Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (31)

30.

Бен изпрати Кери до вратата, стисна ръката й (но преди това се увери, че Кристина не ги наблюдава) и й каза да се прибере у дома и да си почине.

— Ние сигурно цяла нощ ще се подготвяме. Поне ти се наспи.

— Аз ли? — каза тя. — Но аз не правя нищо!

— Независимо от това погледите на съдебните заседатели непрекъснато са приковани върху теб. Трябва да изглеждаш съсредоточена, уверена и много невинна. Така че си върви у дома.

Вместо да се отдалечи, тя се приближи още повече. Пръстите й докоснаха неговите.

— Бен… благодаря ти — каза тя и му поднесе устните си.

Бен отстъпи назад:

— Кери… Нали ти обясних…

— Знам. Съжалявам.

— След процеса нещата ще стоят различно…

— Просто ми е много трудно… да съм близо до теб по цели дни и да не мога да… ти покажа как се чувствам.

Гърлото му пресъхна.

— Знам как се чувстваш. Много добре знам. Но трябва да изчакаме.

Тя кимна, нещастна, но изпълнена с разбиране, и напусна кантората.

Когато се върна в антрето, Бен откри, че Кристина и Лавинг го очакват.

За негово облекчение Кристина не направи никакъв коментар на онова, което вероятно току-що бе видяла да се случва на входа.

— Ти ли ще поемеш първия свидетел утре? — попита.

— Ако Лабел призове първо ченгетата, а аз съм убеден, че точно това ще направи — да. В крайна сметка нали аз проведох кръстосаните им разпити по време на първия процес.

— Звучи ми убедително. Но няма ли Лабел да прояви здрав разум и да започне с някой основен свидетел?

— Истината е, че Лабел не разполага с много основни свидетели. Отправя тежко обвинение, но то се гради предимно на косвени улики и на доказателства, събрани постфактум. Ще запази малкото доказателства, които има, за финала. Така поне бих постъпил аз. — Той замълча. Докато Кристина се държеше добре с него, щеше да й отвръща със същото. — Между другото, встъпителната ти реч беше превъзходна.

Кристина отмести поглед и се изчерви:

— Ами! Просто се опитваш да бъдеш мил!

— Кристина, достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че никога не съм мил.

— Точно така, забравих. — Лицето й пламна още повече. Бен никога досега не бе забелязвал подобна реакция у самоуверената Кристина, но промяната му допадна. — Ти чу тази реч толкова много пъти преди процеса, че сигурно ти беше втръснала.

— Ни най-малко. Освен това забелязах, че направи някои добавки.

— На място ли бяха?

— Бяха превъзходни.

— А не прозвучаха ли твърде рязко?

Бен едва не се разсмя. Беше направо невероятно да чуе подобно нещо от Кристина. Обикновено беше силна и невъзмутима и човек лесно забравяше, че това е първият й процес и тя вероятно се притеснява като всеки друг на нейно място.

— Според мен беше чудесна.

Бен видя, че тя остана поласкана. А това беше добре. Кристина трябваше да вложи ужасно много труд в този процес, а той твърде често забравяше какъв безценен помощник е тя.

Обърна се към Лавинг:

— Като стана дума за дела, как върви нашето?

Лавинг повдигна огромните си рамене:

— Съжалявам, Капитане, никакви новини от фронта.

— Няма ли нови сведения от твоето приятелче Бари?

— Според мен той няма какво повече да ни каже. А всичките ми останали връзки с полицията са прекъснати. Знам, че това за «синята преса» е вярно, знам, че отчаяно искат да си разчистят сметките с Кери и теб. Но това е всичко, до което успях да се докопам.

— Знаем, че Матюс е замесен, нали? Може би, ако го проследиш…

— Да проследя ченге ли? — сви рамене Лавинг. — Какво пък.

— Значи решено. И ако се сдобием с доказателство, че той стои зад проблемите в кантората ни напоследък, мога да го използвам по време на кръстосания му разпит.

— Ще се заема с това, Капитане.

— А какво става с Катрона? Откри ли нещо за него? Продължавам да смятам, че се опитваше да ми намекне за някаква връзка между мафията и Джо Макнотън. Просто не знам какво точно е имало.

— Боя се, че там е пълен провал. Никой не ще да говори. Омерта, нали знаеш…

Да, Бен знаеше. Нарушаването на закона за омерта водеше до тежки наказания. Дори смъртоносни.

— Работата е в това — подхвана Бен, — че човекът не беше принуден да ми казва нищо. Изобщо не съм го притискал, но той се съгласи да поговори с мен между две конни надбягвания. Като че ли се опитваше да разбере нещо. Но какво?

— Съжалявам, Капитане, нямам представа.

Бен помълча известно време, потупвайки с пръст слепоочието си.

— А какво ще кажете за… призовка?

— Призовка за някой мафиот ли?

— За самия Катрона.

— Шегуваш ли се? — скочи Кристина. — Става дума за известен шеф на мафията.

— Повечето от мафиотските шефове се подчиняват на призовките като никой друг.

— Капитане, играеш си с огъня — обади се Лавинг.

— Защо? Той е американски гражданин, нали? Ако знае нещо, трябва да ни го каже.

— Бен — каза Кристина, — това е равносилно на самоубийство.

— Може би, но ако не спечелим това дело, единствената мъртва ще бъде Кери Делкентън.

— Бен…

— Опитахме се да бъдем добрички, но доникъде не стигнахме. Той не ще да говори, ченгетата не щат да говорят. Всички тези хора знаят нещо, вероятно знаят много неща, но отказват да ги огласят. Играят си игрички, а животът на Кери виси на косъм — удари той с юмрук по масата. — Ще трябва да накараме Катрона да проговори — по един или друг начин.

— Бен, вслушай се в разума…

Но той не я чу.

— Знае ли някой дали Пола е открила нещо? Искам да кажа, преди да… да… — Нямаше нужда да продължава. Споменаването на името й беше достатъчно, за да пребледнеят лицата на всички присъстващи.

— Според Джоунс е напипала нещо — обясни Кристина. — Явно му е позвънила преди това доста възбудена. Но не му е казала какво е то… А сега…

— Прегледахте ли бележките й?

— Най-подробно. На земята, близо до мястото, където беше тялото й, имаше огромна купчина документи. Много от тях бяха напоени с… кръвта й. — Кристина отмести поглед. Бен си помисли, че за човек не е лесно да остане професионалист, когато само мисълта за нещо извиква сълзи в очите му. — Но аз въпреки това ги прочетох до един. Нямаше никакви изненади. Каквото и да е открила, било е само в главата й.

— А засега не можем да влезем там. Какво казват лекарите?

— Прогнозите не са оптимистични — намръщи се Кристина. — Все още не е дошла в съзнание и… едва се държи.

— По дяволите! Полицията има ли някаква следа?

— Има… дръжки! — отговори Лавинг. Рядко се изразяваше толкова грубо. — Казват, че работят по случая, но като се има предвид какво изпитват към тази кантора, кой знае?

— Мамка му, мамка му! — притисна Бен ръце към челото си. — А как е Джоунс?

— Добре е, при тези обстоятелства — каза Кристина, — но не иска да се отделя от нея. Не го виня, но това оставя огромна празнина в екипа ни. На практика върша работата на двамина.

— Кристина, ти винаги работиш за двама. Този път вероятно работиш за цял полк, но не можем да се откажем. Когато прокурорът започне да призовава свидетелите си, в залата ще избухне истинска война. Лабел и полицията няма да се спрат пред нищо — пред абсолютно нищо — докато не видят Кери Делкентън осъдена. Единственото нещо, ама наистина единственото, което стои между нея и смъртната й присъда, сме ние.

* * *

Застоялата, изкуствена миризма на стиропор изпълваше цялата вътрешност на малкия автомобил. От чашката се надигаше пара и замъгляваше стъклата на затворените прозорци. Всъщност Франк, известен като Мечока, смяташе, че стиропорът по принцип няма миризма. Но тази вечер имаше. Носеше се навсякъде около него и той не можеше да се избави от нея, вероятно защото беше единствената. Кафето беше безвкусно. Само дето беше топло. Автомобилът на Матюс беше толкова стар, че вече не миришеше на нищо. Франк подозираше, че по това време на деня дрехите му със сигурност имат някаква миризма, но предпочете да не се задълбочава в този въпрос.

Матюс беше вперил поглед напред и не отделяше очи от светлината в кабинетите на седмия етаж. Не поглеждаше встрани, дори не мигаше.

Франк погледна часовника си. Бе казал на жена си, че ще се прибере навреме. Закъсняваше. Трябваше да проведе разговора, който отлагаше вече толкова време.

— Арлен… не смяташ ли, че може би… може би отидохме твърде далеч?

Без да отмества поглед, Матюс попита:

— Що за глупости?

— Мисля, че май… стигнахме границата.

— Не мисли, Франк. Не си свикнал и не те бива — изръмжа Матюс.

Франк стисна устни. Да, това беше обичайният отговор. Франк, любимият на всички в полицията здравеняк. Добродушният великан. Симпатичният загубеняк. Само дето понякога и Франк мислеше, а напоследък го правеше доста често.

— Арлен, знаеш, че се чувствам по същия начин за Джо и за всичко останало. И аз искам справедливостта да възтържествува. Но в съда, където трябва да бъде. Какво още търсим на улицата?

— Нищо не е свършило, докато не свърши. Не обичам да си зарязвам работата наполовина.

— Послушай ме, Арлен, това не е правилно. Вече не е.

— Аз ще реша това.

— И какво всъщност правим, по дяволите? Следим Кинкейд и наблюдаваме кантората му. Какъв е смисълът? Делото отново е в съда. Кинкейд получи съдия, който е готов да окачи на въжето тази Делкентън, един човек от екипа му е с опасност за живота, а друг непрекъснато се грижи за нея. Какво ще постигнем, като стоим тук?

Матюс изчака малко, преди да отговори:

— Не знам точно. Но няма откъде да разберем какви номера може да опита Кинкейд. Трябва да държим очите си отворени. Може да успеем да подскажем на Лабел какъв да бъде следващият му ход.

— Арлен, ти фантазираш.

— Добре, остави ме да фантазирам.

— Арлен, трябва да ти кажа, че жена ми взе да мърмори, задето все ме няма.

— Ама що за поплювко си — да те командва една женска?

— Не обичам да говориш така.

— Добре, тогава да не говорим повече.

— Арлен, чуваш ли изобщо какво ти казвам? Това вече няма смисъл. Не знаеш нито какво правиш, нито защо.

Матюс рязко извърна глава и обърна лице към Франк:

— Не ми казвай, че не знам защо правя това. Много добре знам защо, мамка му! Правя го заради Джо.

— Арлен, бъди разумен. И аз познавах Джо, забрави ли? Обичах го като брат. Но това, което правим, е чиста лудост. Дори Джо би се съгласил!

— Не ми казвай какво би искал собственият ми партньор!

— Прав съм, Арлен. Знаеш, че съм прав! Джо смяташе, че престъпниците трябва да бъдат наказвани, но никога не е искал да нарани никого. Не би стоял със скръстени ръце и не би позволил друг човек да пострада. Пък и не обичаше хората да се бъркат в неговите работи!

— Не знаеш какво говориш!

— Знам, Арлен. Все още си спомням.

— Дрънкаш глупости!

— Може и да си унищожил досиетата, но аз имам добра памет. Знам защо Джо беше разжалван до патрул. И знам защо после отново го повишиха.

Когато Матюс проговори отново, гласът му звучеше бавно и… различно.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш, Франк?

— Много добре знаеш какво. Казвам, че това продължи прекалено много.

— Заплашваш ли ме?

— Не те заплашвам, дебелоглав тъпак такъв! Опитвам се да ти кажа нещо! Когато започнахме, смятах, че идеята е добра. И аз исках справедливостта да възтържествува. И аз исках да отмъстим за Джо. Но делото отново е в съда. Свършихме си работата. Няма ли да се откажеш?

— Просто съм загрижен за…

— Не, не си загрижен! Ти си обсебен!

Матюс бавно се обърна и отново впери поглед в светещите прозорци на седмия етаж. Сърцето му блъскаше в гърдите, но лицето му оставаше спокойно.

— Веднага излез от колата ми! — изрече.

— Арлен…

— Чу ли ме?

— Арлен, трябва да се вслушаш в гласа на разума. Ти…

— Омитай се! — Матюс се нахвърли върху Франк с юмруци. Мечока се опита да отклони ударите, но нямаше много място за маневри.

— Арлен, овладей се!

— Вън! — изкрещя Матюс, а юмруците продължаваха да валят. — Излизай от колата ми!

— Добре! — Франк отвори вратата и тъкмо се канеше да изнесе огромното си туловище, когато…

— Усмивка!

Заслепи ги светкавица.

— Какво, по дяволите…! — Франк се строполи обратно на седалката, закрил очите си с ръка. — Какво става?

Друга ярка светкавица разкъса мрака.

— Кой е този, мамка му? — изрева Матюс. След малко зрението му се възстанови достатъчно, за да може и сам да си отговори. — Лавинг!

Лавинг размаха малък фотоапарат.

— На вашите услуги. Днес май рано сте свършили с покера, момчета?

— Какво правиш тук?

— Работя тук. Не трябва ли аз да попитам какво търсите вие тук?

— Не е твоя работа!

— Не съм съгласен — отвърна Лавинг и се наведе напред, без ни най-малко да се смущава от туловището, което трябваше да преодолее, за да се добере до Матюс. — Според мен следите моя шеф Кинкейд. И кой знае още за какво душите. Трябваше да се вслушаш в предупреждението, което ти отправих на паркинга.

— Разкарай се.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Лавинг. — Ако науча, че ти стоиш зад проблемите, които Бен има напоследък, ще те намеря, за да се разплатим. — Сетне добави по-тихо: — А ако се окаже, че ти си кучият син, който е нападнал Пола Конъли, считай се за мъртъв.

— Много се уплаших, Лавинг. Целият треперя!

— И би трябвало, Матюс — отвърна Лавинг и се измъкна от колата. — А сега, ако имаш малко ум в кухата си кратуна, което за съжаление не е така, ще се вслушаш в съвета на приятеля си. Позволи на съда да си върши работата и остави Кинкейд на мира.

— От колко време ни дебнеш?

— Виж, Матюс, и дума не може да става за «дебнене», след като от мен се очаква да бъда тук, а от теб — не. — Лавинг отстъпи крачка назад, вдигна апарата и направи още една снимка. — Ще се видим в съда, Матюс. И не върши щуротии.