Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (3)

2.

Бен стоеше до шведската маса и оглеждаше сандвичите, поръчани от декана Белски. Бяха най-различни, но, изглежда, във всички имаше краставица. Бен мразеше краставиците. Или по-скоро, не че ги мразеше, но не разбираше за какво точно служат. В крайна сметка нямаха никакъв вкус. Не бяха бог знае колко полезни за здравето. Не уталожваха глада. Какъв беше смисълът от тях? И въпреки това, ето ги и тук — докъдето ти поглед стига, се мъдрят редици от нарязани на филийки или на кубчета топли и спаружени краставици.

— Пола, виж! Краставици! — Административният секретар на Бен — Джоунс, прелетя покрай него, устремен към масата. Приятелката му Пола го следваше по петите. Той нахвърля в чинията си половин дузина сандвичи. — Направо умирах от глад. — Извърна очи към Бен: — Ти няма ли да си вземеш?

— Предпочитам да похапна въздух. То и бездруго е едно и също.

— Глупости, краставиците са нещо великолепно. Толкова хладни, така освежаващи! — Мъжът отхапа от един сандвич и изражението на лицето му рязко се промени: — Освен ако не са били на масата твърде дълго. Кога започна този прием?

— Нямам представа. Струва ми се цяла вечност.

— Хайде, не разваляй купона. Днес е голям ден — заяви Джоунс и насочи вниманието си към Пола: — Искаш ли няколко сандвича, захарче?

— Не, благодаря. Просто ще оближа лигавицата на устата си.

Бен се усмихна:

— Ето това е жената за мен!

Пола беше библиотекарят, отговарящ за електронната база данни в Тулса и окръга. Двамата с Джоунс се бяха запознали по Интернет преди повече от година и оттогава бяха неразделни.

— По-добре си отваряй очите, Джоунс. Може да ти я отнема.

— Нямаш никакъв шанс — изсумтя Джоунс. — Ние с нея сме две сродни души. — Стисна ръката й. — И пазя надежда винаги да останем такива.

— Храня надежда — поправи го строго Пола.

— Браво на моята умна малка библиотекарка! Завинаги ще си останеш моята сладурана, нали, тиквичке?

— Знаеш, че е така, Мечо.

Двамата потъркаха носовете си.

Бен не знаеше дали е очарован, или отвратен.

— Ей, вие двамата, по-добре се успокойте. Не забравяйте, че се намираме на публично място.

Джоунс се отдръпна от лицето на Пола.

— Да, шефе, но когато съм близо до моята страстна малка буболечка, всичко ми изчезва от акъла.

— Аха. И кога възнамеряваш да узакониш тази работа?

Мразовит повей премина през малката групичка.

Пола се засмя прекалено жизнерадостно в опита си да заглади деликатното положение:

— Неудобен въпрос, Бен. Джоунс е настроен на типичната за двайсет и първи век мъжка вълна.

— И какво ще рече това?

Тя му намигна и размърда устни беззвучно:

— Не иска да се обвързва.

— Някой да е виждал Кристина? — попита Джоунс. — В крайна сметка — тук сме заради нея.

— Не съм я виждал — отговори Бен. — Сигурно търси достатъчно къса тога, та да й стане. Не съм виждал и Лавинг.

— Странно. Той каза, че ще дойде… — Джоунс млъкна. — Боже мили, ето го!

— Какво толкова… — подхвана Бен и се извърна.

— Привет, Капитане — изтърси Лавинг в обичайното си приповдигнато настроение. — Закъснях ли?

— Не, не — отвърна Бен, борейки се с напушилия го смях, — идваш съвсем навреме. Цели петнайсет минути преди началото на церемонията — довърши той и се извърна настрани, защото не можеше повече да потиска кикота си.

— Какво има? Какво съм направил? — разтревожи се Лавинг.

— Неее, нищо — изломоти Джоунс. Едва успяваше да се владее. — Несъмнено изглеждаш… много изтупан днес.

— Какво има? Нещо не е наред с дрехите ми ли?

Лавинг, детективът от кантората на Бен, беше огромен като мечка и як като тухлена стена. Тази сутрин забележителната му физика бе натъпкана във възтесничък смокинг. С жилетка.

— Нали ми казахте да се облека официално?

— Да! — Джоунс избухна в смях. — Да, така е…

— Освен това исках Кристина да разбере колко важно е събитието според мен. Исках да се отнеса с уважение към този толкова специален за нея ден. — Той пъхна показалец под ревера си. — Като ме види така, ще разбере колко много държа на нея.

— Или пък — обади се Бен — ще си помисли, че току-що се връщаш от сватбата на някоя царска особа.

— Ама че сте льохмани! — намеси се Пола. Тя взе ръката на Лавинг и се примъкна до него. — Според мен изглеждаш зашеметяващо.

— Наистина ли? — грейна Лавинг. — Просто не бях сигурен, разбираш ли? — сниши глас. — Всъщност не съм обличал това нещо от гимназията.

— А, това обяснява проблема с размера!

— Бен!

Той се извърна по посока на гласа и зърна позната червенокоса фигура, която оставяше след себе си огнена диря в тълпата. Беше облечена в черна тога, а под мишница стискаше университетска шапка.

— Бен! — развълнувано възкликна Кристина. — Ти дойде. Толкова съм щастлива!

— Разбира се, че ще дойда! — отвърна той неловко. — Не бих могъл да пропусна деня, в който любимата ми… така де… правната ми помощничка получава диплома за юрист.

Пола го потупа по ръката:

— Браво, Бен. Страшно емоционално! — И прегърна Кристина. — Много се гордеем с теб, Кристина. Всички до един.

— Ще останете ли за церемонията?

Бен отвори уста, но така и не получи възможност да каже онова, което беше намислил.

— Разбира се — побърза да отговори Пола. — Всички до един.

— Това е чудесно! — Кристина винаги бе лъчезарна, но тази сутрин направо сияеше. — Можете ли да повярвате, че най-накрая завърших? — Тя се завъртя и погледа й привлече тухлената стена, облечена в смокинг. — Лавинг, я виж ти! Изглеждаш extraordinaire!

Лавинг подръпна вързаната си на фльонга вратовръзка.

— Аз ли? Нее…

— Наистина! Направо великолепно! Ако останеш облечен в тези дрехи още малко, ще трябва да те браним от момичетата.

— Глупости! Не се опитвах да изглеждам добре. Просто исках да ти покажа колко важен е за нас този ден. И колко много се гордеем с теб.

Тя го целуна по страната.

— Толкова си мил. — После отново се обърна към Бен: — Не смяташ ли, че тогата ми стои малко нелепо? Харесва ли ти?

— По-хубава е от повечето ти дрехи.

— Искаш ли да видиш какво нося отдолу?

— Не! — изгледа я Бен. — Нали все пак имаш нещо отдолу?

— Разбира се — отвърна тя, повдигна крайчеца на тогата и Бен за секунда мерна розова бухнала пола, обшита с изкуствена черна кожа, бели чорапи и затворени обувки с връзки и високи платформи.

— Знаеш ли — подхвана Бен, — когато станеш адвокат, няма да можеш да се обличаш толкова… екстравагантно.

— Точно затова съм се облякла така днес. Имам на разположение цял живот, за да бъда скучна. — Тя забеляза, че другите дипломанти започват да излизат. — Трябва да се подредя в строя. — Поспря, този път загледана в Бен: — Ще се видим ли след церемонията?

— Не бих пропуснал възможността.

След тези думи Кристина се изпари като полтъргайст — завъртя се като вихър и остави след себе си само облак прах.

* * *

«Крайно време е някой най-сетне да измисли друг начин за провеждане на церемонията по връчването на дипломите», мислеше си Бен, седнал на един от предните редове на Първа баптистка църква, отегчен до смърт. Присъстваха твърде много хора, натъпкани на твърде малко място, и никой от тях не се усмихваше. Дори дипломантите изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да припаднат. След «няколко встъпителни думи» от страна на декана дойде ред на музикалната програма, която не беше нито музикална, нито програма.

А после, разбира се — очакваното с ужас поздравително обръщение, поднесено от виден щатски сенатор. Защо подобни обръщения се правеха предимно от политици? Според Бен вероятно се дължеше на факта, че те винаги са готови да произнесат по някоя реч и никога не искат хонорар. Настоящото слово продължи повече от половин час и според Бен бе много повече свързано с желанието на оратора да бъде преизбран на поста му, отколкото със стремеж да даде няколко полезни съвета на дипломиращите се студенти. В качеството си на хоноруван преподавател Бен се бе опитал да предложи на декана някои нововъведения — например да прескочат цялата церемония. Но кой знае защо, предложението му не спечели широка подкрепа.

Дойде моментът за връчване на дипломите.

— Най-после! — развълнувано възкликна Лавинг и сръга Бен в ребрата. — Наближава!

— Наближава ли? Още са на буква «А», а Кристина е чак на «М».

— Ще й дойде редът, без да усетиш — заяви Лавинг и имаше право. Бен успя да подремне с отворени очи — трик, който тромавата съдебна практика в Западна Оклахома го бе принудила да овладее. Когато отново се ориентира в обстановката, вече бяха стигнали до «Л».

— Стивън Едуард Литън, вицепрезидент на Асоциацията на студентите юристи — обяви водещият и някъде зад Бен се разнесоха бурни викове и поздравления.

— Ама че глупаци — промърмори Бен под носа си.

— Не са глупаци — възрази Лавинг. — Просто са едно семейство и се гордеят с него. Така правят хората в семействата.

— Лавинг… ти нали не смяташ…

Но нямаше време да довърши.

— Кристина Ингрид Маккол, Национален студентски съд, Юридически преглед, Сдружение на студентите юристи.

Джоунс, Пола и Лавинг скочиха на крака и закрещяха с пълно гърло.

Бен се запита дали деканът гледа към тях.

— Защо крещите? — изръмжа раздразнено.

— Не разбираш ли? — Лавинг бе изненадан. — Ние сме нейното семейство.

И имаше право. Бен се изправи на крака и започна да ръкопляска. Дори подвикна няколко пъти.

* * *

След промоцията групата си устрои празненство в кантората на Уорън Плейс №2. Джоунс беше поръчал шампанско, което ги чакаше изстудено. Пола беше опекла шоколадови сладки с орехи, а Лавинг беше купил от «Голдис» превъзходни чийзбургери с бекон.

— Какво ще кажете за един тост? — вдигна чашата си Джоунс.

— Още един ли? — попита Бен. По неговите сметки, както си вдигаха тостове, бяха изпили вече три бутилки и езиците на всички започваха да се преплитат.

Джоунс не го удостои с внимание.

— За нашата Кристина — каза той. — В продължение на години тя беше най-добрият юридически помощник на света. А сега ще стане най-добрият адвокат на света! — Той хлъцна и добави: — След шефа, естествено!

— Естествено — потвърди Бен. Господи, та тя беше адвокатка от колко — от час и половина? А за него вече почти не се сещаха.

— Според мен Кристина трябва да произнесе реч — обади се Лавинг. С разхлабената вратовръзка, която висеше на врата му, той изглеждаше като нещо средно между клубен певец и охранител. — Искаме реч!

Дали от изпитото шампанско, или от смущение, Кристина се изчерви:

— Няма да произнасям реч.

— Ей, ако ще ставаш адвокат, ще ти се наложи да произнасяш доста речи!

— Още една причина да не го правя сега.

— Ами тогава аз ще произнеса — каза Бен и вдигна чашата си. — Обаче ще е кратка. За мен беше удоволствие да работя с теб, Кристина, но никога не съм се чувствал толкова горд, колкото се чувствам днес.

Очите на Кристина грейнаха.

— Поздравления, хлапе — вече си адвокат.

Тя поклати глава:

— Не още. Трябва да премина през бойното си кръщение — съдебната зала.

— Ще имаш тази възможност.

— Ей, това частно парти ли е, или всеки може да си кърка от вашето шампанско? — Майор Майк Морели, главен детектив от отдел «Убийства» на полицейското управление в Тулса, нахлу в кантората, облечен в неизменния си шлифер. — Пожелавам ти да стигнеш далеч, малката! — прегърна той Кристина.

— Благодаря, Майк.

— Няма защо. И да не вземеш да спасяваш от въжето всеки закоравял престъпник, който те наеме! Работата ми и без това не е лека. — Той се наведе към Бен: — Може ли да поговорим за минутка?

Бен се сепна.

— Разбира се. Искаш да кажеш… — посочи към вратата.

— Не искам да занимаваме всички — кимна Майк.

Двамата се запътиха към вътрешния кабинет на Бен. Вече повече от година държеше тази кантора, но вътре беше все така голо, както когато се бе нанесъл — резултат от ограничени финанси и липса на всякакъв интерес към мебелировката. Имаше бюро и два стола, кантонерка, поставена в рамка диплома и горе-долу с това се изчерпваше всичко.

— Какво има?

— Просто исках да те предупредя, Бен — ще отсъствам за известно време.

— Ще отсъстваш ли? Къде ще ходиш?

— Получих задача за работа под прикритие. Нямам представа колко време ще отнеме. Така че ще трябва да намериш някой друг да ти прави компания, докато гледаш «Ксена» и се преструваш, че си увлечен от заплетения сюжет.

— Надявам се да не е нещо опасно.

— Кой знае? — сви рамене Марк. — Прочете ли за убийството снощи?

Бен кимна. На една люлка в парка «Ла Фортюн» беше открит труп. Как да пропусне човек подобна новина!

— Смятаме, че разполагаме със следа, която да ни отведе до убиеца. Доста се потрудихме, понеже не можем дори да идентифицираме жертвата. Следата е неясна, но си струва да се опита. Сигурно ще отнеме известно време. Затова исках да те предупредя да внимаваш.

— Благодаря, оценявам жеста — каза Бен, но усещаше, че зад цялата работа се крие още нещо.

— Можеш да споменеш и на Джулия, ако я видиш случайно. Не знам, сигурно й е все едно, но въпреки това. Не искам да се тревожи.

— Разбира се — отвърна Бен, макар да знаеше, че не съществува никаква вероятност по-малката му сестра и бивша съпруга на Майк да пита за него.

— Кой знае, може пък най-накрая да проумее, че се нуждае от помощ с това дете. Чувал ли си нещо за Джоуи?

Бен поклати глава и сигурно за милионен път се запита дали Майк знае. Дали играеше някаква игра, или действително беше забравил, че Джоуи е негов син? Наистина Джулия така и не бе признала бащинството на Майк или на когото и да било другиго, но за Бен беше съвсем очевидно, когато погледнеше детето. Възможно ли бе Майк да тъгува за него?

— И още нещо, Бен — смутено подхвана Майк. За Бен бе очевидно, че в момента приятелят му се чувства много по-неловко, отколкото докато говореше за Джулия. — Става дума за случая «Делкентън».

Бен махна с ръка:

— Всичко свърши, Майк. Съдът взе решение.

— Може и да е свършило за теб, Бен, но аз познавам много хора, за които не е така. И част от тях никога няма да се примирят. Не и докато някой не си плати за убийството на Джо Макнотън.

— Няма да си загубя съня заради някакви дървеняци, които вдигат пушилка.

— Не става дума за дървеняци, Бен. Нито за местните селяндури или за военни откачалки. Имам предвид ченгета. При това добри ченгета.

— Майк, всеки път когато спечеля дело, си навличам гнева на някой полицай. Това е част от работата ми. Свикнал съм.

— Този път е различно, Бен. Много по-различно. Макнотън беше полицай. Нещо повече — колегите и подчинените му го обичаха. А и начинът, по който умря… — сви рамене Майк — изложен на обществено място, ужасно обезобразен — това наистина извади от релси част от момчетата. Вероятно и фактът, че е бил убит от някаква евтина стриптийзьорка, също не се отразява особено благоприятно.

Бен настръхна:

— Майк, вината й не беше доказана и аз не смятам…

— Да, да. Но ще ти кажа следното — в полицията всички до един са убедени, че тя е виновницата. Никой не е доволен от изхода на процеса. И много от хората чисто и просто няма да оставят нещата така.

— Какво искаш да кажеш? Че Кери е в опасност?

— Може би. Но повече се безпокоя за теб.

— За мен ли? Че аз съм просто някакъв адвокат.

— «Просто някакъв адвокат» не е фраза, която можеш често да чуеш в полицейското управление. «Онзи кучи син, адвокатът» — да. А също и «онова скапано мекотело, дето преследва линейките и…».

— Схванах основното — вдигна ръка Бен.

— Нямаше да се тревожа толкова, ако бях наблизо, но няма да е така. Затова си пази гърба, приятелю, става ли?

— Става — каза Бен и се изправи. — Кога тръгваш?

— Веднага — отвърна Майк и последва Бен в заседателната зала, където останалите продължаваха да се веселят. — Е, веднага след като помогна да пресушим последната бутилка шампанско.

* * *

Два часа по-късно Майк вече си бе тръгнал, но останалите все още празнуваха. Бурното веселие не бе намаляло, когато пенливата течност свърши. Според Бен дори се бе засилило.

Сега отваряха подаръците. Лавинг подари на Кристина куфарче, върху което бяха гравирани инициалите й, а Джоунс и Пола й подариха цветя в саксия за новия й кабинет. Кристина очевидно остана доволна и поласкана.

— Ами ти, Капитане? — попита Лавинг развеселено.

— Бас държа, че шефът й е приготвил нещо знаменито — каза Джоунс. — Между нас да се каже, ама според мен той има слабост към нея.

— Казва се «между нас да си остане», скъпи — поправи го Пола. — Е, какъв е твоят подарък, Бен?

Бен се изкашля неловко:

— Ами… да. Подаръкът. Така…

Лавинг изглеждаше ужасен, Кристина — направо съсипана.

— Не мога да повярвам! — възкликна Лавинг.

— Шефе, ти нали не…

— Не, не, наистина съм й приготвил нещо — неловко затършува Бен зад едно бюро. — Просто не очаквах, че ще трябва да й го поднеса така официално…

Лавинг намигна на Кристина:

— Сигурно е нещо интимно.

— От Бен ли? Как пък не! — изви очи тя.

— Ами то си е крайно време да й подари нещо интимно — отбеляза Джоунс. — Тя откога му е… — Лавинг така го сръга в ребрата, че направо го остави без въздух.

— Ето го — заяви Бен и извади доста голям пакет, дълъг и тънък като навит на роло плакат, само че по-дебел и по-внушителен. Беше увит в хартия на червени и зелени ивици, явно останала от Коледа.

Очите на Кристина светнаха.

— Наистина си ми купил нещо! — възкликна тя, обви с ръце шията му и притисна буза до неговата. — И ти си се размекнал, старче.

— Ама тя за шефа ли говори? — попита Джоунс.

Лавинг му изшътка да замълчи.

Кристина разкъса хартията. След секунда съдържанието на пакета излезе на бял свят — зелено-черно и люлеещо се.

Кристина присви очи:

— Това… преса за поливане на мастило ли е?

Джоунс театрално вдигна очи:

— Купил й е попивателна!

— Много интимно! — присви устни Лавинг.

— И дори секси — кимна Пола.

Бен явно се смути.

— Какво толкова? Помислих си, че ще си има нов кабинет и понеже ще й се иска всичко да изглежда съвсем по адвокатски, ще има нужда от попивателна за мастило.

— Много е хубава — не особено въодушевено каза Кристина. — Наистина ми харесва.

Бен забеляза вперените в него гневни погледи на останалите трима.

— Какъв е проблемът?

Преди някой да успее да обясни, външната врата се разтресе от силни удари.

— Отворете! — изгърмя глас.

— Кой, по дяволите, е това? — скочи Пола.

Тропането продължи. Кристина се приближи до Бен.

— Да не би да сме забравили да поканим някого на празненството?

Бен се запъти към вратата, но още преди да стигне до нея, тя се отвори с трясък.

Гласът се разнесе отново, този път усилен от характерния звук на мегафон:

— Полиция! Никой да не мърда!