Джон Гришам
Остров Камино (95)

10

Два часа по-късно ректор Карлайл свика втора среща около същата маса. Доктор Браун напусна и на неговото място се настани Илейн Шелби. До нея седеше нейният клиент Джак Ланс, изпълнителен директор на застрахователната компания, застрашена да изгуби двайсет и пет милиона долара. Тя още се възстановяваше от провала на своя иначе блестящ план да пипне Брус Кейбъл, но бързо се бе окопитила при новината, че има вероятност ръкописите все още да са в играта. Знаеше, че Кейбъл не е на остров Камино, но не знаеше, че е във Франция. ФБР бяха осведомени, че е отлетял за Ница, но не го бяха проследили. Не бяха споделили с Илейн тази информация.

Томас Кендрик и Ричард Фарли се настаниха срещу Илейн и Ланс. Ректорът им подаде папката и каза:

— Това е получено вчера в Париж. Част от ръкописа на „Гетсби“, удостоверихме автентичността му.

Илейн отвори папката и погледна. Ланс направи същото, но и двамата не реагираха. Кендрик разказа за срещата си с Гастон Шапел и ги запозна с подробностите около сделката.

Когато приключи, Карлайл каза:

— Очевидно нашият приоритет ще бъде връщането на ръкописите. Хубаво би било да заловим крадците, но в момента това наистина няма значение.

— Значи няма да въвличаме ФБР? — попита Илейн.

— Законът не ни задължава — отговори Фарли. — Няма нищо нередно в една частна сделка, но бихме искали да чуем вашето мнение. Познавате ги много по-добре от нас.

Илейн бутна леко папката встрани и обмисли отговора си. Заговори бавно, като претегляше всяка дума:

— Говорих с Ламар Брадшо преди два дни. Тримата мъже, откраднали ръкописа, са задържани и единият е сключил сделка. Двама от съучастниците не са открити, но ФБР знае имената им и ги издирва. Що се отнася до ФБР, престъплението е разкрито. Няма да останат доволни от такава сделка, но ще разберат. Честно казано, ще си отдъхнат, ако ръкописите бъдат върнати.

— Правили ли сте такова нещо и преди? — попита Карлайл.

— О, да, няколко пъти. Откупът се плаща тайно. Стоката се връща. Всички са доволни, най-вече собственикът. И крадецът, допускам.

— Не знам — каза Карлайл. — Поддържаме чудесни отношения с ФБР. Още от самото начало. Просто не ми се струва редно да ги изключваме на този етап.

— Но те нямат правомощия във Франция — възрази Илейн. — Ще бъдат принудени да привлекат тамошните власти и ще изгубим контрол. Много хора ще се окажат намесени и всичко ще се усложни. Една дребна грешка, нещо, което никой не е успял да предвиди, и ръкописите ще изчезнат.

— Да допуснем, че си ги върнем — попита Фарли, — как ще реагира ФБР, когато всичко приключи?

Илейн се усмихна и отговори:

— Познавам доста добре Ламар Брадшо. Ако ръкописите са на сигурно място в библиотеката ви и крадците са в затвора, той ще е доволен. Ще продължи разследването още няколко месеца с надеждата престъпникът да допусне грешка, но много скоро двамата ще излезем да пийнем нещо във Вашингтон и хубаво ще се посмеем.

Карлайл изгледа Кендрик и Фарли и накрая заяви:

— Добре. Ще действаме без тях. Сега деликатният въпрос за парите. Господин Ланс?

Изпълнителният директор се изкашля.

— По договор сме длъжни да изплатим двайсет и пет милиона, но това е при пълна щета. Случаят се оформя като нещо доста по-различно.

— Така е — съгласи се Карлайл с усмивка. — Ако крадецът държи всичките пет ръкописа, сметката е лесна. Каква част от исканите двайсет милиона сте склонни да осигурите?

— Половината — отговори Ланс без никакво колебание. — Не повече.

Карлайл се беше надявал на по-малко от половината и като учен не се чувстваше в свои води да преговаря с опитен директор на застрахователна компания. Погледна Фарли и му нареди:

— Осигури другата половина.

 

 

От другата страна на Рю Сан Сюлпис и на по-малко от дванайсет метра от входа на книжарницата на Гастон Шапел се намираше Отел Пруст, старинна четириетажна постройка с типичните тесни стаи и древен асансьор, който побираше само един възрастен с багажа му. Брус използва фалшив канадски паспорт и плати в брой стая на третия етаж. На прозореца постави камера, насочена към входа на магазина на Гастон. Следеше видеото на живо на айфона си в хотел „Дьолакроа“, зад ъгъла на Рю дьо Сен. В своята стая в хотел „Бонапарт“ Ноел също го гледаше. Върху леглото й бяха петте ръкописа, всеки в различна чанта.

В единайсет сутринта тя излезе с пазарска чанта и слезе във фоайето, където помоли на рецепцията да не пускат камериерките в стаята, защото съпругът й спи. Излезе от хотела, прекоси улицата и спря пред витрината на бутик за дрехи. Брус мина покрай нея и взе пазарската чанта, без да спира. Тя се върна в хотелската стая, за да пази ръкописите и да гледа случващото се в магазина на Гастон.

Брус крачеше покрай фонтана пред църквата „Сан Сюлпис“. Опитваше се да се смеси с другите туристи и да убие малко време, докато се приготвяше за онова, което предстоеше. Следващите няколко часа щяха коренно да преобразят живота му. Ако попаднеше в капан, щяха да го върнат у дома с белезници и да го тикнат в затвора за години. Но ако успееше да се справи, щеше да стане богат човек и само Ноел щеше да го знае. Той измина пеша няколко преки, после се върна обратно, като непрекъснато се оглеждаше. Най-накрая моментът за доставката бе дошъл.

Брус влезе в книжарницата и завари Гастон да разглежда някакъв стар атлас и да се преструва на зает, но всъщност наблюдаваше улицата. Нямаше клиенти. Продавачката му беше получила почивен ден. Двамата отидоха в претъпканата му канцелария отзад и Брус извади кедровата кутия. Отвори я, после отвори архивната кутия вътре и каза:

— Това е първият. „Отсам рая“.

Гастон колебливо докосна горния лист и произнесе на английски:

— Изглежда ми наред.

Брус остави ръкописа. Отвори и затвори входната врата, огледа се в двете посоки и се отдалечи възможно най-безгрижно.

Ноел гледаше случващото се от стаята си в хотел „Пруст“ и не забеляза нищо необикновено.

От мобилен телефон с предплатена карта Гастон звънна в банка „Креди Суис“ в Женева и уведоми съответния служител, че първата доставка е направена. Съгласно инструкциите на Брус парите за откупа се намираха в банка в Цюрих и чакаха. Първата вноска беше изпратена в А Ге Ел Банк, също в Цюрих, а след получаването й беше препратена в друга шифрована сметка в банка в Люксембург.

На лаптопа в хотелската си стая Брус получи имейл, потвърждаващ двата превода.

Черен мерцедес спря пред книжарницата на Гастон и отвътре излезе Томас Кендрик. Остана вътре по-малко от минута и си тръгна с ръкописа. Отиде право в офиса си, където д-р Джефри Браун го чакаше заедно с друг библиотекар от Принстън. Двамата отвориха кутиите и се полюбуваха на трофея.

Искаше се търпение, но чакането беше мъчително. Брус се преоблече и излезе на дълга разходка. В едно кафене на тротоара на Рю де-з-Екол в Латинския квартал успя да изяде една салата.

През две маси от него Ноел седеше на чаша кафе. Двамата не си обърнаха внимание, но той си тръгна с раничката, която тя беше оставила на стола до себе си. Две минути след един часа Кейбъл отново влезе в книжарницата на Гастон и с изненада го завари да си бъбри с клиент. Брус се вмъкна отзад и остави раничката върху бюрото. Когато Гастон успя да се откопчи и дойде при него, той отвори втората кедрова кутия и видя нечетливия почерк на Фицджералд.

— „Красиви и прокълнати“ — каза Брус. — Издаден е през хиляда деветстотин двайсет и втора година и вероятно е най-слабото му произведения.

— Изглежда наред — удостовери Гастон.

— Обади се — нареди Брус и си тръгна.

Петнайсет минути по-късно паричните преводи бяха потвърдени. Скоро след това черният мерцедес спря на същото място и Томас Кендрик взе от Гастон ръкопис номер две.

„Гетсби“ беше следващият по реда на издаване, но Брус го пазеше за накрая. Състоянието му растеше равномерно, но той все още се тревожеше за последната доставка. Завари Ноел, седнала на сянка под един бряст в Люксембургската градина. До нея имаше кафяв хартиен плик с името на някаква пекарна. За повече убедителност отгоре стърчеше крайчето на багета. Брус го отчупи и го задъвка, докато крачеше към книжарницата на Гастон. В два и половина влезе, подаде на приятеля си плика и остатъка от багетата заедно с „Нежна е нощта“ и излезе.

За да се поусложнят нещата, третият паричен превод отиде в Дойче Банк в Цюрих, после до шифрована сметка в лондонска банка. Когато и двата превода бяха потвърдени, състоянието на Брус от седемцифрено стана осемцифрено.

Кендрик се появи отново за третия ръкопис. В кабинета си д-р Джефри Браун беше зашеметен от вълнение. Колекцията растеше.

Четвъртият ръкопис, този на „Последният магнат“, беше скрит в спортен сак на „Найк“, с който Ноел влезе в полска книжарница на булевард „Сен Жермен“. Докато тя разглеждаше, Брус отнесе сака и вървя четири минути пеша до книжарницата на Шапел.

Швейцарските банки щяха да затворят в пет. Няколко минути преди четири Гастон се обади на Томас Кендрик и му предаде тревожна новина — приятелят му искаше заплащането за „Гетсби“ да се направи авансово. Кендрик запази спокойствие, но заяви, че това не е приемливо. Имаха уговорка, която досега и двете страни спазваха.

— Така е — учтиво се съгласи господин Шапел, — но моят познат се опасява да не би да направи последната доставка, а вашите хора да забравят да платят последната вноска.

— А ако платим парите и той реши да задържи ръкописа? — попита Кендрик.

— Вероятно е риск, който трябва да поемете — каза Гастон. — Човекът е непреклонен.

Кендрик пое голяма глътка въздух и погледна ужасеното лице на д-р Браун.

— Ще ви се обадя след петнайсет минути — каза той на Гастон.

Д-р Браун вече говореше по телефона с Принстън, където ректор Карлайл не беше мърдал от бюрото си през последните пет часа. Нямаше какво да обсъждат. Принстън искаше „Гетсби“ много повече, отколкото мошеникът искаше още четири милиона. Щяха да рискуват.

Кендрик се обади на Шапел и предаде новината. Когато преводът беше потвърден в пет без петнайсет, Шапел се обади на Кендрик и го осведоми, че ръкописът на „Гетсби“ е при него на задната седалка на таксито, което се намираше пред офиса на фирмата му на булевард „Монтен“.

Кендрик изхвърча от кабинета си заедно с д-р Браун и колегата му. Хукнаха надолу по широкото стълбище, прелетяха покрай изумената рецепционистка и се изстреляха през входната врата точно когато Гастон излизаше от таксито. Той им подаде дебело куфарче и ги увери, че целият „Гетсби“ е вътре с изключение на първа страница от трета глава.

Облегнат на дърво на петдесетина метра от тях, Брус Кейбъл наблюдаваше размяната. И се посмя от сърце.