Джон Гришам
Остров Камино (15)

15

Наблюдаваха всичко. Всяка кола, всяко лице, всеки старец на пейка в парка, скрит зад вестника си. Сигурни бяха, че не ги следят, но в този занаят човек няма и минута спокойствие. Нито виждаха, нито чуваха хеликоптера, който кръжеше някъде далече и ги следеше от близо километър от въздуха.

На гарата Марк слезе от пикапа, без да каже нито дума, взе сака си отзад и закрачи бързо към входа. Купи си билет втора класа за влака в 2:13 ч. за Пен Стейшън в Манхатън. Докато чакаше, отвори старо издание с меки корици на „Последният магнат“. Не си падаше много по четенето, но се беше вманиачил по Фицджералд. С мъка овладя усмивката си, когато си помисли за ръкописа в скривалището.

Джери се отби в магазин за алкохол и купи бутилка водка. На излизане от магазина трима едри млади мъже се изпречиха пред него, поздравиха го, показаха значките си и го осведомиха, че биха искали да поговорят. Джери отговори: не, благодаря. Имал си работа. Те също. Единият извади белезници, другият взе водката, а третият претърси джобовете му и извади портфейла, ключовете и сат-трака. Отведоха Джери до дълъг черен събърбан и после го откараха в градския арест на няма и четири преки. По време на краткото пътуване никой не проговори. Тикнаха го в празна килия, отново без да му кажат нищо. Той не попита, те не продумаха. Когато надзирателят се отби, Джери попита:

— Човече, имаш ли представа какво става?

Надзирателят се озърна в двете посоки, приведе се по-близо към решетките и прошепна:

— Не знам, приятел, но здравата си ядосал големите момчета.

Джери се изтегна на леглото в тъмната килия, зарея поглед към мръсния таван и се зачуди дали това наистина се случва. Ама как така, по дяволите? Какво се беше объркало?

Докато на него му се виеше свят, Каръл отвори входната врата и се озова срещу половин дузина агенти. Единият извади заповед за обиск. Друг й нареди да напусне апартамента и да седне в колата, без да пали двигателя.

Марк се качи на влака в два часа. Вратите се затвориха в два и тринайсет, но влакът не потегли. В два и половина вратите се отвориха и двама мъже с тъмносини шлифери се качиха и строго се вторачиха в него. В този ужасен миг Марк разбра, че положението се влошава.

Мъжете тихо се представиха и му наредиха да слезе от влака. Единият го придържаше за лакътя, а другият взе сака му от рафта над главата. Качиха го в колата в пълно мълчание. Вбесен от тишината, Марк попита:

— Е, момчета, арестуван ли съм?

Без да се обръща, шофьорът отговори:

— Обикновено не слагаме белезници на случайни граждани.

— Добре. За какво съм арестуван?

— Ще ти обяснят в ареста.

— Мислех, че трябва вие да ми отправите обвинения, докато ми четете правата.

— Не си изпечен престъпник, нали? Не сме длъжни да ти четем правата, докато не започнем да те разпитваме. Засега се наслаждаваме на спокойствието.

Марк млъкна и се загледа в движението. Допускаше, че са заловили Джери, иначе нямаше откъде да знаят, че той, Марк, ще бъде на гарата. Възможно ли беше да са хванали Джери и той да си е развързал езика и да сключва сделки? Категорично не.

Джери не беше казал нито дума. Не беше получил тази възможност. В пет и петнайсет го изведоха от ареста и го заведоха в офиса на ФБР през няколко преки. Вкараха го в зала за разпит и го настаниха до масата. Свалиха му белезниците и му донесоха чаша кафе. Влезе агент на име Макгрегър, свали сакото си, седна и заговори. Беше дружелюбен тип и накрая стигна и до прочитането на правата.

— Арестуван ли сте друг път? — попита Макгрегър.

Джери беше и точно затова знаеше, че това приятелче Макгрегър има копие от досието му.

— Да — отговори той.

— Колко пъти?

— Вижте, господин агент, вие току-що ми казахте, че имам право да мълча. Няма да кажа нито дума и искам адвокат, ясно?

— Разбира се — отговори Макгрегър и излезе от стаята.

Марк се намираше в друга стая в съседния коридор. Макгрегър влезе и изпълни същия ритуал. Пийнаха кафе и си побъбриха за правата. Имаха заповед за обиск и бяха претърсили чантата на Марк, в която бяха намерили най-различни интересни неща. Макгрегър отвори голям плик, извади няколко пластмасови карти и започна да ги реди на масата.

— Намерихме ги в портфейла ви, господин Марк Дрискол. Шофьорска книжка от Мериленд — снимката е лоша, имате много коса и буйни вежди; две валидни кредитни карти, временен ловен билет, издаден в Пенсилвания. — Агентът добави още карти към вече изложените. — А тези намерихме в чантата ви. Шофьорска книжка от Кентъки, издадена на Арнолд Сойър, пак с много буйна коса. И една фалшива кредитна карта.

Макгрегър бавно извади още карти.

— Фалшива шофьорска книжка от Флорида — тук сте с очила и брада. Господин Лутър Банахан. И този наистина качествено изработен фалшив паспорт, издаден в Хюстън на Клайд Д. Мейзи заедно с шофьорска книжка и две фалшиви кредитни карти.

Картите покриха цялата маса. На Марк му се догади, но стисна зъби и се помъчи да вдигне рамене. И какво от това?

— Доста впечатляващо — отбеляза Макгрегър. — Проверихме ги всичките и знаем, че истинското ви име е Дрискол, но нямате постоянен адрес, защото все сте на път.

— Това въпрос ли е?

— Не, още не.

— Добре, защото нищо няма да ви кажа. Имам право на адвокат и най-добре ми намерете.

— Добре. Странно е, че на всички тези снимки имате много коса, понякога дори бакенбарди, и винаги рунтави вежди. А сега не. Криете ли се от нещо, Марк?

— Искам адвокат.

— Ама разбира се. Я ми кажете, Марк, не сме намерили документи на Невил Манчин, преподавател от Портландския университет. Името звучи ли ви познато?

Познато ли? Беше като чук по главата.

През огледалото към Марк беше насочена камера с висока резолюция. В друга стая още двама специалисти по водене на разпит, и двамата обучени да надушват кога заподозрени или свидетели лъжат, наблюдаваха зениците, горната устна, мускулите на челюстта, положението на главата. Споменаването на Невил Манчин стъписа заподозряния. Когато Марк отговори неубедително: „Ами няма да говоря, искам адвокат“, и двамата специалисти кимнаха и се усмихнаха. Бяха го спипали.

Макгрегър излезе от стаята, поговори с колегите си и после влезе при Джери. Седна, усмихна се, изчака доста дълго и попита:

— Е, Джери, още ли отказваш да говориш?

— Искам адвокат.

— Разбира се, ясно, ще се опитаме да ти намерим. Май не си много разговорлив.

— Искам адвокат.

— Приятелят ти Марк е много по-услужлив.

Джери преглътна измъчено. Надяваше се, че Марк е успял да напусне града с влак. Явно не. Какво се беше случило, по дяволите? Как така ги бяха сипали толкова бързо? Вчера по същото време седяха в хижата и играеха карти, пиеха бира и се радваха на съвършеното си престъпление.

Няма как Марк вече да беше пропял.

Макгрегър посочи лявата ръка на Джери и попита:

— Имаш лепенка. Да не си се порязал?

— Искам адвокат.

— Да повикаме ли лекар?

— Адвокат.

— Добре, добре. Ще ти намеря адвокат.

Агентът затръшна вратата на излизане. Джери погледна към китката си — не беше възможно!