Джон Гришам
Остров Камино (33)

4

— Слушай, наистина съжалявам за обяда — започна тя. — Не исках да те притискам, но нямаше друг начин да започна разговора. Какво трябваше да направя? Да те пресрещна в кампуса и да си излея душата?

Мърсър затвори очи и се облегна на кухненския плот.

— Няма нищо. Добре съм. Просто беше неочаквано.

— Знам, знам и много съжалявам. Мърсър, ще бъда в града до утре сутринта, когато се връщам във Вашингтон. Ще се радвам да довършим разговора си на вечеря.

— Не, благодаря. Не съм подходяща за целта.

— Мърсър, напълно подходяща си и, честно казано, нямаме друг кандидат. Моля те, дай ми време да обясня всичко. Не ме изслуша докрай, а както ти казах, в момента сме в много затруднено положение. Опитваме се да спасим ръкописите, преди да бъдат повредени или дори по-лошо — разпродадени на парче на чуждестранни колекционери и изгубени завинаги. Моля те за още един шанс.

Мърсър не можеше да отрече поне пред себе си, че парите са проблем. Наистина сериозен проблем. След кратко колебание тя попита:

— Е, каква е останалата част от историята?

— Ще отнеме известно време да ти разкажа. Разполагам с кола и шофьор и ще те взема в седем. Не познавам града, но чух, че най-добрият ресторант е „Лантърн“. Ходила ли си?

Мърсър бе чувала за него, но не можеше да си го позволи.

— Знаеш ли къде живея? — попита тя и тутакси се почувства неловко от наивния си въпрос.

— Разбира се. Ще те взема в седем.