Джон Гришам
Остров Камино (30)

1

В един прекрасен пролетен ден в края на април Мърсър Ман крачеше разтревожена в кампуса на Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Беше се съгласила да се срещне с някаква непозната за бърз обяд, но само заради изгледите да получи работа. Сегашната й — като хоноруван преподавател по литература на първокурсниците — щеше да приключи след две седмици заради бюджетните съкращения. Щатските власти бяха обезумели на тема данъци и намаляване на разходите. Много усърдно се бе опитала да си осигури нов договор, но без успех. Беше на трийсет и една години, съвсем сама и… е, животът й не вървеше така, както го бе планирала.

Първият имейл — един от двата, изпратени й от някоя си Дона Уотсън — беше пристигнал предишния ден и беше доста неясен. Госпожа Уотсън се представяше като консултантка, наета от частна академия да открие нов преподавател по творческо писане. Била в района и предлагаше на Мърсър да се срещнат на кафе. Заплатата била от порядъка на седемдесет хиляди долара годишно — височка, но директорът на училището бил почитател на литературата и бил решен да наеме преподавател, който е издал една-две книги.

Мърсър вече беше издала един роман и сборник с разкази. Заплатата наистина беше впечатляваща и по-висока от това, което изкарваше в момента. Имейлът не съдържаше други подробности. Мърсър отговори благосклонно и зададе няколко въпроса за училището — как се казва и къде се намира.

Вторият имейл беше съвсем малко по-конкретен от първия, но все пак разкриваше, че училището е в Ню Ингланд. А срещата на кафе прерасна в „бърз обяд“. Дона питаше Мърсър дали може да се срещне с нея в заведение, наречено „Спанки“, съвсем близо до кампуса на Франклин Стрийт.

Мърсър се срамуваше да признае, че в момента мисълта за хубав обяд я блазнеше повече от перспективата да преподава на куп разглезени гимназистчета. Въпреки високата заплата работата определено щеше да е стъпка надолу за нея. Беше пристигнала в Чапъл Хил преди три години с намерението известно време да се отдаде на преподаване, но по-същественото беше, че искаше да завърши романа си. Три години по-късно договорът й като преподавател беше прекратен, а романът си стоеше все така недовършен.

Още щом влезе в ресторанта, добре облечена и добре сложена жена на около петдесет години й махна да се приближи, протегна ръка и се представи:

— Аз съм Дона Уотсън. Радвам се да се запознаем.

Мърсър седна срещу нея и благодари за поканата. Сервитьор остави менюта на масата.

Без да губи време, Дона Уотсън буквално се преобрази.

— Трябва да ви призная, че съм тук под фалшив предлог. Не се казвам Дона Уотсън, а Илейн Шелби. Работя за компания със седалище в Бетесда.

Мърсър я изгледа с празен поглед, отмести очи, после пак ги прикова върху събеседничката си и храбро се помъчи да измисли уместен отговор.

Илейн продължи:

— Излъгах ви и моля за извинение. Обещавам да не ви лъжа повече. Обаче поканата за обяд е сериозна — аз плащам, — затова ви моля да ме изслушате.

— Допускам, че имате основателна причина да излъжете — предпазливо отбеляза Мърсър.

— Много основателна и ако ми простите оскърблението и ме изслушате, обещавам да ви обясня.

Мърсър сви рамене и отговори:

— Гладна съм, затова ще ви слушам, докато се наям, а ако дотогава не сте изяснили нещата, си тръгвам.

Илейн грейна в усмивка, на която всеки би повярвал. Имаше тъмни очи и тъмна кожа, може би средиземноморски произход, вероятно италиански или гръцки — помисли си Мърсър, но акцентът й определено беше от американския Среден запад. Късата й прошарена коса беше подстригана толкова елегантно, че неколцина мъже вече на два пъти я поглеждаха. Беше красива и безупречно облечена и съвсем не на място сред небрежната колежанска тълпа.

— Не излъгах за работата обаче. Точно затова съм тук — да ви убедя да я приемете при условията и заплащането, за които ви писах в имейла.

— И какво ще правя?

— Ще пишете, ще завършите романа си.

— Кой роман?

Сервитьорът се върна и двете бързо си поръчаха салати с печено пилешко и газирана вода. Той прибра менютата и изчезна, а след кратка пауза Мърсър заяви:

— Слушам ви.

— Дълга история.

— Да започнем с явната трудност — вие.

— Добре. Работя за фирма в областта на сигурността и инвестициите. Утвърдена фирма, за която не сте чували, защото не се рекламираме. Нямаме и уебсайт.

— Не напредваме много.

— Почакайте, моля. Положението ще се подобри. Преди шест месеца група крадци отмъкнаха ръкописите на Фицджералд от библиотека „Файърстоун“ в Принстън. Двама бяха заловени и още са в ареста, чакат. Другите изчезнаха. Ръкописите не са намерени.

Мърсър кимна.

— Да, съобщиха по новините.

— Така е. Ръкописите, всички до един, са застраховани от клиента ни — голяма частна компания, която се занимава с произведения на изкуството, ценни и редки предмети. Едва ли сте чували и за тази компания.

— Не следя застрахователните компании.

— Късметлийка. Както и да е, вече шест месеца ровим, работим в тясно сътрудничество с ФБР и техния отдел за редки предмети. Напрежението е огромно, защото след шест месеца клиентът ни ще бъде принуден да напише на Принстън чек за двайсет и пет милиона долара. Университетът всъщност не иска парите, а ръкописите, които, както може да се досетите, са безценни. Имаме няколко следи, но засега нищо обнадеждаващо. За щастие, играчите в сенчестия свят на крадените книги и ръкописи не са много и ние смятаме, че вероятно сме надушили следите конкретно на този търговец.

Сервитьорът донесе голяма бутилка „Сан Пелегрино“ и две чаши с лед и лимон. Когато той се отдалечи, Илейн продължи:

— Има вероятност да познавате този човек.

Мърсър се вторачи в нея, изсумтя тихо и вдигна рамене.

— Много бих се учудила.

— Отдавна сте свързана с остров Камино. Прекарвали сте лятото там като дете в крайбрежната вила на баба си.

— Откъде знаете това?

— Описали сте го.

Мърсър въздъхна и посегна към бутилката. Бавно напълни двете чаши. Главата й бучеше.

— Нека позная — чели сте всичко, което съм написала.

— Не, само всичко, което сте издали. Част от подготовката е и ми беше много приятно.

— Благодаря. Извинете, че не е повече.

— Вие сте млада и талантлива, едва започвате.

— Слушам ви. Да видим дали сте си подготвили домашното.

— С удоволствие. Първият ви роман, „Октомврийски дъжд“, е издаден от „Нюком Прес“ през две хиляди и осма година, когато сте били само на двайсет и четири. Продажбите му са впечатляващи — осем хиляди бройки с твърди корици, двойно повече с меки и известен брой електронни книги, — не е точно бестселър, но критиката много го харесва.

— Целувката на смъртта.

— Номиниран е за Националната литературна награда и е финалист за наградата „ПЕН-Фокнър“.

— И не спечели нито една.

— Така е, но малко дебютни романи печелят такова уважение, особено от толкова млад автор. „Таймс“ поставя творбата ви сред десетте най-хубави книги за годината. След това пишете сборник с разкази, „Музиката на водата“, който критиката хвали, но, както знаете, разказите не се продават толкова добре.

— Да, знам.

— След това сменяте агента и издателството, а светът още чака втория ви роман. Междувременно излизат ваши разкази в литературни списания, включително един, в който разказвате как заедно с баба си Теса сте пазили костенурчи яйца на плажа.

— Значи знаете за Теса?

— Вижте, Мърсър, знаем всичко необходимо, а източниците ни са публични. Да, доста ровихме, но не сме си навирали носа в личния ви живот и не знаем повече, отколкото е известно на всички останали. Благодарение на интернет днес почти нищо не остава скрито.

Салатите им пристигнаха и Мърсър взе ножа и вилицата. Хапна няколко хапки, а Илейн пиеше вода и я наблюдаваше. Накрая Мърсър попита:

— Няма ли да ядете?

— Разбира се.

— Е, какво знаете за нея? За Теса?

— Ваша баба по майчина линия. Двамата със съпруга й построили вилата на брега на остров Камино през осемдесета година. Били от Мемфис, където сте родена и вие, и често ходели във вилата. Като малка, а и после, като голямо момиче, сте прекарвали летата при нея там. Вие самата пишете за това.

— Вярно е.

— Теса починала през две и пета година — нещастен случай с яхта. Тялото й било намерено на брега два дни след бурята. Не открили нито яхтата, нито човека, с когото е плавала. Всичко това е описано във вестниците, предимно в „Таймс-Юниън“ от Джаксънвил. Според публичния регистър в завещанието си Теса оставя всичко, включително вилата, на трите си деца, едно от които е майка ви. Вилата все още принадлежи на семейството.

— Да. Собственичка съм на една шеста и не съм стъпвала там след смъртта на баба. Бих предпочела да я продадем, но с близките ми имаме разногласия за всичко.

— Някой използва ли изобщо къщата?

— О, да, леля ми прекарва там зимата.

— Джейн.

— Точно тя. А сестра ми ходи през летния си отпуск. Любопитна съм какво знаете за сестра ми.

— Кони живее в Нашвил със съпруга си и двете си пораснали момичета. На четирийсет е и работи в семейната фирма. Съпругът й е собственик на верига магазини за сладоледен йогурт и се справя доста добре. Кони е завършила психология в Южния методистки университет. Изглежда, там се е запознала със съпруга си.

— А за баща ми?

— Хърбърт Ман навремето притежавал най-голямата автокъща на „Форд“ в района на Мемфис. Явно е разполагал с пари, достатъчно, за да си позволи обучението на Кони в университета без заеми. По някаква причина бизнесът закъсал, Хърбърт го изгубил и през последните десет години работи на хонорар като търсач на нови таланти за болтиморските „Ориолс“. В момента живее в Тексас.

Мърсър остави ножа и вилицата си на масата и пое голяма глътка въздух.

— Извинете, но това ме притеснява. Чувствам се преследвана. Какво искате?

— Моля ви, Мърсър, сдобихме се с информацията само чрез старомодна детективска работа. Не сме открили нищо, което да не е предназначено за хорски очи.

— Тръпки ме побиват, разберете. Професионални шпиони ровят в миналото ми. Ами настоящето? Какво ви е известно за положението ми в службата?

— Договорът ви е прекратен.

— Значи ми трябва работа?

— Така допускам.

— Това не е публично достояние. Откъде знаете кого наема и уволнява Университетът на Северна Каролина?

— Имаме си източници.

Мърсър се намръщи и бутна салатата си встрани. Скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи намръщено в госпожа Шелби.

— Не мога да се отърся от усещането за нахлуване в личното ми пространство.

— Моля ви, Мърсър, изслушайте ме.

— Относно?

— Предложението ни за работа. Ако откажете, просто ще изчезнем и ще изхвърлим папката за вас. Никога няма да разкрием информацията.

— Каква е работата?

Илейн лапна малка хапка и дъвка дълго. Отпи глътка вода и каза:

— Да се върнем на ръкописите на Фицджералд. Според нас са скрити на остров Камино.

— И кой ги крие?

— Нуждая се от уверението ви, че каквото обсъждаме сега, ще остане строго поверително. Много е заложено на карта и ако новината се разчуе, вредата ще бъде непоправима не само за клиента ни и за Принстън, а за самите ръкописи.

— На кого бих могла да кажа, по дяволите?

— Моля ви, просто ми дайте думата си.

— Поверителността изисква доверие. Защо да вярвам на вас? В момента вие и фирмата ви ми изглеждате доста подозрителни.

— Разбирам. Но, моля ви, чуйте историята до края.

— Добре, слушам ви, но вече не съм гладна, така че говорете бързо.

— Ясно. Ходили сте в книжарница „Бей Букс“ в центъра на Санта Роса. Собственост е на някой си Брус Кейбъл.

Мърсър сви рамене и отговори:

— Да, струва ми се. Ходила съм няколко пъти с Теса като малка. Но пак ви повтарям — не съм стъпвала на острова от смъртта на баба преди единайсет години.

— Този човек има успешен бизнес и една от най-добрите независими книжарници в страната. Кейбъл е известно име в бранша и е голям мошеник. Има солидни връзки и урежда посещения на много автори на острова.

— Трябваше да отида с „Октомврийски дъжд“, но това е друга история.

— Кейбъл е и агресивен колекционер на първи издания на съвременни автори. Купува много и според нас печели сериозни пари с тази част от бизнеса си. Знае се, че търгува и с откраднати книги — един от няколкото експерти в този съмнителен бизнес. Преди два месеца надушихме следите му благодарение на информацията, която ни даде източник, близък до друг колекционер. Според нас откраднатите ръкописи на Фицджералд са при Кейбъл — платил е в брой на посредник, който отчаяно е искал да се отърве от тях.

— Апетитът ми съвсем изчезна.

— Не можем да се доберем до този тип. През последния месец имаме хора в книжарницата, които наблюдават, душат, снимат, но удряме на камък. Има голяма и красива зала на основния етаж, където са редките издания, предимно на американски автори от двайсети век, които той охотно показва на всеки сериозен купувач. Опитахме се дори да му продадем рядко издание с автограф на първия роман на Фокнър „Войнишка награда“. Кейбъл незабавно се осведоми, че тези екземпляри се броят на пръсти — има три в една колежанска библиотека в Мисури, един е собственост на изследовател на Фокнър и един е все още притежание на наследниците на писателя. Пазарната цена е някъде към четирийсет хиляди долара, а ние предложихме книгата на Кейбъл за двайсет и пет хиляди. Отначало изглеждаше заинтригуван, но после започна да задава много въпроси за произхода й. Наистина сериозни въпроси. Накрая се уплаши и се отказа. Прояви прекалена предпазливост и така задълбочи още повече подозренията ни. Не успяваме да проникнем в неговия свят и се нуждаем от вътрешен човек.

— Аз ли?

— Да, вие. Както знаете, писателите често си вземат отпуск от университета и заминават някъде да пишат. Вие имате идеалното прикритие. На практика сте отраснали на острова. Все още притежавате част от вилата. Известна сте в литературните среди. Историята ви е напълно достоверна. Ще се върнете на брега на морето за шест месеца, за да довършите книгата, която всички очакват.

— Сещам се за не повече от трима души, които може да я очакват.

— Ще ви платим сто хиляди долара за шестте месеца.

За миг Мърсър загуби ума и дума. Тръсна глава, избута салатата си още по-далече и отпи глътка вода.

— Извинете, но не съм шпионин.

— Не искаме да шпионирате, а само да наблюдавате. Ще правите нещо напълно естествено и достоверно. Кейбъл обича писателите. Води ги на вечери, черпи ги с вино, подкрепя ги. Мнозина автори отсядат в дома му, който е забележителен, между другото. Двамата със съпругата му много обичат да организират вечери за приятели и писатели.

— И очаквате просто да се появя изневиделица, да спечеля доверието му и да го попитам дали не крие ръкописите на Фицджералд?

Илейн се усмихна и подмина въпроса.

— Под огромно напрежение сме, нали разбирате? Нямам представа какво може да научите, но на този етап всичко ще ни е от полза. Има голяма вероятност Кейбъл и съпругата му да потърсят познанството ви, дори близостта ви. Бихте могли постепенно да се наредите сред най-близките им приятели. Брус Кейбъл пие доста, току-виж, изпуснал нещо или някой от приятелите му спомене за трезора в сутерена под магазина.

— Трезор ли?

— Носи се такъв слух. Но не можем да отидем да го питаме.

— Откъде знаете, че той пие?

— Много писатели минават оттам, а писателите са големи клюкари. Всичко се разчува. Както знаете, издателският свят е малък.

Мърсър вдигна двете си ръце с дланите напред и избута стола си назад.

— Извинете, но това не е за мен. Имам си недостатъци, но не съм измамница. Не умея да лъжа и няма начин с измама да постигна нещо такова. Не сте попаднали на подходящия човек.

— Моля ви.

Мърсър се надигна да си ходи и каза:

— Благодаря за обяда.

— Моля ви, Мърсър.

Но тя вече си беше тръгнала.