Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (38)

37.

Според часовника на стената на съдебната зала минаваше четири и понеже съдия Кейбъл не би и помислил да остане да работи след пет, а Лабел не би искал да разкъсва показанията на даден свидетел в два дни (защото така би дал на защитата цяла нощ да подготви кръстосания разпит въз основа на вече чутото от свидетеля), Бен беше сигурен, че Лабел ще поиска прекъсване на заседанието. Но отново сгреши.

— Обвинението призовава на свидетелското място сержант Франк Бейли.

Бен беше виждал Бейли по време на предварителното гледане за първия процес, но въпреки това отново се стъписа при вида на внушителното му телосложение. Беше по-едър дори от Лавинг, а досега Бен бе смятал, че това е невъзможно. Той едва успя да се свре в тясното място, отредено за свидетеля. Както би казал безсмъртният Джим Крос^[1]: «Той беше като хладилник с глава».

С бърза поредица от въпроси Лабел изясни, че свидетелят е дългогодишен служител в полицията, женен е и има шест деца. Бейли отговаряше на въпросите като истинско ченге — кратко и по същество. Бен знаеше, че прокуратурата обучава полицаите да свидетелстват по този типичен за Джак Уеб^[2] начин — само факти и нищо друго. Това, естествено, се дължеше на факта, че колкото по-лаконично бе изявлението им, толкова по-малка възможност щеше да има адвокатът на защитата да им заложи капан. Както Майк бе обяснявал на Бен хиляди пъти, никой не подготвяше ченгетата за процес с приповдигната лекция за това, че истината трябва да възтържествува. Тренираха ги като войници за битка. Беше нещо като «ние срещу тях», а зад това «тях» се подразбираха адвокатите на защитата, които дебнеха всяка възможност, за да направят за посмешище даващия показания полицай.

След като приключи с въвеждащата част, Лабел премина направо към сърцевината на проблема:

— Господине, по време на работата си в полицейското управление удаде ли ви се възможност да се запознаете с човек на име Джо Макнотън?

— Разбира се — директно отвърна Бейли. — Познавах Джо от години.

— Работехте ли заедно с него?

— Да. Виждах го почти ежедневно, докато не му възложиха разследването на Катрона.

— Смятате ли, че познавахте добре сержант Макнотън?

— Като собствения си брат.

— Контактувахте ли с него преди смъртта му?

— Непрекъснато. Не работехме заедно, но се виждахме. И разговаряхме.

Лабел отгърна нова страница в бележника си и по този начин даде на съдебните заседатели да разберат, че се готви да подхване нова и по-интересна тема.

— Знаехте ли, че сержант Макнотън поддържа… любовна връзка с Кери Делкентън?

— О, разбира се. Много от момчетата знаеха за нея. Бях в клуба през нощта, когато се запознаха.

— И знаехте, че между двамата… се е установила връзка? Сексуална връзка.

— Разбира се — отвърна Бейли и размърда огромното си тяло. — Той ми разказа за това. Неведнъж.

— Какво точно ви каза?

— Възразявам, това са слухове!

Бен знаеше, че ще го попарят, но все пак беше длъжен да направи това сърцато усилие.

— Ваша чест — уморено обясни Лабел, сякаш дребнавите възражения на Бен за него представляват най-досадното и изтощително нещо на света, — както и в случая с ефрейтор Уесли, това са били думи на убития и понеже този свидетел явно не може да бъде призован, а и поради обстоятелствата, при които изявленията му са били направени, и пълната липса на мотив за изопачаване на истината бих искал да помоля съда да приеме тези показания като доказателство, както постъпи и в предишните случаи.

— Ваша чест — скочи Бен, — случаят с тези показания е различен, защото…

Твърде късно.

— Ще ги допусна — прекъсна го съдия Кейбъл. — Възражението се отхвърля.

Бейли продължи:

— Ами казваше най-вече, че била направо огън мадама. Истинска тигрица. Винаги била готова да му достави удоволствие и това му харесвало.

«Че на кого не би му харесало — помисли си Бен. — Освен, може би, на вдовицата на Макнотън.» Бързият поглед, който хвърли към залата, потвърди, че това изобщо не й допада.

— Имало ли е нещо в тази връзка, което да го тревожи?

— Ами, знам, че се притесняваше малко заради възрастта й. Твърдеше, че е на осемнайсет, ама изглеждаше много по-млада, а той не искаше да си има неприятности със закона.

«Колко благородно — помисли си Бен. — Но тази загриженост не му е попречила да се отбива в апартамента й всяка нощ за една малка игричка с бичовете и веригите.»

— Имаше ли още нещо, което да го тревожи?

— Да. Много пъти ми е казвал, че се притеснява от… ами малко е деликатно.

— Разбирам, че ви е трудно да говорите за лични неща, които са ви доверени тайно — каза Лабел. — Но ви уверявам, че е за добро. Моля, отговорете на въпроса.

— Ами… — подхвана Бейли и масивната му фигура леко се приведе — той ми каза, че го притеснява склонността на Кери към насилие.

— Към насилие ли? — престори се на учуден Лабел. — Прибягвала ли е до насилие?

— О, да. Ще разберете, ако видите онези снимки… — Той кимна по посока на снимките, които лежаха в края на съдийската маса. — Или ако бяхте чули Джо да разказва за… някои неща, които тя обичала да прави. Наистина странни неща. Странни и доста насилствени.

— Вкусът й към насилието само със сексуалните й предпочитания ли е бил свързан?

— За съжаление не. Според мен Джо би приел това. Не му допадаше, но твърдеше, че си струвало да го изтърпи, за да се стигне до… знаете какво. Но не става въпрос само за изчанчения секс. Тя имала ужасен нрав — така ми каза той. Избухвала по най-малкия повод, крещяла, викала и го замервала с разни неща. Джо казваше, че цялото й лице пламвало като на обезумяла, сякаш съвсем е откачила или нещо такова. Веднъж дори го нападнала с нож.

Откъм скамейката на съдебните заседатели се разнесе приглушено възклицание. Думата «нож» произведе върху тях ефекта, на който бе разчитал Лабел.

Кери се наведе напред и прошепна в ухото на Бен:

— Не беше така. Изобщо не се случи така.

Бен потупа ръката й. Времето за обяснения още не беше дошло.

— С нож ли? — повтори Лабел, за да е сигурен, че всички заседатели са го разбрали. — Макнотън ви е казал, че тя го е нападнала с нож?

— Да, господине.

— Сигурен ли сте в това? Много е важно.

— Сигурен съм. Човек не забравя подобно нещо. Тя искала да излязат и да отидат на бар, но той трябвало да се прибере, защото имал да свърши нещо с жена си, и тогава тя направо побесняла. Грабнала ножа от кухнята и се опитала да го спре. Джо каза, че щяла да го убие, ако не я бил видял да се приближава.

— Ако не я е видял да се приближава — многозначително промърмори Лабел. — Този път.

— Ваша чест! — скочи Бен.

Съдия Кейбъл кимна:

— Господин Лабел, моля да се придържате към въпросите и да запазите коментарите за себе си.

— Разбира се, Ваша чест, извинете ме — отвърна прокурорът, но Бен не прочете особено разкаяние нито в гласа, нито по лицето му. Отново прелисти бележника си: — Сержант Бейли, разговаряхте ли с Джо Макнотън привечер преди нощта на убийството му?

— Да, видях го в управлението и разговаряхме.

— По време на този разговор сержант Макнотън спомена ли Кери Делкентън?

— Да, спомена за нея.

— Какво точно каза?

— Каза, че избухнал голям скандал, в който участвали и двете: и съпругата му, и Кери Делкентън. Каза, че целият му живот се разпада.

— Защо така?

Бейли се наведе към съдебните заседатели и заобяснява:

— Не разбрах всички подробности, но жена му някак научила за връзката му. Била бясна. Заплашвала го с развод, твърдяла, че ще го разсипе. Мисля, че вече знаете, но Джо не разчиташе на полицейската си заплата — всъщност беше доста заможен. В същото време Кери и тя вилнеела, настоявала той да се върне при нея, заплашвала го.

— Заплашвала ли го?

— Да, съвсем недвусмислено. Според думите на Джо тя му казала, че много ще съжалява, ако я зареже.

Бен чу едва доловимия шепот на Кери:

— Не е вярно. Тогава още дори не знаех.

Кристина я предупреди да мълчи.

— Че ще съжалява значи — повтори Лабел. — Какво точно означавало това, сержант?

— Джо не знаеше, но се тревожеше, като се има предвид склонността й към насилие.

— Нещо друго?

— Да. Когато й казал, че жена му е разбрала, тя направо откачила. Започнала да крещи и да го обижда. Замервала го с някакви неща. Най-накрая той се видял принуден да си тръгне. Тя направо не била на себе си и непрекъснато повтаряла една и съща дума.

— Така ли? И каква е била тази дума?

Бейли си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Неверник. Така го наричала. Непрекъснато това повтаряла. Неверник.

Бен наблюдаваше израженията на съдебните заседатели, когато чуха всяващата ужас дума. Онази, която убиецът бе изписал върху гърдите на Джо Макнотън със собствената му кръв.

Лабел се обърна, изгледа Кери и по този начин прикани съдебните заседатели да направят същото.

Мина доста време, преди той отново да проговори:

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

* * *

Докато се приближаваше към подиума, Бен се сети за поне десет различни начина да подхване кръстосания разпит на този свидетел. Но трябваше да избере само един. При това беше длъжен да уцели правилния начин, защото показанията на този човек бяха силно уличаващи.

Бен зададе въпроса си умишлено високо, за да привлече вниманието:

— Следите ли ме?

Бейли примигна.

— Моля?

— Чухте въпроса. Следите ли ме?

— Аз… ами… не знам за какво…

Бен остана доволен — и му олекна — задето успя да обърка свидетеля. Явно бе напипал темата, която прокурорът не беше подготвен да обсъжда.

Лабел се опита да му попречи:

— Възразявам, Ваша чест. Няма връзка.

— Няма връзка ли? — изстреля в отговор Бен. — Нима това, че полицията тормози и дебне екипа на защитата, няма връзка с делото? Повярвайте ми, Ваша чест, скоро ще видите връзката.

Съдия Кейбъл недоволно потърка върха на носа си:

— Ами…

— Нещо повече — додаде Лабел, — според мен този въпрос излиза извън рамките на разпита на свидетеля.

— Скоро ще стане пределно ясно, че проблемът е тясно свързан с верността на всяко твърдение на този човек — каза Бен.

Съдия Кейбъл тежко въздъхна:

— Ще ви позволя да се отклоните малко, господин Кинкейд, само ако бързо и категорично ни убедите във връзката на подобни въпроси с делото. Не ме разочаровайте.

Бен се обърна към свидетеля:

— Нека опитаме пак, сержант Бейли. Следите ли ме напоследък?

Полицаят се изкашля и с мъка отговори:

— Аз все още не разбирам…

— Мога да ви помогна — каза Бен и извади една снимка от папката си. — Тази снимка беше направена точно пред кантората ми от детектива, който работи за мен. На нея съвсем ясно се вижда как вие и още един полицай, Арлен Матюс, който по някакво странно съвпадение също свидетелства срещу клиентката ми, наблюдавате кантората ми. Така че, нека ви попитам отново, сержант — следите ли ме?

Бейли си пое въздух, огромните му гърди се издуха.

— Да — въздъхна.

Алилуя!

— От колко време?

Последва дълга пауза, сетне дойде отговорът:

— От прекратяването на първото дело.

— Вие и Арлен Матюс?

— Това се вижда на снимката.

— А някой друг?

— Понякога — кимна полицаят.

— Това официална полицейска задача ли е?

— Не.

«Жалко», помисли си Бен. Един положителен отговор щеше да доведе до прекратяването и на това дело.

— И защо бяхте там? Защо ме дебнехте? Защо наблюдавахте кантората ми?

Бейли се поколеба:

— Безпокояхме се, защото… смятахме, че сте постигнали освобождаването на убиеца на Джо с нечестни средства… и искахме да бъдем сигурни, че това няма да се повтори.

— Значи сте нарушили личната ми свобода. Водили сте нелегално разследване.

— Чакайте малко. Никога не сме правили нищо незаконно.

— Дали? Наблюдавахте ли кантората ми през нощта, когато полицията откри там оръжието, с което уж е било извършено убийството?

Въпросът естествено щеше да развали внимателно поддържаната анонимност на адвоката, у когото е бил намерен ножът, но Бен смяташе, че е важно да продължи разпита в тази посока.

— Да — навъсено отговори Бейли.

— А Матюс?

— За малко. След това получи анонимно обаждане, което го накара да изиска заповедта за обиск на кантората ви.

— Вие чухте ли този разговор?

— Ами…

— Не сте. Матюс ви е казал, че е имало такова обаждане, нали?

Последва дълга пауза.

— Така е, но…

— А бяхте ли вие и приятелчетата ви на пост преди няколко нощи, когато една жена бе нападната и жестоко намушкана в кантората ми?

— Не. Категорично не.

— Сигурен ли сте, защото моят детектив…

— Бяхме там през онази нощ, но си тръгнахме преди… инцидента. Смятахме, че всички от кантората са си отишли.

— Но сте били там и онази нощ?

— Да, но ние…

— Просто отговаряйте на въпросите ми, сержант. — Не очакваше мъжът да признае, че седи зад нощното нападение, затова продължи нататък: — Бихте ли обяснили на съдебните заседатели значението на фразата «синята преса»?

Бейли се поколеба и даде време на Лабел да се опита да го измъкне:

— Ваша чест, господин Кинкейд обеща да ни докаже, че този разпит е във връзка с делото, но не успя да го постигне. Той просто се опитва да опетни репутацията на нашите доблестни полицейски служители с това евтино…

— Опитвам се да опетня репутацията на хрътките, които незаконно душат около мен и моите хора — отговори Бен. — А ако той не вижда връзката на този проблем с делото, трябва да се върне в първи курс на обучението си по право.

Съдия Кейбъл вдигна чукчето:

— Господин Кинкейд, мерете си приказките.

— Ваша чест, това е тежка простъпка от страна на полицейски служители, които се опитват да се представят за безпристрастни свидетели. Би трябвало дори да настоявам за прекратяване на делото.

Кейбъл пребледня.

Последното, което би допуснал, бе делото отново да бъде спряно.

— Ще ви позволя да продължите. Но се насочете към същината.

— Ваша чест — обади се Лабел, — искам протестът ми да се отбележи в протокола…

— Седнете! — сряза го Кейбъл.

Бен и Кристина се спогледаха.

Кейбъл кастри обвинението? Възможно ли беше и той вече да надушва нещо гнило?

— Ще повторя въпроса — обърна се Бен към Бейли — и не се правете, че не знаете отговора. Какво означава «синя преса»?

Последва поредната тежка въздишка.

— «Синята преса» е термин, използван от някои хора, когато полицаите решат… да попритиснат някого.

— Не става въпрос за официални полицейски дела, нали?

— Това е… лично решение — кимна Бейли.

— Значи след края на първия процес вие приложихте «синята преса» върху мен и хората от екипа ми, така ли?

— Идеята не беше моя…

— На Матюс или на когото и да е, но «синята преса» беше факт, нали?

Бейли погледна към Лабел, но вече нямаше никакъв начин прокурорът да му помогне:

— Точно така. Пресата вече действаше. Аз не смятах, че е необходимо, и не одобрявах особено идеята, но някои от останалите момчета…

— Сигурен съм, че са ви накарали насила!

— Господин Кинкейд! — изръмжа съдията.

— Извинете, Ваша чест. Оттеглям забележката си. — Като че ли имаше някакво значение! — Значи признавате, че «синята преса» е била в действие. Признавате, че сте следили мен и хората ми — наблюдавали сте какво вършим, държали сте под око кантората ми…

— Но ние нищо не правехме — настоя Бейли. — Просто искахме да сме сигурни, че няма отново да опитате някой номер. Само ви наблюдавахме.

— Само сте ме наблюдавали значи. И трябва да повярваме, че появата на ножа в кантората ми, докато вие сте ме наблюдавали, е чисто съвпадение?

— Не мисля, че е съвпадение — отговори Бейли. — Смятам, че вие…

— Както и това, че Пола Конъли, която ми помагаше при подготовката на защитата на Кери Делкентън, просто съвсем случайно бе жестоко нападната тъкмо когато вие сте наблюдавали?

— Не знам нищо за…

— Като имам предвид всичко това, възможно е вие да сте изфабрикували всяко едно доказателство по това дело. Съвсем явно е, че вие и вашите приятели толкова силно желаете да видите клиентката ми осъдена, че сте готови на всичко, за да го постигнете.

— Това въпрос ли е? — скочи Лабел.

Е, Бен бе сторил всичко по силите си засега. Време беше да продължи нататък.

— Оттеглям думите си — заяви той и веднага зададе въпрос: — Можете ли да ми кажете защо Джо Макнотън е бил понижен в длъжност няколко месеца преди да бъде убит?

Бейли се сепна от неочакваната промяна на темата.

— Моля?

— Казахте, че двамата с Джо сте били приятели и непрекъснато сте си споделяли. Сигурно знаете защо е бил понижен.

— Мисля, че… Вътрешният отдел се тревожеше да не би той… да се е сближил твърде много с обекта, който разследваше.

— Имате предвид Антонио Катрона ли?

— Да.

— А можете ли да ни кажете защо малко след това отново е бил повишен?

— Вероятно разследването на Вътрешния отдел е показало, че е чист — сви рамене Бейли.

— Така ли? — вдигна вежди Бен. — Ако разследването на Вътрешния отдел го е оневинило, защо тогава ефрейтор Уесли ще търчи с фотоапарата и ще снима Макнотън през чуждите прозорци?

— Не знам — след кратка пауза отвърна Бейли.

— Възможно ли е да не е бил напълно оневинен, защото наистина е бил свързан с Катрона? Възможно ли е тази нещастна връзка да е истинската причина за убийството му?

— Не мисля, че…

— Възможно ли е? — изкрещя въпроса си Бен.

— Не мога да кажа — отговори Бейли.

— В такъв случай вие не знаете кой е убиецът на Джо Макнотън, нали?

— Не — най-сетне промълви полицаят. — Май не знам.

— Точно така — заяви Бен и се отдалечи от подиума. — Никой не знае.