Джон Гришам
Остров Камино (71)

5

Кафето прерасна в обяд и двамата се насочиха към ресторанта на пристанището. Седнаха вътре, където беше значително по-прохладно. Както обикновено на делови обяд Брус поръча бутилка вино — днес беше шабли. Мърсър го одобри и си поръча салата, нищо друго. Той заговори за Ноел. Обясни, че му се обаждала през ден и че издирването на ценни старинни мебели вървяло добре.

Мърсър се зачуди дали да не го попита как е френският й любовник. Все още й беше трудно да повярва, че двамата се отнасят толкова открито към връзките си. Във Франция може и да не беше необичайно, но Мърсър не познаваше друга такава двойка. Да, познаваше хора, които изневеряваха, но пипнеха ли ги, последното, което получаваха, беше разбиране. От една страна, тя почти се възхищаваше на способността им да се обичат толкова, че да си позволяват взаимно да кръшкат, но, от друга, южняшкото й благоприличие осъждаше непристойното им поведение.

— Искам да те попитам нещо — смени темата тя. — В книгата на Талия, и по-конкретно в историята за Зелда Фицджералд и Хемингуей, какво беше първото изречение? Как започваше разказът?

Брус се усмихна широко и изтри устни със салфетката.

— Така, така, най-сетне напредък. Сериозно ли си се заела с историята?

— Може би. Прочетох две книги за семейство Фицджералд и Хемингуей в Париж и си поръчах още няколко.

— Поръча ли си ги?

— Да, от „Амазон“. Извинявай, по-евтини са.

— Така чувам и аз. Поръчвай през мен и ще ти дам отстъпка трийсет процента.

— Но аз обичам да чета и електронни книги.

— Ах, вие от по-младото поколение — усмихна се той, отпи от виното си и каза: — Нека помисля. Мина доста време — дванайсет-тринайсет години. А Талия пренаписва книгата толкова пъти, че понякога се обърквах.

— От всичко, което прочетох досега, оставам с впечатление, че Зелда е мразела Хемингуей. Смятала го е за грубиян, за недодялан човек, който влияе зле на съпруга й.

— Вероятно е така. Струва ми се, че в романа на Талия имаше една сцена с тримата в Южна Франция. Хадли, съпругата на Хемингуей, се е върнала в Щатите по някаква причина, а Ърнест и Скот се наливат на воля. В действителност Хемингуей неведнъж се е оплаквал от лошото пиянство на Скот. Половин бутилка вино можела да го катурне. Хемингуей обаче много държал на алкохол и бил способен да надпие всеки. На двайсет години Скот вече бил неспасяем алкохолик и така и не намалил темпото. Винаги бил готов да надигне чашката — сутрин, обед, вечер. Зелда и Хемингуей флиртували и накрая получили своя шанс следобед, когато Скот заспал в хамака. Свършили работата в стая за гости на няма и десетина метра от хъркащия Скот. Нещо такова, но пак повтарям, че това е художествена измислица, така че напиши каквото искаш. Връзката им станала доста бурна, защото Ърнест пиел все повече и Скот се опитвал да не изостава. Когато алкохолът го събарял, Ърни и жена му Зелда се търкулвали набързо в най-близкото легло. Зелда била омагьосана от Ърнест. А той се преструвал на луд по нея, но всъщност я заблуждавал по очевидни причини. Вече бил непоправим женкар. Когато се върнали в Париж и Хадли пристигнала от Щатите, Зелда искала да продължат да се забавляват, но на Ърнест му било омръзнало от нея. Неведнъж й повтарял, че е луда. Затова я отблъснал, зарязал я и тя го намразила. Ето го романа в резюме, скъпа моя.

— И според теб това ще се продава?

Брус се засмя и отговори:

— О, доста търговски започна да се ориентираш през последния месец. Пристигна с литературни амбиции, а вече мечтаеш за пари.

— Не искам да се връщам в класната стая, Брус, а и в момента няма опашка от колежи, които да ме търсят. Нямам нищо, нищичко освен десет хиляди долара благодарение на нехайството на Теса. Или трябва да продам малко книги, или да престана да пиша.

— Да, според мен ще се продава. Ти спомена „Парижката съпруга“ — хубава история за Хадли и Хемингуей. Вървеше много добре. Ти пишеш красиво, Мърсър, сигурен съм, че ще успееш.

Тя се усмихна и отпи от виното си.

— Благодаря. Нуждая се от насърчение.

— Всички се нуждаем.

Известно време се храниха мълчаливо. Брус вдигна чашата си и погледна виното.

— Обичаш ли шабли?

— Хубаво е.

— Обичам вино, може би прекалено. На обяд обаче е лош навик. Наистина те прави по-муден следобед.

— Затова е измислена сиестата — услужливо подхвърли Мърсър, за да го предразположи.

— Така е. Имам малък апартамент на втория етаж, зад кафенето, идеално място за следобедна дрямка.

— Това покана ли е?

— Би могло и така да се каже.

— Това ли е най-изобретателната ти свалка: „Ей, миличка, какво ще кажеш да подремнем заедно?“.

— Вършеше работа преди.

— Е, в момента не върши. — Мърсър се озърна и докосна ъгълчетата на устата си със салфетката. — Не спя с женени мъже, Брус. Правила съм го два пъти и никак не ми беше приятно. Женените мъже са бреме, което не искам да мъкна на плещите си. Освен това познавам Ноел и много я харесвам.

— Уверявам те, че на нея въобще не и пука.

— Трудно ми е да го повярвам.

Брус се усмихваше снизходително, все едно тя нямаше никаква представа какви ги говори и той с радост би я осветлил по въпроса. После се озърна, за да се увери, че никой не може да ги чуе. Приведе се напред и сниши глас:

— Ноел е във Франция, в Авиньон. Отседнала е в апартамента си — притежава го от много години. Малко по-надолу по улицата има по-голям апартамент, собственост на Жан-Люк, неин приятел. Жан-Люк е женен за по-възрастна жена с много пари. Жан-Люк и Ноел са близки поне от десет години. Всъщност го познава още преди да се срещнем. Правят си заедно сиести, излизат на вечеря, разхождат се заедно, дори пътуват, ако старата му съпруга няма нищо против.

— Значи и тя одобрява?

— Разбира се. Те са французи. Всичко е дискретно и много цивилизовано.

— И ти нямаш нищо против? Наистина невероятно.

— Не, нямам нищо против. Просто така стоят нещата. Разбираш ли, Мърсър, още преди години разбрах, че не мога да бъда моногамен. Не съм сигурен, че изобщо някой може, но не натрапвам мнението си. В колежа разбрах, че на света има много красиви жени и аз не мога да бъда щастлив само с една. Опитах се да поддържам сериозна връзка, смених пет-шест приятелки, но все не се получаваше, защото не съм в състояние да устоя на красива жена независимо от възрастта. За щастие, срещнах Ноел, която има същото отношение към мъжете. Бракът й се разпаднал преди години, защото си имала любовник и спяла с лекаря си.

— Значи двамата сте се договорили?

— Не сме сключили сделка, но когато решихме да се оженим, правилата вече бяха ясни. Вратата е широко отворена, просто всичко трябва да бъде дискретно.

Мърсър поклати глава и отмести поглед.

— Съжалявам, но не познавам друга двойка, която да живее така.

— Сигурен съм, че не е толкова необичайно.

— О, много е необичайно, уверявам те. Смяташ го за нормално просто защото го правиш. Веднъж спипах приятеля си да ми изневерява и ми отне цяла година да го преодолея. Още го мразя.

— Добре, преставам. Ти приемаш нещата твърде сериозно. Какво е един незначителен флирт от време на време?

— Флирт ли? Съпругата ти спи с френския си любовник почти десет години. И ти наричаш това флирт?

— Не, това е повече от флирт, но Ноел не го обича. Просто се нуждае от близост.

— Сигурно. А онази нощ, когато Сали Аранча беше в града, какво беше — флирт или близост?

— Нито едно от двете, и двете — на кого му пука? Сали идва веднъж годишно и двамата се забавляваме. Наричай го както пожелаеш.

— Ами ако Ноел беше тук?

— Не я интересува, Мърсър, послушай ме. Ако в момента се обадиш на Ноел и й кажеш, че двамата обядваме, смятаме да дремнем заедно следобед и я попиташ какво мисли по въпроса, уверявам те, тя ще се засмее и ще каже: „Ей, няма ме вече две седмици, защо се бавите толкова?“. Искаш ли да й се обадиш?

— Не.

Брус се засмя.

— Твърде си напрегната.

Мърсър не се смяташе за напрегната, всъщност се мислеше за доста спокоен и толерантен човек. В момента обаче се чувстваше като целомъдрена лелка и това никак не й харесваше.

— Не съм.

— Тогава хайде да си лягаме.

— Извинявай, но чак толкова непринудено също не мога.

— Добре, не те притискам. Просто предложих лека дрямка.

Двамата се засмяха, но напрежението беше осезаемо.

Съзнаваха също, че този разговор ще има продължение.