Джон Гришам
Остров Камино (84)

18

В 11:06 чартърен самолет отлетя от летище „Дълес Интернешънъл“. На борда му бяха Илейн Шелби, двама от нейните сътрудници и Ламар Брадшо с четирима специални агенти. Докато пътуваха, Брадшо отново разговаря с прокурора във Флорида, а Илейн — с Мърсър, която се беше затворила в местната библиотека и се опитваше да пише. Твърдеше, че просто не може да се настрои творчески в пансиона. Илейн смяташе, че е най-добре Мърсър да не припарва до книжарницата ден-два, и тя я увери, че не възнамерява да го прави. Беше се наситила на Брус и имаше нужда от почивка.

В 11:20 товарен микробус без никакви надписи спря на главната улица на Санта Роса срещу книжарницата. Вътре имаше трима агенти от офиса на ФБР в Джаксънвил. Насочиха видеокамера към входа на „Бей Букс“ и започнаха да заснемат всеки, който влиза и излиза. Друг микробус с още двама агенти паркира на Трета улица и започна наблюдение. Работата им беше да заснемат и проследяват всяка пратка от и за книжарницата.

В 11:40 агент с къси панталони и сандали влезе в магазина и няколко минути разглежда. Не видя Кейбъл. В брой си купи аудио версията на „Самотна гълъбица“ и излезе. В буса един от техниците отвори кутията и постави малка видеокамера и батерия.

В 12:15 Кейбъл излезе с непознат човек и се запъти надолу по улицата на обяд. Пет минути по-късно друг агент, жена също по шорти и сандали, влезе в магазина с кутията на „Самотна гълъбица“. Купи си кафе на горния етаж, уби малко време, върна се на приземния етаж и си избра две книги с меки корици. Когато служителят отиде отзад, агентката сръчно върна „Самотна гълъбица“ на рафта с аудиокнигите и взе стоящата до нея, „Последната прожекция“. Накрая плати за двете книги с меки корици и за аудиокнигата и попита служителката за хубаво заведение, където да обядва. В първия бус агентите се взираха в екрана на лаптопа. Вече имаха прекрасна фронтална видимост към всички, които влизаха в магазина. Можеха само да се надяват, че скоро никой няма да поиска да слуша „Самотна гълъбица“.

В 12:31 чартърният самолет се приземи на малкото летище на остров Камино, на десет минути път от Санта Роса. Рик и Греъм посрещнаха Илейн и двамата й колеги. Два джипа посрещнаха Брадшо и екипа му. Беше понеделник, затова в хотелите имаше свободни стаи, поне за два-три дни. Няколко бяха резервирани в хотел, близо до пристанището, на по-малко от минута пеша от книжарницата. Брадшо зае най-големия апартамент и устрои там командния си център. Сложиха лаптопи върху масата, материалът от видеонаблюдението с камерите течеше непрекъснато. След бърз обяд Мърсър пристигна в апартамента и бързо се запозна с всички. Изуми се от броя на агентите и направо й прилоша от мисълта, че тя е насъскала всички тези хора по следите на нищо неподозиращия Брус Кейбъл.

Брадшо и специален агент Вано разпитаха Мърсър в присъствието на Илейн. Тя отново разказа историята си, без да пропуска нищо освен интимните подробности от дългия си уикенд, който вече й се струваше носталгичен епизод от далечното минало. Брадшо й показа поредица снимки с висока резолюция на ръкописите на Фицджералд, направени преди години в Принстън. Илейн имаше същия комплект и Мърсър вече беше виждала снимките. Да, според нея предишната вечер в сутерена беше видяла оригинала на „Последният магнат“.

Да, възможно беше да е копие. Всичко беше възможно, но едва ли. Защо Брус ще пази фалшив ръкопис?

Когато Брадшо повтори въпроса за трети път с подозрителен тон, Мърсър настръхна и попита:

— Не сме ли от един отбор?

Вано се намеси меко:

— Разбира се, Мърсър, просто искаме да уточним всичко.

— Не греша, ясно ли е?

Разпитът продължи и Мърсър се убеди, че Илейн Шелби е по-умна и много по-уравновесена от Брадшо и Вано. Илейн обаче я беше предала на ФБР и нямаше съмнение, че те ще командват парада до края. По време на почивката Брадшо говори по телефона с прокурор от Джаксънвил. Усети се някакво напрежение. Изглежда, федералният съдия там настояваше за закрито изслушване в присъствие на „свидетеля“ вместо за показания пред камера. Това подразни Брадшо и Вано, но те не постигнаха нищо.

В 14:15 качиха Мърсър в кола, управлявана от Рик. Греъм седеше на предната седалка, а Илейн — до Мърсър отзад. Поеха след джип с агенти на ФБР към Джаксънвил. На моста над река Камино Мърсър разчупи леда, като попита рязко:

— Е, хайде, казвайте. Какво става?

Рик и Греъм гледаха право напред и мълчаха. Илейн се прокашля и отговори:

— Федерални щуротии, така се харчат парите на данъкоплатците. Агент Брадшо е бесен на областния прокурор, който също е федерален служител, а всички, изглежда, са бесни на федералния съдия, издаващ заповедите за обиск. Мислеха, че са се договорили ти да останеш на острова и дадеш показания пред камера. Брадшо твърди, че непрекъснато го правят, но по някаква причина федералният съдия настоява да те изслуша лично. Затова отиваме в съда.

— В съда ли? Не сме говорили за явяване пред съда.

— В сградата на федералния съд. Сигурно ще се срещнем със съдията на четири очи, в кабинета му или нещо подобно. Не се тревожи.

— Лесно ти е да го кажеш. Искам да попитам нещо. Ако арестуват Кейбъл, ще има ли процес, въпреки че вече са го пипнали с откраднатия ръкопис?

Илейн погледна напред и каза:

— Греъм, ти си адвокатът.

Греъм изсумтя, все едно тя се бе пошегувала.

— Завършил съм право, но никога не съм практикувал. Обвиняемият не може да бъде принуден да пледира виновен. Затова всеки, обвинен в престъпление, може да настоява за съдебен процес. В този случай обаче няма да стане.

— Защо не?

— Ако ръкописът е у Кейбъл, ще го натиснат здравата да пропее. Намирането на всички пет ръкописа е много по-важно от наказанието на крадците и мошениците. Ще предложат на Кейбъл какви ли не примамливи сделки, за да си развърже езика и да ги заведе при другите. Нямаме представа колко знае той, но се обзалагам, че ще запее като славейче, за да си спаси кожата.

— Но ако все пак отиде на съд, няма начин да бъда призована като свидетел, нали?

Тримата мълчаха, а Мърсър чакаше. След дълга неловка пауза тя продължи:

— Виж, Илейн, изобщо не си споменавала, че може да се стигне до съд, и със сигурност не ми каза, че може да се наложи да свидетелствам срещу Кейбъл. Няма да го направя.

Илейн се опита да я успокои.

— Няма да се наложи да свидетелстваш, Мърсър, повярвай ми. Свърши страхотна работа и ние много се гордеем с теб.

— Не се дръж така покровителствено, Илейн — сряза я Мърсър по-остро, отколкото възнамеряваше.

Известно време никой не продума, но напрежението не се разсея. Пътуваха на юг по междущатско шосе 95 и скоро навлязоха в Джаксънвил.

Съдът беше модерна сграда на много нива и с много стъкло. Махнаха им да минат през страничен вход и паркираха на запазено за тях място. Агентите на ФБР буквално обградиха Мърсър, като че ли имаше нужда от закрила. Антуражът й напълни асансьора. След броени минути бяха насочени към заседателна зала, където започна чакането. Брадшо и Вано извадиха мобилните си телефони и подеха приглушени разговори. Мърсър седеше сама на голямата маса и нямаше с кого да си говори.

След двайсетина минути сериозен млад мъж с тъмен костюм — по дяволите, те всички бяха с тъмни костюми — влезе целеустремено и се представи като Джейнуей, областен прокурор. Обясни на присъстващите, че съдия Филби е ангажиран с дело на живот и смърт, което сигурно ще отнеме известно време. Джейнуей каза, че би искал да изслуша показанията на Мърсър, ако няма нищо против.

Мърсър сви рамене. Всъщност имаше ли избор?

Джейнуей излезе и се върна с още двама мъже с тъмни костюми, които се представиха. Мърсър се ръкува с тях. Истинско удоволствие.

Извадиха бележници и седнаха срещу нея на масата. Джейнуей започна да задава въпроси и веднага стана ясно, че знае съвсем малко за случая. Бавно и мъчително Мърсър попълни празнините.