Джон Гришам
Остров Камино (18)

18

Той спря за гориво и кафе близо до Скрантън и пое на запад по шосе 80. Позволената скорост беше сто и десет километра в час, а автопилотът беше нагласен на сто. Беше изпил няколко бири по-рано вечерта, но съзнанието му вече беше бистро. Проследяващото устройство беше на таблото и Дени го поглеждаше през около километър. Вече знаеше, че екранчето ще остане тъмно. Никой нямаше да се обади. Допускаше, че Марк и Джери са заловени заедно и че устройствата им са разглобени от много умни хора. Устройството на Трей беше на дъното на езерото заедно с трупа му — и двете подгизнали и разлагащи се.

Ако Дени оцелееше през следващите двайсет и четири часа и напуснеше страната, съкровището щеше да е негово, само негово.

Той паркира близо до входа на денонощно заведение за палачинки и се настани на маса, от която да вижда пикапа си. Отвори лаптопа си, поръча си кафе и попита има ли безжичен интернет. Момичето му даде паролата. Дени реши да поостане и си поръча гофрети и бекон. Провери онлайн полетите от Питсбърг и си резервира един за Чикаго, а от там — директен полет за Мексико Сити. Потърси складове с контролирана атмосфера и си направи списък. Хранеше се бавно, поръча си още кафе, убиваше колкото се може повече време. Влезе в сайта на „Ню Йорк Таймс“ и зачете уводната статия, публикувана около четири часа по-рано. Заглавието беше:

„Принстън потвърждава кражбата на ръкописи на Фицджералд“.

След като цял ден бяха отказвали да коментират каквото и да било, служителите в университета най-накрая бяха излезли с потвърждение на слуховете. Във вторник вечерта крадци проникнали в библиотека „Файърстоун“, докато кампусът реагирал на съобщения за въоръжен нападател на спешния телефонен номер, които явно целели да отвлекат вниманието, при това успешно. Университетът отказваше да разкрие каква част от ръкописите на Фицджералд са откраднати, но явно беше „значителна“. ФБР разследвали. И така нататък. Подробностите бяха оскъдни.

Нищо не се споменаваше за Марк и за Джери. Изведнъж Дени усети, че незабавно трябва да тръгне на път. Плати сметката си и на излизане от ресторанта хвърли своето проследяващо устройство в кошчето за боклук пред вратата. Нищо не го свързваше с миналото. Беше сам, свободен и развълнуван от обрата на събитията, но и напрегнат от вече разчулата се новина. Задължително беше да напусне страната. Не го бяха планирали така, но по-идеално от това нямаше накъде. Планове… нищо никога не става по план, а оцелелите трябва да се приспособяват в крачка.

Трей представляваше проблем. Бързо щеше да се превърне в досада, после в бреме и накрая в трудност. Дени вече почти не се сещаше за него. Когато мракът започна да се разсейва и Дени навлезе в северните квартали на Питсбърг, той напълно затръшна вратата към спомените за Трей. Още едно идеално престъпление.

В девет сутринта Дени влезе в офиса на „Ийст Милс Секюърд Сторидж“ в питсбъргското предградие Оукмънт. Обясни на служителя, че иска да остави вино на няколкомесечно съхранение и търси неголямо място с контролирана температура и влажност. Служителят му показа малка клетка три и половина на три и половина метра на приземния етаж. Наемът беше двеста и петдесет долара месечно най-малко за една година. Дени благодари, но обясни, че няма да му трябва за толкова дълго. Уговориха се за триста долара месечно за шест месеца. Дени извади шофьорска книжка от Ню Джърси, подписа договор под името Пол Рафърти и плати в брой. Отнесе ключа обратно до клетката, отключи я, нагласи температурата на дванайсет градуса, влажността на четирийсет процента и угаси светлината. Обиколи коридорите, за да огледа охранителните камери, и накрая си тръгна, без да го види служителят.

В десет сутринта магазинът за евтини вина отвори и Дени беше първият клиент за деня. Плати в брой за четири кашона некачествено шардоне, убеди продавача да му даде още два празни кашона и излезе. Половин час обикаля с колата, търсейки къде да се скрие от уличните камери. Мина с пикапа си през евтина автомивка и паркира до прахосмукачките. „Отсам рая“ и „Красиви и прокълнати“ се поместваха идеално в един от празните кашони за вино. „Нежна е нощта“ и „Последният магнат“ пъхна в другия. „Гетсби“ получи отделен кашон, след като Дени извади дванайсетте бутилки и ги остави на задната седалка.

В единайсет часа Дени беше оставил шестте кашона в склада в Ийст Милс. На тръгване се натъкна на служителя и му каза, че на следващия ден ще донесе още вино. Добре, както искате — човекът не се интересуваше от новия клиент. На тръгване от склада Дени мина покрай редици складови клетки и се запита какви ли още крадени вещи са скрити зад вратите. Сигурно много, но не толкова ценни като неговите.

Той прекоси центъра на Питсбърг и накрая стигна до един по-съмнителен квартал. Паркира пред една аптека с дебели метални решетки на прозорците. Отвори прозорците на колата си, остави ключовете на таблото, заряза дванайсетте бутилки лошо вино на пода пред задната седалка, взе си сака и се отдалечи. Беше почти обед, ясен и слънчев есенен ден, и Дени се почувства в безопасност. Намери телефонна будка, извика такси и почака пред кафене с южняшко меню. Четирийсет и пет минути по-късно таксито го остави пред салона за заминаващи на международното летище в Питсбърг. Взе си билета, премина безпроблемно през охраната и спря пред кафене близо до гейта си. Купи си „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. На първа страница на „Поуст“, под сгъвката, заглавието буквално се облещи срещу него: „Двама арестувани за обира в библиотеката на Принстън“. Нямаше снимки и имена, очевидно, че Принстън и ФБР се опитваха да контролират информацията към пресата. Според оскъдната информация двамата мъже били арестувани в Рочестър предишния ден.

Издирването на другите „замесени в ефектния обир“ продължавало.