Джон Гришам
Остров Камино (36)

7

В Мемфис Мърсър се срещна с баща си в един ресторант в центъра на града. Хърбърт живееше някъде в Тексас с новата си съпруга, с която Мърсър не проявяваше интерес да се запознае, нито искаше да обсъжда. Докато продаваше коли, баща й говореше само за автомобили, сега набираше млади таланти за „Ориолс“ и говореше само за бейзбол. Мърсър не беше сигурна коя от двете теми и е по-безинтересна, но любезно слушаше и се стараеше обядът да мине приятно. Виждаше баща си веднъж годишно и днес още след първия половин час си спомни причината. Той беше в града уж за да се погрижи за някакви „делови интереси“, но тя сериозно се съмняваше. Бизнесът му се беше провалил величествено след нейната първа година в колежа и я беше оставил на милостта на фирмите, отпускащи студентски заеми.

Още не можеше да повярва, че е истина — заемът й се беше изпарил!

Хърбърт отново говореше за бейзбол и обсъждаше шансовете на една или друга гимназия, без нито веднъж да попита за нейната най-нова книга или проект. Дори да беше чел нещо от издадените й произведения, не го спомена.

След един предълъг час Мърсър почти закопня за посещение в „Истърн Стейт“. Клетата й майка, която не можеше да говори, изобщо не беше досадна като самовлюбения й и многословен баща. Въпреки това се сбогуваха с прегръдка, целувка и обичайните обещания да се виждат по-често. Мърсър го осведоми, че през следващите месеци ще бъде на морето и ще довършва романа си, но той вече посягаше към мобилния си.

Следобед Мърсър отиде с колата до Роузуд и занесе рози на гроба на Теса. Облегна гръб на каменната плоча и хубаво си поплака. Теса почина на седемдесет и четири години, но в много отношения беше млада. Сега щеше да е на осемдесет и пет и неизменно щеше да е заета с нещо. Щеше да обикаля плажа, да събира миди, да пази яйцата на костенурките, да работи в градината и да чака любимата си внучка да дойде при нея да си играе.

Време беше да се върне, да чуе гласа на Теса, да докосне вещите й, да мине отново по нейните стъпки. Отначало щеше да боли, но Мърсър от единайсет години знаеше, че този ден ще настъпи.

Тя вечеря със стара приятелка от гимназията, преспа в стаята й за гости и се сбогува рано на следващата сутрин. Остров Камино беше на петнайсет часа път.