Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (5)

4.

Полицаите изтикаха Бен надолу по стълбите на сградата на Уорън Плейс и навън на улицата по преднамерено груб начин. Бен премина покрай поне двайсет строени полицаи от специалните части. От хеликоптера осветяваха с прожектор, който го заслепяваше, а на осемстотин метра околовръст не остана човек, който да не е видял кого арестуват. Заведоха го до задната врата на един брониран джип и го натикаха вътре.

След петнайсет минути пристигнаха в сградата на главното полицейско управление в центъра на града и замъкнаха Бен на четвъртия етаж. Почака, докато четиримата придружаващи го полицаи оставят оръжието си в едно отделение, което се заключваше. Доколкото му бе известно, никой нямаше право да внася оръжие на четвъртия етаж. Искаха да изключат всяка възможност арестантите да откраднат оръжие и да избягат с него. Полицаите получиха по един ключ, който поставиха в кобурите си — знак, че са предали пистолетите. След това повлякоха Бен към ареста.

Тъй като предварителният арест се намираше под разпореждането на окръга, Бен бе обискиран от заместник-шерифите. Не бяха особено мили и не пропуснаха нито едно място, където би могло да се скрие оръжие — каквото и да е оръжие.

— Това обиск ли е, или само ме обарвате?

Полицаят от лявата му страна «случайно» го перна с лакът по брадичката.

Въведоха го в ареста.

— Застани върху тези стъпки, негоднико — нареди му надзирателят и му посочи две жълти очертания на пода. Бен се подчини. — Наведи се напред — заповяда онзи и отново го претърси, дори още по-старателно.

След като приключи, разпореди грубо:

— Свали си дрехите!

— Още при първата среща? — ухили се Бен.

Надзирателят го ритна в сгъвките на коленете.

— Сваляй скапаните дрехи!

Бен се съблече, а полицаите го държаха гол достатъчно дълго, за да го унижат. После му подхвърлиха оранжев гащеризон — стандартното облекло за всички арестанти. Най-накрая го тикнаха в една тясна килия.

Бен забеляза, че килиите и от двете му страни са заети. Вероятно един от съседите му, ако не и двамата, бяха подставени лица. Трябваше много да внимава какво говори.

Надзирателят свали белезниците му. Бен заразтрива схванатите си китки. Внезапно надзирателят изви дясната му ръка и я прикова зад гърба му. Бутна Бен напред и силно притисна лицето му о решетката.

— Надявам се това да ти харесва — изръмжа Бен, макар че едва можеше да си отваря устата. — Защото ще ме измъкнат оттук още преди да е дошла другата смяна.

— Не мисля така, нещастнико — изсъска надзирателят. — Имаме специални правила за адвокати, които помагат на убийци на ченгета. Колелото не се върти толкова бързо.

— Вършех си работата — каза Бен. — Защо правите това?

— Джо Макнотън беше най-добрият ми приятел. Той и жена му са кръстници на децата ми.

Бен затвори очи. Значи се опитваха да му кажат, че престоят му няма да е толкова приятен, колкото би бил в хотел «Рамада Ин».

Без никакво предупреждение надзирателят го завъртя към себе си и заби юмрук в корема му. Бен се присви одве. Последва втори удар, след това трети. Бен се свлече на колене.

— Удрям те в корема, защото не искам да остават белези. Ако споменеш пред някого за това, ще кажа, че си се опитал да избягаш. И всеки в полицията ще ме подкрепи. Никой няма да защити отрепката, която е била съучастник в убийството на Джо Макнотън. А ти ще полежиш допълнително за опит за бягство.

Полицаят отвори вратата на килията и бутна Бен вътре. Той се удари в отсрещната стена на тясното помещение и главата му дрънна о бетона.

— Свиквай! — изръмжа надзирателят, докато заключваше вратата. — Няма да става по-добре. А се очертава престоят ти тук да е доста дълъг.