Джон Гришам
Остров Камино (23)

2

Интересът му към редките издания се породи случайно. Когато научи ужасната новина за смъртта на баща си вследствие на сърдечен удар, Брус се върна вкъщи в Атланта. Всъщност това не беше точно къщата му — никога не се беше задържал за дълго в нея, — но там беше настоящият и последен дом на баща му, човек, който се местеше често, обикновено заедно с някоя страховита жена. Господин Кейбъл се беше женил два пъти и беше проклел брачната институция, но явно не можеше да живее, без някоя нещастна жена да му усложнява живота. Тях явно ги привличаше богатството му, но с течение на времето жените проумяваха, че той е безнадеждно увреден от двата си кошмарни развода. За щастие, поне на Брус, последната му приятелка току-що се беше изнесла от къщата и там нямаше любопитни очи и ръце.

Докато не пристигна Брус. Постройката — озадачаваща модерна сграда от стомана и стъкло в модерен квартал на града — имаше голямо ателие на третото ниво, където господин Кейбъл обичаше да рисува, когато не инвестираше. Никога не беше имал конкретна кариера и тъй като живееше от наследството си, винаги се определяше като „инвеститор“. По-късно се насочи към рисуването, но маслените му платна бяха толкова ужасни, че всички галерии в Атланта ги отхвърляха. Едната стена на ателието му беше заета от книги, стотици книги, но отначало Брус не им обърна почти никакво внимание. Допусна, че са само за украса, поредната преструвка, поредното нескопосано усилие на баща му да изглежда задълбочен, сложен и начетен човек. Като се вгледа по-отблизо обаче, Брус осъзна, че на два от рафтовете книгите са по-стари от другите и имат познати заглавия. Започна да ги смъква от горния рафт и да ги разглежда една по една. Небрежното му любопитство бързо се превърна в нещо повече.

Всички книги бяха първо издание, някои с автографи на писателите. „Параграф 22“ от Джоузеф Хелър, издадена през 1961 г.; „Голите и мъртвите“ (1948) от Норман Мейлър; „Заеко, бягай“ (1960) от Джон Ъпдайк; „Невидим“ (1952) от Ралф Елисън; „Киноманът“ (1961) от Уокър Пърси; „Сбогом, Колумб“ (1959) от Филип Рот; „Самопризнанията на Нат Търнър“ (1967) от Уилям Стайрън; „Малтийският сокол“ (1929) от Дашиъл Хамет; „Хладнокръвно“ (1965) от Труман Капоти и „Спасителят в ръжта“ (1951) от Дж. Д. Селинджър.

Скоро Брус започна да трупа томовете върху масичката, вместо да ги връща на рафта. Първоначалното му любопитство беше изместено от шеметна вълна от вълнение, после от алчност. На долния рафт се натъкна на книги и автори, за които не беше чувал и които бяха още по-смайващо откритие за него. Зад дебелата тритомна биография на Чърчил намери четири книги: „Врява и безумство“ (1929) от Уилям Фокнър; „Златната чаша“ (1929) от Стайнбек; „Отсам рая“ (1920) от Фицджералд и „Сбогом на оръжията“ (1929) от Ърнест Хемингуей. Всички бяха първо издание, в отлично състояние и с автограф от писателя.

Брус потършува още малко, но не намери нищо друго интересно. Отпусна се в старото кресло на баща си и се вторачи в стената от книги. Седнал там, в къщата, която му беше почти непозната, зареял поглед към отчайващите маслени платна на художник, очевидно лишен от талант, Брус се чудеше откъде са се взели тези книги и размишляваше какво да прави с тях. Когато пристигна сестра му Моли и двамата трябваше да планират погребението, той изведнъж прозря колко малко знае за покойния си баща. А и защо му беше да научи повече? Баща му никога не бе прекарвал много време с него. Господин Кейбъл изпрати Брус в пансион още четиринайсетгодишен. През лятото детето заминаваше на ветроходен лагер за шест седмици и после за още шест — в туристическо ранчо, само и само да е далече от къщи. Брус не подозираше, че баща му обича да колекционира нещо друго освен нещастни жени. Господин Кейбъл играеше голф и тенис и пътуваше, но никога с Брус или със сестра му, винаги с последната си приятелка.

Така че откъде се бяха взели книгите? Откога ги колекционираше той? Имаше ли някъде стари фактури, доказателства за тяхното съществуване? Щеше ли изпълнителят на бащиното му завещание да бъде задължен да ги добави към другите му активи и да ги предаде заедно с повечето други неща на университета „Еймъри“?

Фактът, че основната част от наследството щеше да получи университетът „Еймъри“, беше друга подробност, която глождеше Брус. Баща му я споменаваше от време на време, без да разкрива твърде много подробности. Господин Кейбъл споделяше благородното мнение, че парите му трябва да бъдат вложени в образование, а не завещани на децата, за да ги пропилеят. Брус няколко пъти се беше изкушавал да напомни на баща си, че самият той през целия си живот е харчил пари, оставени му от друг човек, но кавгите по тези въпроси нямаше да бъдат от полза за Брус.

В онзи момент той наистина искаше книгите. Реши да задържи осемнайсетте най-хубави и да не пипа другите. Ако проявеше алчност и оставеше празни места, някой би могъл да забележи. Старателно подреди книгите в един кашон, в който преди беше имало бутилки вино. Баща му от години се бореше с бутилката и накрая постигна примирие, което му позволяваше по няколко чаши червено вино вечер. В гаража имаше няколко такива празни кашона. Брус часове наред прережда книгите по рафтовете, за да създаде впечатлението, че нищо не липсва. Пък и кой би забелязал? Доколкото му беше известно, Моли изобщо не четеше, а още по-важното беше, че тя странеше от баща им, защото мразеше приятелките му. Доколкото знаеше Брус, Моли не беше нощувала дори веднъж в тази къща. Нямаше откъде да е осведомена за личните притежания на баща им. (Два месеца по-късно обаче тя го попита по телефона дали знае нещо за „старите книги на татко“, но Брус я увери, че не знае нищо.)

Той изчака да се стъмни и отнесе кашона в джипа си. Поне три охранителни камери наблюдаваха вътрешния двор, алеята пред къщата и гаража и ако някой го попиташе, щеше да каже, че е взел някои свои стари вещи. Видеокасети, дискове, такива работи. Ако изпълнителят на завещанието по-късно попиташе за първите издания, Брус щеше да отговори, че не знае нищо, разбира се, и щеше да го насочи към икономката.

Очертаваше се идеалното престъпление, ако това изобщо беше престъпление. Брус беше убеден, че не е. Смяташе, че му се полага много повече. Благодарение на дебелите завещания и на семейните адвокати с имуществото на баща му беше приключено експедитивно и библиотеката му изобщо не беше спомената.

Непредвиденото влизане на Брус в света на редките книги стартира чудесно. Той се зарови в тайните на занаята и установи, че стойността на първата му колекция, осемнайсетте книги, които беше взел от дома на баща си, възлиза на около двеста хиляди долара. Но се страхуваше да продаде книгите, опасяваше се да не би някой да ги познае и да започне да задава въпроси. И тъй като не знаеше как баща му се е сдобил с тях, прецени за най-уместно да изчака. Да остави да мине известно време, да избледнеят спомените. Както бързо щеше да научи в бизнеса, търпението беше задължително.