Джон Гришам
Остров Камино (41)

2

Аш Стрийт се намираше на една пряка, южно от главната улица. Къщата беше стара, с двускатен покрив и двуетажни веранди от трите страни. Беше боядисана в пастелнорозово и имаше тъмносини кантове на вратите, капаците на прозорците и верандите. Табелката над входната врата гласеше:

„Викър Хаус, 1867 г.“.

Мърсър не помнеше розова къща в центъра на града, но това нямаше значение. Къщите се пребоядисват всяка година.

Тя почука на вратата и отвътре изригна лай на глутница кучета. Едра жена отвори със замах, подаде ръка и се представи:

— Аз съм Майра. Влизай. Не обръщай внимание на кучетата. Тук само аз хапя.

— Аз съм Мърсър — усмихна се гостенката и двете се здрависаха.

— Ама разбира се. Влизай.

Кучетата се пръснаха и Мърсър последва Майра в антрето.

Майра изкрещя:

— Лий! Гостенката ни е тук! Лий! — И тъй като Лий не отговори веднага, Майра нареди: — Чакай тук. Ще отида да я намеря.

Тя изчезна в дневната, като остави Мърсър сама с едно кутре, голямо колкото плъх, което се спотайваше под ниската масичка и ръмжеше, оголило зъби. Мърсър се помъчи да не обръща внимание на дребната твар, докато оглеждаше къщата.

Във въздуха се усещаше съвсем не приятен мирис на застоял цигарен дим и мръсни кучета. Стари мебели и антикварни вехтории, но чудати и очарователни. Стените бяха заети от десетки лоши маслени картини и акварели и нито една не изобразяваше нещо, което да има дори далечна връзка с океана.

Някъде във вътрешността на къщата Майра отново се провикна. Значително по-дребна жена се показа от трапезарията и тихо каза:

— Здравейте, аз съм Лий Трейн.

Но не протегна ръка за поздрав.

— Приятно ми е. Аз съм Мърсър Ман.

— Много ми харесва книгата ви — каза Лий с усмивка, разкриваща два реда прави зъби с петна от тютюн.

Мърсър отдавна не беше чувала някой да го казва. Поколеба се и успя да изломоти едно:

— Ами благодаря.

— Купих си я преди два часа от книжарницата, истинска книга. Майра е пристрастена към малкото си устройство и чете всичко на него.

За миг Мърсър се почувства длъжна да излъже и да каже нещо хубаво за книгата на Лий, но Майра я спаси от неловкото положение. Изтрополи обратно в антрето и изтърси:

— А, ето те. Е, вече всички сме си близки, барът е отворен и аз се нуждая от питие. Мърсър, ти какво искаш?

И понеже домакините явно не пиеха вино, Мърсър отговори:

— Топло е, ще пия бира.

Двете жени се сепнаха, сякаш ги беше оскърбила.

— Ами добре, но да знаеш, че сама си приготвям бирата и е различна.

— Отвратителна е — уточни Лий. — Преди Майра да отвори собствена пивоварна, обичах бира. Вече не мога да я понасям.

— Просто си се наливай с твоя ром, скъпа моя, а ние ще се оправим. — Майра изгледа Мърсър и обясни: — Пикантно светло пиво с осемпроцентно алкохолно съдържание. Ще те катурне, ако не внимаваш.

— Защо още сме в антрето? — попита Лий.

— Адски уместен въпрос — отбеляза Майра и махна с ръка към стълбите. — Елате с мен.

В гръб Майра приличаше на футболен нападател. Другите две жени я последваха и спряха в дневна с телевизор и камина, в единия ъгъл на която имаше напълно оборудван бар с мраморен плот.

— Имаме и вино — уточни Лий.

— Тогава ще пия бяло вино — каза Мърсър.

Каквото и да е, само не домашна бира.

Майра се захвана за работа на бара и започна да обстрелва гостенката с въпроси:

— Е, къде си отседнала?

— Едва ли помните баба ми Теса Магрудър. Живееше в малка къща на Фернандо Стрийт.

И двете жени поклатиха отрицателно глави.

— Името нищо не ми говори — призна Майра.

— Тя почина преди единайсет години.

— Ние живеем тук само от десет — обясни Лий.

— Къщата все още е собственост на семейството, там съм отседнала.

— За колко време? — попита Майра.

— За няколко месеца.

— Опитваш се да завършиш книгата си, нали?

— По-скоро да започна нова.

— Май всички го правим! — възкликна Лий.

— Имаш ли договор? — попита Майра, подрънквайки с бутилките.

— Боя се, че да.

— Бъди благодарна. Кой е издателят ти?

— „Вайкинг“.

Майра се доклатушка от бара и подаде питиетата на Мърсър и на Лий. После сграбчи еднолитров буркан с гъста светла бира и каза:

— Хайде да излезем навън, за да пушим.

Явно и двете пушеха от години.

Минаха по една дъсчена пътека и се настаниха около красива маса от ковано желязо до шадраванче, в което от муцуните на две бронзови жаби струеше вода. Стари амброви дървета покриваха вътрешния двор с плътна сянка, а отнякъде се прокрадваше лек ветрец. Вратата на верандата нямаше резе и кучетата идваха и си отиваха, когато пожелаеха.

— Тук е прекрасно — отбеляза Мърсър, докато и двете й домакини палеха цигари.

Цигарата на Лий беше дълга и тънка, а на Майра — кафява и силна.

— Извинявай за дима — каза Майра, — но сме пристрастени, не можем да се откажем. Веднъж, доста отдавна, се опитахме да спрем, но това е минало. Много се старахме и много се измъчихме, но накрая си казахме — по дяволите! Все някак ще се мре, нали? — Майра дръпна продължително от цигарата си, вдиша и издиша дима, после отпи голяма глътка домашна бира. — Искаш ли да си пийнеш? Хайде де, опитай.

— На твое място не бих — предупреди Лий.

Мърсър побърза да вдигне чашата с вино и отговори:

— Не, благодаря.

— Значи вилата е на семейството ти, така ли? — попита Майра. — Отдавна ли идваш тук?

— Да, още от малка. Прекарвах лятото при баба си Теса.

— Много мило. Харесва ми.

Поредната шумна глътка бира. Главата на Майра беше обръсната около два сантиметра и половина над ушите и прошарената й коса се отмяташе настрани, когато тя пиеше, пушеше и говореше. Цялата беше побеляла и бе приблизително на възрастта на Лий, чиято коса обаче беше дълга и тъмна, прибрана на стегната конска опашка.

И двете, изглежда, се канеха да я отрупат с въпроси, затова Мърсър първа мина в настъпление:

— Какво ви доведе на остров Камино?

Двете се спогледаха така, сякаш историята бе дълга и сложна.

— Живяхме във Форд Лодърдейл доста години — подхвана Лий, — но ни омръзнаха тълпите и автомобилите. Животът тук има много по-бавен ритъм. Хората са по-мили. Имотите са по-евтини. Ами ти! Къде е домът ти?

— През последните три години живях и преподавах в Чапъл Хил. Сега съм в нещо като преходен период.

— Какво ще рече това, по дяволите? — попита Майра.

— Ще рече, че на практика съм бездомна, безработна и отчаяно се опитвам да довърша една книга.

Лий се изкиска, Майра се изсмя шумно, а от ноздрите им струеше цигарен дим.

— Преживявали сме го — увери я Майра. — Запознахме се преди трийсет години, когато и двете нямахме нищо. Аз се опитвах да пиша исторически романи, а Лий се мъчеше със странните си литературоведски щуротии, които още се бори да пише, но нито една от двете не продаваше. Бяхме на социални помощи и с купони за храна, работехме на минимална заплата и положението не изглеждаше никак розово. Един ден се мотаехме в някакъв мол и видяхме опашка от хора — все жени на средна възраст, които чакаха нещо. Отпред имаше книжарница, от веригата „Уолдън Букс“, дето ги имаше във всеки търговски център, а на една маса царствено се беше настанила Робърта Доули, която навремето пишеше едни от най-продаваните любовни романи. Наредих се на опашката — Лий отказа, какъвто е сноб, — купих книгата и двете се заставихме да я прочетем. Разказваше се за някакъв пират, който обикаля Карибите и ограбва кораби, същинска напаст. Бяга от британците, но където и да спре, все го чака някоя красива млада девица, която умира от желание да му подари девствеността си. Пълен боклук. Затова измислихме историята за южняшка красавица, която страшно си пада по робите си и накрая забременява. Заложихме всичко.

— Наложи се да си купим мръснишки списания за справка — додаде Лий. — Не знаехме много за тези неща.

Майра се засмя и продължи:

— За три месеца сътворихме книгата и аз неохотно я изпратих на агентката си в Ню Йорк. Седмица по-късно тя ми се обади и ми съобщи, че някакъв идиот предлага аванс от петдесет бона. Издадохме я под името Майра Лий. Умно, а? След година разполагахме с купища пари и повече не погледнахме назад.

— Значи пишете заедно? — попита Мърсър.

— Тя пише — побърза да уточни Лий, сякаш за да се дистанцира. — Заедно работим над сюжета, който ни отнема десетина минути, после Майра опъва каиша. Или поне така правехме преди.

— Лий е такава снобка, че отказва да пипа текста. Обаче парите няма нищо против да пипа.

— Стига, Майра — възрази Лий с усмивка.

Майра напълни дробовете си с цигарен дим и издуха цял облак през рамо.

— Така беше едно време. Избълвахме стотина книги под една дузина псевдоними, не смогвахме да пишем достатъчно бързо. Колкото по-мръснишки, толкова по-добре. Опитай се да прочетеш някоя — пълна гадост.

— Нямам търпение — отговори Мърсър.

— Моля те, недей — намеси се Лий. — Твърде си умна, за да го правиш. Много ми харесва как пишеш.

Мърсър се трогна и тихо каза:

— Благодаря ти.

— После забавихме темпото — продължи Майра. — Два пъти ни съди онази луда кучка от север, защото твърдеше, че сме откраднали нейните неща. Не беше вярно. Нашите щуротии бяха много по-хубави от нейните, обаче адвокатите ни се притесниха и ни накараха да се споразумеем извън съда. Което предизвика огромна кавга с издателя ни, после с агентката и цялата история ни извади от ритъм. Разнесе ни се славата на крадли, поне на мен. Лий се покри и се спаси от калта. Нейната литературна слава си е непокътната, ако изобщо я има.

— Стига, Майра.

— Значи сте престанали да пишете? — попита Мърсър.

— Да кажем, че съществено съм намалила темпото. Имаме пари в банката, а някои от книгите още се продават.

— Аз продължавам да пиша всеки ден — отбеляза Лий. — Животът ми ще бъде празен, ако не пиша.

— Щеше да бъде много по-празен, ако аз не се продавах — изсумтя Майра.

— Стига, Майра.

Най-едрото куче от глутницата, двайсеткилограмов пес с дълга козина, приклекна близо до вътрешния двор и се изходи на купчинка. Майра го забеляза, не каза нищо, а когато кучето приключи, закри мястото с облак дим.

Мърсър смени темата и попита:

— Има ли и други писатели на острова?

Лий кимна с усмивка, а Майра извика:

— О, твърде много. — После отпи от буркана си и премлясна с устни.

— Джей е тук — каза Лий. — Джей Аркълруд.

Ставаше ясно, че задачата на Лий е просто да намеква, а след нея Майра развиваше историята.

— Ама разбира се, че него ще споменеш пръв — възкликна тя. — Той също е литературен сноб, който не се продава и мрази всички, които се продават добре. Освен това е поет. Обичаш ли поезия, скъпа Мърсър?

Тонът й не оставяше никакво съмнение, че намира поезията за безполезна.

— Не чета много поезия.

— Е, неговата определено не я чети, дори ако успееш да я намериш.

— Боя се, че не съм чувала за него.

— Никой не е. Продава се по-слабо и от Лий.

— Стига, Майра.

— А Анди Адам? — попита Мърсър. — Той не живее ли тук?

— Когато не е в клиника за алкохолици — отговори Майра. — Построи си хубава къща в южната част, после я изгуби при развода. Развалина е, но наистина е добър писател. Обожавам поредицата му за капитан Клайд — едни от най-хубавите криминални романи. Дори Лий отстъпва и му се кефи.

— Чудесен човек, когато е трезвен — призна Лий, — но е ужасен пияница. Още се бие.

Майра плавно пое подадената топка и тутакси се върна в разговора:

— Миналия месец участва в едно сбиване в бара на главната. Някакъв тип, два пъти по-млад от него, му ударил здрав тупаник и полицията го прибрала. Наложи се Брус да му плати гаранцията.

— Кой е Брус? — побърза да попита Мърсър.

Майра и Лий въздъхнаха и отпиха от питиетата си, сякаш разговорът за Брус щеше да отнеме часове. Накрая Лий отговори:

— Брус Кейбъл е собственик на книжарницата. Не го ли познаваш?

— Не, струва ми се. Помня, че няколко пъти съм ходила там като малка, но май не съм го виждала.

— Що се отнася до книги и писатели, всичко тук се върти около неговата книжарница — каза Майра. — Следователно всичко се върти около Брус. Той е човекът.

— Това хубаво ли е?

— О, ние обожаваме Брус. Той има най-прекрасната книжарница в страната и обича писателите. Преди години, преди да се преместим тук, докато още пишех и издавах, той ме покани да представя книгата си при него. Малко необичайно е сериозна книжарница да кани авторка на любовни романи, но на Брус въобще не му пука. Организира страхотно парти, продаде доста книги, напи се с евтино шампанско и държа мястото отворено до полунощ. Мамка му, организира представяне дори на книгата на Лий.

— Стига, Майра.

— Истина е. И продаде четиринайсет книги.

— Петнайсет. Никога не съм давала толкова много автографи.

— Моят рекорд е пет — уточни Мърсър. — А беше първото ми такова събитие. На следващото представяне се продадоха четири книги, на третото — нито една. След него се обадих в Ню Йорк и отмених всичко.

— А така — похвали я Майра. — Отказа ли се?

— Да, и ако отново издам книга, няма да отида на авторско турне.

— Защо не дойде тук, в „Бей Букс“?

— Беше в графика, но се уплаших и го отмених.

— Трябвало е да започнеш от тук. Брус винаги успява да събере хора. На нас непрекъснато ни се обажда, съобщава ни, че пристига някой писател и че книгата му със сигурност ще ни допадне. Което означава: довлечете си задниците за представянето и си купете книга! Не пропускаме.

— И имаме много книги. До една с автограф на автора и повечето непрочетени — додаде Лий.

— Ходила ли си в книжарницата му? — попита Майра.

— Днес се отбих. Чудесна е.

— Цивилизована работа, истински оазис. Хайде да се видим там на обяд и аз ще те представя на Брус. Ще ти допадне, а не се съмнявам, че той ще остане очарован от теб. Обича всички писатели, но младите и красиви писателки удостоява със специално внимание.

— Женен ли е?

— О, да. Съпругата му, Ноел, обикновено е тук. Голям образ.

— Аз я харесвам — отбеляза Лий почти отбранително, като че ли повечето хора имаха друго отношение.

— С какво друго се занимава тя? — попита Мърсър възможно най-невинно.

— Продава старинни френски мебели в магазина до книжарницата — обясни Майра. — Кой иска още едно питие?

Мърсър и Лий почти не бяха докоснали своите чаши. Майра се отдалечи с тежка стъпка да напълни буркана си. Най-малко три кучета я последваха. Лий запали нова цигара и подкани Мърсър:

— Е, разкажи ми за романа, над който работиш.

Гостенката отпи глътка топло шабли и отговори:

— Наистина нищо не мога да кажа. Имам си правило. Мразя, когато писатели говорят за работата си, а ти?

— Да, струва ми се. Бих искала да обсъдя идеите си, но тя не ме слуша. Предполагам, че ако човек говори за работата си, това ще го мотивира да пише. Аз съм блокирала вече осем години. — Лий се засмя и дръпна набързо от цигарата си. — Но Майра не ми помага. Заради нея почти ме е страх да пиша.

За секунда на Мърсър й дожаля за Лий и едва не предложи доброволно услугите си като читател, но бързо си спомни измъчената проза. Майра се върна с нова четвъртинка бира и подритна едно от кучетата, докато сядаше.

— Да не забравим онази с вампирите. Как се казваше?

— Ейми Слейтър — услужливо отбеляза Лий.

— Точно тя. Премести се тук преди повече от пет години със съпруга си и няколко деца. Ударила златна жила с някаква поредица за вампири, призраци и други подобни боклуци, наистина ужасни неща, които се продават като топъл хляб. В най-лошите ми дни — а повярвай ми, издавала съм наистина отвратителни книги, от които се е очаквало да са отвратителни — ще я изпреваря в писането, дори ако едната ми ръка е вързана зад гърба.

— Стига, Майра. Ейми е чудесен човек.

— Все това повтарящ.

— Някой друг? — попита Мърсър.

Засега всички останали писатели бяха посечени и касапницата доставяше огромно удоволствие на Майра, което не беше необичайно, когато писатели се съберат и започнат да говорят един за друг.

Настана тишина. Всяка се отдаде на питието си.

— Има и няколко любители на самиздат — отбеляза Майра. — Пишат книги, публикуват ги онлайн и се наричат писатели. Отпечатват няколко броя и ги раздават в книжарницата, тормозят Брус да ги сложат до входа и се отбиват през ден да искат процент от продажбите. Страшни досадници. Той има отделна маса за книги самиздат и все се кара с някой такъв автор за разположението. С интернет вече всеки е издаван писател, нали така?

— А, знам — реагира Мърсър. — Докато преподавах, оставяха книги и ръкописи на предната ми веранда, обикновено с дълго писмо, което описва колко прекрасна е творбата им и колко биха се радвали да напиша няколко реда за рекламата.

— Е, разкажи ни за преподаването — тихо каза Лий.

— О, много по-забавно е да си говорим за писатели.

— Аз се сетих за един — обади се Майра. — Казва се Боб, но пише под псевдоним Джей Андрю Коб. Наричаме го Боб Коб. Лежал е шест години във федерален затвор заради някакво корпоративно провинение и се е научил да пише. Горе-долу. Издал е четири-пет книги за онова, което познава най-добре — корпоративния шпионаж. Много са забавни. Не е лош писател.

— Мислех, че си е заминал — отбеляза Лий.

— Държи апартамент близо до „Риц“ и край него все се навърта някое момиче, с което се е запознал на плажа. Наближава петдесетте, а момичетата са два пъти по-млади. Но е чаровник и разказва страхотни истории за затвора. Внимавай, когато си на плажа. Боб Коб винаги дебне.

— Ще си го запиша — усмихна се Мърсър.

— За кого друг да поклюкарим? — отпи голяма глътка Майра.

— Засега ми е достатъчно, Майра — възпря я Мърсър. — Няма да ми е лесно да запомня и тези имена.

— Скоро ще се запознаеш с тях. Постоянно се навъртат около книжарницата, а Брус винаги кани някого на питие или на вечеря.

Лий се усмихна и остави чашата си.

— Хайде да го направим тук, Майра. Да дадем вечеря и да поканим всички прекрасни хора, които одумваме вече цял час. Отдавна не сме имали гости, все ходим у Брус и Ноел. Да посрещнем официално Мърсър на острова. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея. Прекрасна! Ще поверя храната на Дора, а ние с теб ще почистим къщата. Как ти се струва, Мърсър?

Мърсър вдигна рамене и осъзна, че би било глупаво да възразява. Лий отиде да си налее ново питие и да донесе виното. През следващия един час планираха партито и спореха кого да поканят. С изключение на Брус и на Ноел всички други евентуални гости имаха някакво бреме от миналото — колкото по-тежко, толкова по-добре. Очертаваше се паметна вечер.

Беше тъмно, когато Мърсър най-сетне успя да се откопчи. Домакините й настояха да остане за вечеря, но когато Лий се изпусна, че в хладилника имат само остатъци от обяда, Мърсър разбра, че е време да си върви. След три чаши вино не беше в състояние да шофира. Поскита из центъра на града и се вля в потока от туристи по главната улица. Намери си все още отворено кафене и уби около час на бара с лате и някакво лъскаво списание, което рекламираше острова и най-вече страхотните му агенти по недвижими имоти. В книжарницата отсреща беше оживено, затова Мърсър накрая се приближи и огледа красиво аранжираната витрина, но не влезе. Запъти се към притихналото пристанище, където седна на една пейка, за да се любува на корабите, които леко се поклащаха върху водата. Ушите й още бучаха от лавината клюки, която я беше засипала преди малко. Тя се засмя тихо, като си представи как Майра и Лий се напиват, бълват дим и все повече се палят за вечерята.

Беше едва втората й нощ на острова, но имаше чувството, че започва да се вписва в обстановката. Питиетата с Майра и Лий сигурно въздействаха така на всеки посетител. Горещото време и соленият въздух подпомагаха осъществяването на прехода. А когато нямаш дом, за който да копнееш, няма как да изпитваш носталгия. Мърсър стотици пъти се беше питала какво точно търси тук. Въпросът продължаваше да се върти в главата й, но и започваше бавно да избледнява.