Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (30)

29.

«Ден втори — обсадата продължава», каза си Бен, докато излизаше от паркинга и се насочваше към сградата на съда. Както винаги, тълпа репортери чакаха в засада. Веднага щом се приближи, те го наобиколиха, препречиха пътя му и го принудиха да ги разбута, за да влезе вътре. Светлинките на камерите го преследваха на всяка крачка, а репортерите непрекъснато го обстрелваха с въпроси.

— Как очаквате да се развие делото за вас? — надвика една репортерка останалите.

— Кодексът на професионалната етика забранява на адвокатите да правят публични изказвания във връзка с процеси, които са в ход.

— Но прокурорът Лабел даде пресконференция тази сутрин.

— Без коментар — стисна устни Бен.

Друга репортерка се промъкна напред. Ако не грешеше, беше една от приятелките на Кристина, но това едва ли щеше да му помогне сега.

— Смятате ли, че клиентката ви ще успее да преодолее предишния си начин на живот?

Бен я изгледа сериозно:

— Според мен вече го е преодоляла.

— Не смятате ли, че ще е трудно да убедите хората да изслушат историята на Кери Делкентън, след като вече е налице силна обществена неприязън към стриптийзьорките?

Бен сви рамене:

— Хората не обичат и репортерите, но въпреки това ви слушат всяка вечер в шест и в десет.

Жената войнствено сложи ръка на кръста си:

— Според мен съществува известна разлика между репортерка и стриптийзьорка!

— Така е. Стриптийзьорката върши полезна за обществото работа.

И продължи към асансьорите.

«Май не беше особено мъдър ход», помисли си, като се обърна и видя зяпналата от удивление журналистка. Но поне му беше забавно.

* * *

Кристина и Кери очакваха пристигането му на масата на защитата.

Бен направи знак на Кристина да се отделят настрани.

— Как е тя тази сутрин? — попита я.

Кристина поклати глава:

— С две думи — чувства се като баскетболно табло.

Бен се приближи до Кери и внимателно постави ръка върху рамото й, но само след секунда улови строгия поглед на Кристина и се дръпна.

— Как си?

Очите на Кери бяха червени и подути — явно бе плакала.

— Не спах добре.

— Това е разбираемо.

И наистина беше така, но защо точно днес? Повечето обвиняеми понасяха най-тежко първия ден. А вчера Кери изглеждаше добре. Какво се бе случило?

— Видя ли нещо… или прочете нещо?

— Не. Нищо подобно — отвърна тя и се ощипа по носа толкова силно, че остави червена следа. — Той просто успя да ги грабне.

— Кой?

— Лабел. С всичко, което каза вчера. Не използва точно тези думи, но… се опитваше да убеди съдебните заседатели да ме убият. До това се свежда всичко. Той иска да умра.

Бен се опита да я успокои, но знаеше, че ако беше на нейно място, щеше да е не по-малко травмиран.

— Е, той е прокурор. Тъй като ти не искаш споразумение и понеже делото получи доста широка публичност, той вероятно смята, че трябва да се бори за максимална присъда.

— За максимална присъда ли? Тук не става въпрос за обикновена глоба, Бен. Говорим за човек, който иска да ме види мъртва! — каза тя и изтри отново бликналите сълзи. — Стои пред очите ми и се опитва да накара други хора да го сторят!

— Съжалявам, Кери. Знам, че ти е трудно. Но съм длъжен да те предупредя, че ще стане още по-зле.

Главата на Кери клюмна:

— Трябва ли да стоя тук?

— Боя се, че трябва.

— Всеки ден ли?

— Всеки ден. Задължително е. Не искаме съдебните заседатели да останат с впечатлението, че подценяваш процеса.

Кери кимна, от устните й се отрони печална въздишка:

— Сигурно си прав, Бен. Но за мен е ужасно мъчително. Непоносимо е да се страхуваш толкова. — Тя извърна лице. — И да си… в такава неизвестност.

Бен мислено довърши изречението й: да не знаеш дали ще живееш, или ще умреш. Всичко зависеше от изхода на този процес — от този ужасно порочен и необективен начин да се отсъди дали едно човешко същество трябва да бъде лишено от живот.

— Няма да дадем на Лабел това, което иска — тихо прошепна той в ухото й. — Най-напред трябва да издейства присъда и чак след това да определи наказанието. А ние ще направим всичко възможно да попречим това да се случи.

— Да, но ако… не е достатъчно?

Бен не отговори. Не съществуваше убедителен отговор на подобен въпрос.

* * *

Съдия Кейбъл каза няколко встъпителни думи и покани Лабел да изложи обвиненията. Той застана в средата на залата със сключени зад гърба ръце. Ако предишния ден изражението му беше сериозно, днес то бе направо мрачно.

— Дами и господа съдебни заседатели, няма да ви обиждам, като шикалкавя с истината или омекотявам ударите. Знаете, че в сърцевината на това дело е стаено ужасно престъпление. Нека незабавно се изправим лице в лице с този ужас, за да превъзмогнем неизбежния първоначален шок и да решим какво трябва да направим.

Ужасното нещастие се е случило през нощта на четиринайсети март, тук — в Тулса, Оклахома. Обвиняемата Кери Делкентън си тръгнала от работа в южната част на града, където, както вече знаете, си изкарвала прехраната, като събличала дрехите си. Било много късно, но когато се върнала в апартамента си, там нямало никой — нито брат й, който живеел с нея, нито жененият й любовник Джо Макнотън, който често я чакал след работа в дома й.

Нещата между двамата любовници не вървели добре. Както ще стане ясно от доказателствата, малко преди това Кери Делкентън била посетена от съпругата на Джо Макнотън, Андреа. Двете си разменили сурови думи. Госпожица Делкентън в действителност нападнала Андреа, нанесла й многобройни и силни удари, които оставили синини и белези по тялото на Андреа. Андреа помолила госпожица Делкентън да прекрати връзката си с човека, който бил неин съпруг цели дванайсет години, но тя отказала.

Но скоро ролите се разменили. Госпожица Делкентън трябвало да слуша, а това, което чула, никак не й допаднало. При нея дошъл Джо Макнотън и й казал, че прекъсва връзката им. Че се връща при съпругата си. Че всичко е приключило.

Лабел замълча и накара съдебните заседатели да почакат, преди да нанесе решаващия удар:

— Тогава — и поради тази причина — тя го убила.

Сетне се отдръпна от перилата.

— Предполагам, че някои от вас изпитват състрадание към Кери Делкентън за нейната участ. Предполагам, че някои от вас са били отхвърлени от любим човек, когато връзката е била изчерпана или е станала неудобна. Но никой от вас не е предприел стъпката, която е предприела Кери Делкентън. Ние не я съдим, защото е била изоставена. Съдим я, защото е убила мъжа, който я е изоставил.

Съществува ли някакво съмнение, че Кери Делкентън е извършила това престъпление? Не и в моето съзнание, а предполагам, че преди края на процеса — и във вашето. Ще изслушате полицаите, които са разследвали престъплението и са открили улики, недвусмислено доказващи, че тя е извършителката. Ще чуете неоспорими доказателства, че Джо Макнотън е ходил в апартамента й през онази нощ — факт, който тя впоследствие отрече. Ще изслушате и съдебния лекар, чиито заключения напълно потвърждават полицейските доказателства. Ще изслушате и нещастната съпруга на жертвата — единствената оскърбена жена в този случай. След като чуете нейните показания, всички съмнения, които все още бихте могли да таите, ще отпаднат. Ще знаете със сигурност онова, което знам със сигурност аз — че Кери Делкентън е убила Джо Макнотън в пристъп на ревност и гняв.

Кой друг би могъл да го извърши? Кой друг би го извършил, особено по такъв жесток и варварски начин? Когато тялото на Джо Макнотън е било намерено, разпънато на кръст и приковано в центъра на Бартлет Скуеър, то е било голо и оковано във вериги — същите вериги, които преди това Кери Делкентън е използвала за фетишистките си и извратени сексуални игрички. Било е окървавено и намушкано повече от двайсет пъти с огромен остър нож — явно доказателство, че убийството е извършено от ярост и като отмъщение. И което е още по-лошо — тялото е било обезобразено. Половият му член е бил отрязан и пъхнат в устата, а това недвусмислено разкрива сексуалната подбуда за престъплението. Най-накрая, след като е бил убит, върху гърдите му със собствената му кръв е била изписана думата «неверник». Когато е направила това, Кери Делкентън на практика се е подписала под престъплението си.

Лабел се приближи до съдебните заседатели, сведе глава и долепи ръце като за молитва:

— Знам, че ви моля да направите нещо изключително трудно. Повечето от вас са мили и добри хора. Бихте предпочели да прощавате, а не да наказвате. Но когато става дума за мерзост от такава величина, прошката не е решение. Трябва да прогоните от съзнанието си този рефлекс. Трябва да се превърнете в машини, ако се наложи. Логични, рационални, търсещи истината роботи. Защото, ако искаме обществото ни да се радва на някаква сигурност, ако искаме да бъде въздадена справедливост, не трябва да позволим това отвратително престъпление да остане ненаказано. Когато положихте клетва, вие станахте част от огромната машина, която ни закриля и помага на обществото да върви напред. Моля ви да се отнесете сериозно към тази своя роля. Изпълнете дълга си. — Той помълча и завърши: — След като бъдат изложени всички доказателства, колкото и да ви е трудно, трябва да признаете подсъдимата за виновна за извършване на предумишлено убийство по особено жесток начин.

* * *

Тъй като Бен никога досега не бе имал партньор, за него беше нещо ново и необичайно да решава кой от двамата какво да върши. Трябваше да направи реален избор. Имаше пълно доверие в Кристина и в способностите й, но това беше първият й процес, а животът на една жена висеше на косъм. В крайна сметка реши да й възложи встъпителната реч, а заключителната запази за себе си. Знаеше, че според редица адвокати встъпителната реч е много по-важна, защото първоначалните впечатления са от съществено значение и защото това е първата възможност на адвоката да изложи пред съдебните заседатели същината на делото. Но Бен не беше съгласен, поне не в този случай. От встъпителните речи съдебните заседатели нямаше да научат много нови неща. В момента се нуждаеше от човек, който да спечели симпатиите им и да ги накара да държат съзнанието си будно, докато не се запознаят с всички доказателства. Бен знаеше, че Кристина много по-добре от него разбира и се докосва до човешките сърца. Затова възложи задачата на нея.

— Съгласна съм с господин Лабел в едно отношение — може би прекалено тихо започна Кристина. Гласът й леко трепереше, когато се приближи към съдебните заседатели: — Аз също ви моля само да изслушате доказателствата, да ги прецените справедливо и след това да се вслушате в сърцето си и да издадете присъдата, която смятате за правилна. — Тя се прокашля и коригира силата на гласа си. Учеше се в движение. — Но имам и някои различия с господин Лабел. Мисля, че в този случай не е необходима голяма смелост, за да се издаде присъда «виновен». А точно това иска той от вас. Това искат всички. Трудно е друго — да се плува срещу течението. И аз ще го поискам от вас. Защото Кери Делкентън не е виновна. Тя не е извършила престъпление.

Кристина леко се отмести. Когато отново заговори, голяма част от притеснението й се беше стопило:

— Противно на твърдението на господин Лабел, повечето от фактите, които той изложи пред вас, са доста спорни. Голяма част от тях са напълно недоказани — те са просто предположения. Догадки. Истинските доказателства ще изградят съвършено различна картина. Кери Делкентън не е зла жена. В действителност тя е едно малко, уплашено момиче от градчето Страуд в Оклахома. Доказателствата ще ви покажат, че тя е напуснала родния си град едва осемнайсетгодишна, след като той е бил опустошен от торнадо и тя вече не е можела да си намери работа. Само че не е успяла да си намери работа и в Тулса — не и със скромните си възможности, не и такава работа, от която да се издържат и тя, и брат й. Живеела е в малък апартамент, на ръба на бедността, едва способна да се изхранва в продължение на месеци. Вероятно изборът й да стане стриптийзьорка не е бил най-уместният, но тя е била просто дете, а децата допускат грешки. Вероятно и връзката й с Джо Макнотън не е била разумна постъпка, но ако бяхте на нейно място, ако някой мъж ви предложеше да се погрижи за вас и да реши много от проблемите ви, нима не бихте се изкушили? Аз не бих устояла.

Кристина се приближи още съвсем малко към съдебните заседатели и привлече вниманието им и физически, и словесно:

— Истина е, както отбеляза и господин Лабел, че тя е имала сексуална връзка с Джо Макнотън, женен мъж, макар по време на връзката им тя да не е знаела това. Отношенията им не са били нито толкова необичайни, нито толкова анормални, както се опита да ги представи прокурорът. Ето я истината, дами и господа — Кери Делкентън е била влюбена в Джо Макнотън. Може би не е трябвало, но е било така. Обичала го е с цялото си сърце. Той е бил нейният закрилник, нейният спасител. Била е съкрушена, когато той решил да скъса с нея. Но продължавала да го обича и както ще ви покажат доказателствата, не би му причинила зло. Нито тогава, нито когато и да било.

Обвинението не разполага с истински доказателства, че тя е извършителката на това престъпление, и никога няма да намери такива, защото Кери Делкентън не е убийца. Могат да правят предположения, да вадят на показ косвени улики, но нямат доказателства. А това е от решаващо значение. Защото, както ви каза партньорът ми вчера, задължението за предоставяне на доказателства лежи изцяло върху плещите на обвинението. Те трябва да докажат вината й извън всяко съмнение — а това е много високо изискване. Ако не успеят да го направят — а точно това ще стане — законът не ви оставя друг избор, освен да признаете Кери за невинна. Никакъв избор. Така ви повеляват законите. И аз съм убедена, че именно така ще постъпите.

Кристина замълча, извърна се и понечи да се отдалечи, но внезапно се закова на място. Доколкото Бен знаеше, това беше краят на встъпителното й слово, поне това бяха репетирали. Но явно Кристина възнамеряваше да каже още нещо.

— И нека изясним още нещо, преди да седна. Този съд не е машина. Кери Делкентън не е машина. Вие също не сте машини и се моля на Бога да не действате като роботи. Това дело не е за машини. Вероятно бихме могли да програмираме компютри, които да бъдат съдебни заседатели, ако вашата работа се свеждаше единствено до преценка на доказателствата. Но ние сме решили да използваме живи хора, защото в съдебните процеси са въвлечени живи хора. Истински хора. Само хората могат да разберат какво става в човешкото сърце. Само хората могат да преценяват обстоятелствата, да отсяват истината от измислицата. И само хората могат да се изправят и да отстояват онова, което смятат за правилно, дори и при най-трудни обстоятелства. Ние не сме машини и с божията воля никога няма да бъдем. Ние сме човешки същества. Нека се държим като такива.