Джон Гришам
Остров Камино (62)

10

Отне им близо час да стигнат до „Риц“, а докато се върнат във вилата, сенките вече падаха напреки на дюните. Чашите им бяха празни и Мърсър побърза да налее. Брус се отпусна в люлеещия стол на верандата, а тя седна до него.

Бяха минали темата за неговото семейство: внезапната смърт на баща му; наследството, което му беше донесло книжарницата; майка му, която не беше виждал почти трийсет години; отчуждената сестра; липсата на връзка с лели, чичовци, братовчеди; отдавна починалите баби и дядовци. В отговор Мърсър му разказа своята история, после отиде малко по-далече и разказа за трагедията с психическото заболяване на майка си и настаняването й в психиатрия. На никого не беше споделяла това, но с Брус разговаряше непринудено. Колкото повече откриваха един за друг, толкова повече се смееха.

Някъде по средата на втората чаша шампанско Брус каза:

— Не съм съгласен с Майра. Не бива да пишеш за семейства. Направила си го веднъж, и то блестящо, но стига толкова.

— Не се тревожи. Майра вероятно е последният човек, чийто съвет бих послушала.

— Не ти ли харесва, каквато е луда?

— Не, още не, но започва да ми става симпатична. Наистина ли има много пари?

— Кой знае? Двете с Лий, изглежда, живеят доста охолно. Написали са сто книги заедно и, между другото, Лий е много по-свързана с любовните романи, отколкото е склонна да признае. Някои от заглавията им продължават да се продават.

— Сигурно е приятно.

— Трудно е да пише човек, когато няма пари, Мърсър. Знам го. Познавам много писатели и съвсем малко от тях се продават достатъчно добре, за да се прехранват само с писане.

— Затова преподават. Намират си някой университет и сигурна заплата. Правила съм го два пъти и сигурно ще го направя отново. Или това, или ще продавам недвижими имоти.

— Според мен това не е вариант за теб.

— Други идеи?

— Всъщност имам страхотна идея. Долей ми и ще ти разкажа една дълга история.

Мърсър извади шампанското от хладилника и изпразни бутилката. Брус отпи дълга глътка, примлясна и каза:

— Това мога и за закуска да го пия.

— И аз, но кафето е много по-евтино.

— Навремето имах приятелка, много преди Ноел. Казваше се Талия — симпатично момиче, красиво и талантливо, но и малко сбъркано в главата. Излизахме около две години, не съвсем редовно, защото тя постепенно губеше връзка с действителността. Не можех да й помогна, а страдах, като гледах как състоянието й се влошава. Тя обаче умееше да пише и работеше над роман, който криеше огромен потенциал. Беше силно романизирана история за Чарлс Дикенс и любовницата му — младата актриса Елън Търнан. Дикенс бил женен вече двайсет години за Катрин, сурова жена във викторианския смисъл на думата. Родила му десет деца и въпреки явното физическо привличане бракът им бил пословично нещастен. Когато бил на четирийсет и пет и вероятно най-известната личност в Англия, той се запознал с Елън, тогава на осемнайсет и начинаеща актриса. Влюбили се лудо, той напуснал жена си и децата, но навремето разводът бил немислим. Така и не става ясно дали той и Елън са живели заедно, дори доста усилено се говорело, че тя забременяла, но детето починало при раждането. Както и да стояли нещата, двамата чудесно успели да прикрият историята. В романа на Талия обаче двамата преживяват пълноценна любовна история, разказана от Елън, без да пести подробностите. Сюжетът се заплете, когато Талия вмъкна в него друга прочута любовна история — между Уилям Фокнър и Мита Карпентър. Фокнър се запознал с нея, докато бил в Холивуд и пишел сценарии за пари. Съдейки по всичко, двамата били страшно влюбени. Тази история също беше развита, при това много добре. Но после, за да усложни нещата още повече, Талия въведе още една връзка между известен писател и любовницата му: непотвърдена и вероятно невярна история, че Ърнест Хемингуей е имал кратък романс със Зелда Фицджералд, докато живеели в Париж. Както знаеш, фактите нерядко пречат на хубавия сюжет, затова Талия си ги измисли и написа доста увлекателна версия за любовната история между Ърнест и Зелда зад гърба на Скот. Романът съдържаше три сензационни афери на литературни личности, които се редуваха в отделните части, но това беше прекалено за една книга.

— И тя ти позволи да я прочетеш?

— По-голямата част. Непрекъснато променяше историите и пренаписваше цели раздели, и колкото повече пишеше, толкова повече се оплиташе. Молеше ме да я посъветвам, но винаги правеше обратното. Беше обсебена от текста и писа без прекъсване две години. Когато ръкописът надхвърли хиляда страници, престанах да чета. Вече често се карахме.

— Какво стана с текста?

— Талия каза, че го е изгорила. Обади ми се един ден буквално обезумяла и ми съобщи, че окончателно е унищожила текста и няма да напише повече нито дума. Два дни по-късно взе свръхдоза в Савана, където живееше по онова време.

— Това е ужасно.

— Беше на двайсет и седем години, най-талантливото същество, което познавам. Около месец след погребението й писах на майка й и много внимателно попитах дали Талия е оставила някакъв текст. Не получих отговор, а за романа изобщо не се говори. Сигурен съм, че го е изгорила и после се е самоубила.

— Какъв ужас!

— Беше трагедия.

— Нямаш ли копие?

— О, не. Тя донасяше ръкописа тук за няколко дни и ме караше да го чета, докато продължаваше да работи. Параноично се опасяваше, че някой ще открадне шедьовъра й, затова зорко бдеше над него. Клетото момиче, държеше се параноично за много неща. Накрая се отнасяше нанякъде с лекарствата и гласовете, които чуваше, и аз нищо не можех да направя. Честно казано, по онова време вече се стремях да я избягвам.

Двамата поразсъждаваха над трагедията за около минута, отпивайки бавно шампанското си. Слънцето беше залязло и верандата беше притъмняла. Никой не беше споменал за вечеря, но Мърсър щеше да откаже. Бяха прекарали заедно предостатъчно време за един ден.

— Великолепна история — отбеляза тя.

— Коя? За Дикенс, Фокнър, Зелда или Талия? Материалът е огромен.

— И ти просто ми го подаряваш?

Брус се усмихна и сви рамене.

— Вземи го, ако искаш.

— Историите за Дикенс и Фокнър са истина, нали?

— Да, но най-хубавата е за Зелда и Хемингуей. Париж през двайсетте години на двайсети век. Изгубеното поколение, толкова колоритен фон и толкова много събития. Двамата със сигурност са се познавали. Фицджералд и Хемингуей били приятели по чашка, а американците си устройвали купони заедно. Хемингуей постоянно свалял дамите — женил се е четири пъти — и бил доста смахнат. Ако идеята попадне в подходящи ръце, може да стане толкова сладострастна, че дори Майра ще я одобри.

— Мога само да си мечтая.

— Не си много ентусиазирана.

— Не се чувствам сигурна в историческата проза. История ли е или измислица? По някаква причина ми се струва непочтено да се бъркам в живота на реални личности и да ги карам да правят неща, които всъщност не са вършили. Да, мъртви са, но това дава ли право на писателите да превръщат живота им в романи? Особено личните им дела?

— Непрекъснато се случва и се продава.

— Вероятно, но не съм сигурна, че е за мен.

— Четеш ли тези писатели — Фокнър, Хемингуей, Фицджералд?

— Само ако се налага. Старая се да избягвам мъртвите бели мъже.

— И аз. Предпочитам реални хора, които познавам. — Той пресуши чашата си и я остави на масичката помежду им. — Трябва да вървя. Разходката ми беше много приятна.

— Благодаря за шампанското — каза Мърсър. — Ще те изпратя.

— Мога и сам да намеря изхода — каза той и докато минаваше зад гърба й, я целуна по главата. — До скоро.

— Лека нощ.