Джон Гришам
Остров Камино (14)

14

Алкохолът помагаше, но сънят споходи трудно и четиримата. Рано на следващата сутрин, докато Дени приготвяше яйца и бекон и се наливаше с черно кафе, Марк седеше на бара пред един лаптоп и преглеждаше водещите новини от Източното крайбрежие.

— Нищо — докладва той. — Пишат много за бъркотията в кампуса, която вече официално определят като номер, но нито дума за ръкописите.

— Сигурен съм, че се стараят да не го разгласяват — каза Дени.

— Добре де, но колко дълго?

— Не много. Не е възможно да държиш пресата настрани от такава история. Днес или утре ще се разчуе.

— Не мога да реша дали това е хубаво или лошо.

— Нито едното, нито другото.

Трей влезе в кухнята току-що обръснат. Потърка гордо главата си и попита:

— Какво мислите?

— Превъзходно — отговори Марк.

— Нищо не помага — отбеляза Дени.

Никой от четиримата не изглеждаше като двайсет и четири часа по-рано. Трей и Марк бяха обръснали всичко — брада, коса, вежди. Дени и Джери бяха обръснали брадите си и бяха променили цвета на косите си. От пясъчнорус Дени беше станал тъмнокестеняв. Джери беше светлориж. И четиримата носеха шапки и очила, които сменяха всеки ден. Знаеха, че са заснети на видео, бяха наясно и с възможностите на софтуера за разпознаване на лица на ФБР. Бяха допуснали грешки, но старанието им да ги помнят бързо се топеше. Време беше да преминат към следващата фаза.

Имаше и известна напереност, естествена последица от идеалното престъпление. Бяха се запознали година по-рано, когато Трей и Джери, двамата осъждани и най-опитни престъпници, бяха представени на Дени, който познаваше Марк, който пък познаваше Ахмед. Часове наред бяха планирали и кроили, бяха спорили кой какво ще направи, кога е най-подходящият момент и къде ще отидат впоследствие. Стотина подробности, някои големи, някои малки, но всичките важни. Сега, след приключването на обира, всичко беше история. Единствената им задача беше да си вземат парите.

В осем сутринта в четвъртък се наблюдаваха взаимно как изпълняват ритуала с проследяващите устройства. Ахмед беше жив и здрав. Всички бяха налице. Джери и Марк се сбогуваха и отпрашиха от хижата и планината Поконо. Четири часа по-късно влязоха в покрайнините на Рочестър. Нямаше откъде да знаят колко агенти на ФБР търпеливо чакат и се оглеждат за пикап тойота от 2010 г., купен на лизинг три месеца по-рано. Когато Джери паркира близо до апартамента си, скрити камери заснеха как той и Марк нехайно прекосяват паркинга и се качват по стълбите до третия етаж.

Дигиталните снимки незабавно бяха изпратени в лабораторията на ФБР в Трентън. Когато Джери целуна Каръл за поздрав, ФБР вече сравняваше снимките със стоп кадрите от охранителните камери на Принстънската библиотека. Технологията на ФБР за разпознаване на лица разкри Джери — по-точно господин Джералд А. Стийнгардън — и потвърди самоличността на Марк като измамника, откраднал името на професор Невил Манчин. Тъй като Марк нямаше криминално досие, нямаше и данни за него в националната база данни. ФБР знаеше, че той е бил в библиотеката, но не и името му.

Нямаше да им отнеме много време обаче.

Решиха да наблюдават и да чакат. Джери вече им беше довел Марк, може би щеше да им даде още някой. Следобед двамата излязоха от апартамента и се върнаха до тойотата. Марк носеше евтин тъмнокафеникав спортен сак. Джери беше с празни ръце. Запътиха се към центъра на града. Джери караше бавно — стараеше се да спазва правилника и да не привлича вниманието на полицията.