Джон Гришам
Остров Камино (31)

2

По време на преждевременно приключилия обяд слънцето се бе скрило. Излезе вятър. Задаваше се пролетен дъжд и Мърсър, неизменно без чадър, се прибра у дома по най-бързия начин. Живееше в историческата част на Чапъл Хил, близо до кампуса, в малка постройка под наем на сенчеста непавирана уличка зад красива стара къща. Хазяинът й, собственикът на старата къща, приемаше само докторанти и бедни преподаватели на хонорар.

Безупречно уцелила момента, тя стъпи на тясната си предна веранда точно когато първите дъждовни капки тежко затрополиха по покрива й. Не успя да овладее порива да се озърне, колкото да се увери, че никой не я наблюдава. Зарежи, нареди си тя. Вътре събу обувките си, приготви си чаша чай и дълго седя на канапето — поемаше дълбоко въздух и слушаше мелодията на дъжда, докато мислено преповтаряше разговора от обяд.

Първоначалният шок от факта, че са я наблюдавали, започна да избледнява. Илейн имаше право — заради интернет, социалните медии, хакерите и всички приказки за прозрачност напоследък човек нямаше много лично пространство. Мърсър беше принудена да признае, че планът е доста умен. Тя беше идеалният избор — писателка с дълга лична история на острова, дори с дял от собствеността на вилата, с недовършен роман и отдавна изтекъл краен срок, самотница без приятел. Брус Кейбъл никога не би заподозрял, че тя е подставено лице.

Добре го помнеше — хубав мъж с елегантен костюм и папийонка, обувки на босо, дълга чуплива коса и постоянен флоридски загар. Спомняше си го как стои до входа, винаги с книга в ръка, пие кафе и наблюдава всичко, докато чете. По някаква причина Теса не го харесваше и рядко ходеше до там. И книги не си купуваше. Защо да го прави, след като може да ги взема безплатно от библиотеката?

Писателски турнета и раздаване на автографи. Мърсър можеше само да си мечтае да има нов роман, който да представя.

Когато излезе „Октомврийски дъжд“ през 2008 г., „Нюком Прес“ нямаше пари за реклама и за пътувания. Издателството фалира три години по-късно. След страхотните рецензии на „Таймс“ обаче от няколко книжарници се обадиха да попитат няма ли да има писателско турне. Набързо го организираха и деветата спирка на Мърсър беше „Бей Букс“. Само че турнето се провали почти веднага, след като на първото раздаване на автографи се появиха единайсет човека и само петима си купиха книгата. Това беше най-многобройната публика, която беше събирала! На втората среща с читатели, във Филаделфия, се появиха четирима души и Мърсър прекара последния час в разговор с персонала. Нейната трета — и както се оказа последна — среща с публика беше в голяма книжарница в Хартфорд. В бар от отсрещната страна на улицата тя изпи две мартинита, докато наблюдаваше и чакаше да дойдат хора. Не дойдоха. Накрая тя пресече улицата, влезе с десетминутно закъснение и съвсем падна духом, когато установи, че я очакват единствено служители. Нито един читател. Нула.

Унижението й беше пълно. Никога повече нямаше да се подложи на тормоза да седи сама на някаква маса с купчина красиви книги и да се старае да не поглежда в очите клиентите, които пък се стараят да не се доближават до нея. Познаваше и други писатели и беше чувала за ужаса от това да влезеш в книжарница и да те посрещнат единствено дружелюбните лица на служителите и на доброволците, а ти да се чудиш всъщност колко от тях са клиенти, които ще си купят книга, да ги наблюдаваш как се озъртат неспокойно за евентуални почитатели и как после изчезват завинаги, когато става ясно, че любимият автор ще претърпи крушение. И то сериозно.

Така или иначе, тя отмени остатъка от обиколката си. И бездруго не изгаряше от желание да се върне на остров Камино. Имаше много и прекрасни спомени от там, но винаги щеше да ги засенчват ужасът и трагедията на смъртта на баба й.

Дъждът й подейства приспивно и тя се унесе в дълга дрямка.