ какво правиш.

— Но аз нямам представа какво да направя! — повиши глас Мърсър и привлече погледи от съседната маса. После бързо наведе глава. — Извинявай.

Двете се храниха мълчаливо известно време.

— Хареса ли ти виното? — попита Илейн.

— Много е хубаво, благодаря.

— Едно от любимите ми е.

— Ами ако отново ти откажа? Какво ще направиш тогава?

Илейн попи устни със салфетката и отпи глътка вода.

— Имаме съвсем кратък списък с други писатели, но нито един не е толкова интересен като теб. Честно казано, Мърсър, напълно сме убедени, че си подходящият кандидат, и сме заложили всичко на теб. Ако откажеш, сигурно ще изоставим целия план и ще се заемем с нещо друго.

— Какво?

— Не мога да го обсъждам. Изобретателни сме и сме под огромно напрежение, затова най-вероятно бързо ще изготвим друг план.

— Кейбъл единственият заподозрян ли е?

— Не мога да ти отговоря. Ще ти разкрия повече, когато си вече там и си се посветила на задачата, а двете с теб се разхождаме по брега. Много неща трябва да обсъдим, включително някои идеи как да подходиш към Кейлъб. Но сега няма да кажа нищо. Поверително е.

— Разбирам. Мога да пазя тайна. Това е първото, което научих от семейството си.

Илейн се усмихна разбиращо, сякаш имаше пълно доверие на Мърсър. Сервитьорката им наля още вино и двете се заеха с храната. След като дълго мълчаха, Мърсър преглътна измъчено, пое си дълбоко въздух и каза:

— Имам студентски заем от над шейсет хиляди долара, от който не мога да се отърва. Той е бреме, което поглъща всеки мой миг и буквално ме влудява.

Илейн отново се усмихна разбиращо. Мърсър едва не я попита дали знае, но всъщност не искаше да чуе отговора. Илейн остави вилицата си и се облегна на лакти. Безшумно потупа върховете на пръстите си и каза:

— Ще се погрижим за студентския заем и освен това ще ти платим сто хиляди. Петдесет сега, петдесет — след шест месеца. В брой, с чек, в златни кюлчета, както пожелаеш. Без документи, разбира се.

Огромно бреме се вдигна от раменете на Мърсър и се изпари във въздуха. Тя се сдържа да не ахне, закри уста с ръка и примигна с насълзени очи. Помъчи се да каже нещо, но не знаеше какво. Устата й беше пресъхнала и се наложи да отпие. Илейн наблюдаваше всяко нейно действие с присъщата си пресметливост.

Мърсър беше запленена от шанса незабавно да се освободи от оковите на студентския си заем — кошмар, който тегнеше на плещите й вече осем години. Пое дълбоко въздух — по-лесно ли дишаше вече? — и се нахвърли над следващата кнедла с омар. Отпи глътка вино и за пръв път усети вкуса. През следващите дни щеше да опита бутилка-две.

Илейн надуши нокаут и се подготви за смъртоносния удар.

— Колко скоро можеш да си там?

— Изпитите приключват след две седмици. Но искам да преспя, преди да взема решение.

— Разбира се. — Сервитьорката се навърташе край тях и Илейн каза: — Иска ми се да опитам вашата панакота. Ти, Мърсър?

— И за мен същото. И чаша десертно вино.