Джон Гришам
Остров Камино (22)

1

Когато Брус Кейбъл беше на двайсет и три години и все още следваше в „Обърн“, баща му почина внезапно. Двамата все се караха заради ниския успех на Брус и отношенията им се бяха влошили дотолкова, че господин Кейбъл неведнъж заплашваше да изхвърли младия Брус от завещанието си. Преди много години някакъв техен роднина бе натрупал цяло състояние от чакъл и, следвайки лоши правни съвети, беше учредил сложна система от тръстове, която разпределяше парите на поколения недостойни роднини. Семейството от години живееше в привидно охолство, но всъщност състоянието им постепенно се топеше. Заплахата за промяна на завещанието и запориране на фондовете беше обичайно средство за контрол над младите, но никога не вършеше работа.

Господин Кейбъл обаче почина, преди да се отбие в кантората на адвокатите си, затова един ден Брус се събуди и се изправи пред възможността да придобие триста хиляди долара — добра сума, но недостатъчна за ранно пенсиониране. Той обмисли вариантите да я инвестира. Ако го направеше консервативно, щеше да си осигури годишна доходност от между пет и десет процента, които нямаше да му стигнат да поддържа начина на живот, който неочаквано му хрумна да поведе. По-смелите инвестиции щяха да са и много по-рисковани, а Брус искаше да запази парите си. Те му влияеха по странен начин. И най-странният резултат беше решението му да напусне университета, след като беше следвал пет години, и повече да не погледне назад.

Накрая едно момиче го подмами на плажа на остров Камино — дълга петнайсетина километра бариерна ивица, северно от Джаксънвил, Флорида. В хубав апартамент, за който плащаше тя, той цял месец спа, налива се с бира, разхожда се сред прибоя, часове наред съзерцава Атлантика и чете „Война и мир“. Следваше английска филология и се притесняваше, че има велики книги, които не е чел.

За да защити парите си и с надеждата дори да ги увеличи, по време на крайбрежните си разходки той обмисляше поредица рисковани начинания. Много съобразително не бе споделил с никого за собственото си благосъстояние — и бездруго парите стояха блокирани от десетилетия, — затова не му досаждаха приятели, които да му предлагат всякакви съвети или да му искат заеми. Момичето със сигурност не знаеше нищо за наследството. След като прекараха една седмица заедно, той разбра, че тя скоро ще отиде в историята. Без определена последователност Брус планираше да инвестира във верига за пилешки сандвичи, в необработена земя във Флорида и в апартамент в съседния небостъргач, както и в няколко нови интернет компании в Силициевата долина, в търговски център в Нашвил и така нататък. Прегледа десетки финансови списания и колкото повече четеше, толкова повече му се изясняваше, че няма търпението да бъде инвеститор. Всичко беше безнадежден лабиринт от цифри и стратегии. Имаше си причина да избере английски, а не икономика.

През ден двамата с момичето ходеха до романтичното градче Санта Роса да обядват в някое кафене или да пийнат по нещо в баровете по главната улица. Имаше прилична книжарница с кафене и двамата добиха навика да се настаняват в нея следобед с лате и брой на „Ню Йорк Таймс“. Старият бариста беше и собственик. Казваше се Тим и беше истинско кречетало. Един ден той се изпусна, че смята да продаде бизнеса и да се махне от Флорида. На следващия ден Брус успя да се отскубне от момичето и да се наслади сам на латето си. Седна в кафенето и започна да разпитва Тим за плановете му за книжарницата.

Търговията с книги е трудна работа, обясни Тим. Големите вериги правели огромни отстъпки на бестселърите, някои предлагали дори петдесет процента намаление, а благодарение на интернет и „Амазон“ хората пазарували от вкъщи. През последните пет години над 700 независими книжарници били затворили. Малцина печелели нещо. Колкото повече говореше, толкова по-мрачен ставаше.

— Търговията на дребно е жестока работа — повтори той няколко пъти. — Каквото и да правиш днес, утре започваш отначало.

Брус се възхити на честността му, но се усъмни в неговата съобразителност. Така ли привличаш евентуален купувач?

Тим обясни, че печели прилично от магазина. Островът имал наложени литературни кръгове, няколко активно работещи писатели, литературен фестивал и хубави библиотеки. Пенсионерите все още обичали да четат и харчели доста пари за книги. Постоянните жители били около четирийсет хиляди, плюс един милион туристи всяка година, така че потокът от клиенти бил сериозен. Брус най-сетне попита Тим колко пари ще иска. Той отговори, че ще приеме сто и петдесет хиляди долара в брой, никакви плащания от страна на собственика и поемане от купувача на задължението за наема на сградата. Брус попита малко плахо дали може да прегледа финансовите документи на обекта, само годишния баланс, отчета за приходите и разходите, нищо сложно. Идеята не допадна на Тим. Не познаваше Брус и го мислеше за поредното хлапе, което се размотава по плажа и харчи парите на баща си.

— Добре, ти ми покажи твоите документи и аз ще ти покажа моите — отговори Тим.

— Хубаво — съгласи се Брус.

Тръгна си с обещанието да се върне, но после го завладя идеята да попътува. Три дни по-късно се сбогува с момичето и отиде в Джаксънвил да си купи нова кола. Мечтаеше си за лъскаво порше карера и фактът, че може просто да напише чек за такъв автомобил, правеше изкушението болезнено. Устоя обаче и след като цял се договаря, накрая смени стария си джип чероки за чисто нов. Можеше да му потрябва място да товари разни неща. Поршето щеше да почака, вероятно докато сам спечелеше парите, за да си го купи.

С новата кола и парите в банката Брус напусна Флорида и се отправи на своето литературно пътешествие, което очакваше с растящо нетърпение. Нямаше план. Пътуваше на запад и решаваше ден за ден дали да завие на север към Пасифика, после на изток, после на юг. Времето нямаше значение, нямаше крайни срокове. Търсеше независими книжарници и когато откриеше някоя, оставаше за ден-два, пиеше кафе, четеше и дори обядваше там, ако вътре имаше кафене. Обикновено успяваше да притисне собственика за информация. Обясняваше, че обмисля да купи книжарница и, честно казано, се нуждае от съвет. Отговорите бяха най-различни. Повечето хора, изглежда, харесваха работата си, дори онези, които имаха опасения за бъдещето. Търговията с книги беше много несигурна заради разширяващите се вериги и интернет и криеше много неизвестни. Разказваха се ужасни истории за утвърдени вериги книжарници, които са принудени да напуснат бизнеса, когато близо до тях се появи голям магазин. Някои от независимите обекти, особено в колежанските градчета, които бяха твърде малки за веригите, процъфтяваха. Други, дори в големите градове, пустееха. Имаше малко нови книжарници, които въодушевено да поддържат традицията. Съветите бяха най-различни и непоследователни и варираха от обичайното „Търговията на дребно е безпощадна“ до „Заемай се, ти си само на двайсет и три“. Неизменно обаче хората, които даваха съвети, обичаха работата си. Обичаха книгите, литературата и писателите, цялата издателска среда, и бяха склонни да отделят много часове на клиентите си, защото смятаха, че имат благородно призвание.

В продължение на два месеца Брус обикаляше страната в безцелно търсене на следващата независима книжарница. Книжарят от един град понякога познаваше трима други в щата и така нататък. Брус се наливаше с литри силно кафе, прекарваше часове с писатели на турнета, купуваше десетки книги с автографи, нощуваше в евтини мотели, понякога с някоя запалена читателка, с която току-що се беше запознал, прекарваше часове с книжарите, склонни да споделят опита и съветите си, пиеше лошо вино по книжните премиери само с неколцина присъстващи, правеше стотици снимки отвън и отвътре на книжарниците. Изписа многобройни листове с бележки и си водеше дневник. В края на това приключение, изчерпан и капнал от шофиране, беше изминал почти хиляда и триста километра за седемдесет и четири дни и бе посетил шейсет и една независими книжарници, всичките различни. И реши, че има план.

Върна се на остров Камино и завари Тим, където го беше оставил — в кафенето да сърба еспресо и да чете вестник, с още по-измъчен вид отпреди. Отначало Тим не си го спомни, но после Брус каза:

— Мислех да купя книжарницата ти преди няколко месеца. Искаше сто и петдесет хиляди.

— А, да — опита се да поважничи Тим. — Намери ли парите?

— Отчасти. Днес ще ти напиша чек за сто хиляди, а двайсет и пет хиляди ще ти платя след година.

— Хубаво, ама това е с двайсет и пет хиляди по-малко, отколкото поисках.

— Само толкова имам, Тим. Ако искаш. Намерил съм и друга книжарница, която се продава.

Тим се замисли за секунда, после бавно протегна дясната си ръка. Скрепиха сделката с ръкостискане. Тим се обади на адвоката си и му каза да придвижи бързо нещата. Три дни по-късно документите бяха подписани и парите — преведени. Брус затвори книжарницата за едномесечен ремонт и използва времето за ускорен курс по търговия с книги. Тим с удоволствие споделяше знанията си относно всички страни на търговията, а също клюки за клиентите и за повечето други търговци в центъра на града. Имаше собствено мнение по повечето въпроси и няколко седмици по-късно Брус с нетърпение очакваше старецът да си тръгне.

На първи август 1996 г. книжарницата отвори с гръм и трясък. Подбрана публика пиеше шампанско и бира и слушаше реге джаз, а Брус се наслаждаваше на мига. Поставил бе началото на амбициозното си приключение, а „Бей Букс — нови и редки издания“ вече беше в бизнеса.