Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (29)

28.

Кърк падна на колене и се просна на каменната пейка, която се намираше от северната страна на градинката за молитви. Обхвана главата си с ръце. Олюляваше се напред-назад, разкъсван от терзания, неспособен да възпре потока сълзи, който се изливаше от очите му.

— Господи, какво направи! — тихо стенеше той.

Вдигна глава съвсем малко, колкото да вижда статуята на свети Франциск от Асизи. Светецът имаше благи очи. Сякаш наблюдаваше Кърк със състрадание и наистина бе загрижен за него, сякаш споделяше мъката, която раздираше душата на Кърк. Свети Франциск е обичал малките животинки, нали? А дали обичаше и Кърк? Той се чувстваше като скот, грохнал и съсипан, едва оцеляващ от днес до утре, откъснат от всички, които познаваше и които… обичаше.

Отметна глава назад и вдигна лице — като вълк, който вие срещу луната. Всичко наоколо му напомняше за греха му. Грехът на стореното и грехът на онова, което не беше сторил. Първият му грях беше най-лошият, но със сигурност щеше да му бъде простен, нали? Вторият грях беше истинска жестокост, но като се има предвид какво бе сторил преди това, нима имаше избор? Със сигурност повечето хора — включително и свети Франциск — биха разбрали какво е преживял и защо го е направил. Но третия грях никой не можеше да му прости. Дори Бог.

Той обърна глава и се вгледа в хлътналите каменни очи на светеца. Дали щеше да му даде опрощение? Можеше ли да го стори?

Почувства се опустошен и празен. Дотук ли стигна — да говори със статуите в градината? Да моли за прошка едно каменно изображение? Беше много по-зле, отколкото смяташе.

— Бог чува молитвите ти — тихо каза нечий глас. — Той знае, че страдаш, и иска да ти помогне.

Кърк рязко вдигна глава. Статуята ли…? Сетне си отдъхна. Тази нощ не се случваха чудеса. Високият мъж с брада, надвесен над него, бе от плът и кръв, съвсем истински.

— Аз съм отец Дани — представи се той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Какво търсите тук? — изръмжа Кърк. Почти веднага съжали за проявената грубост, но стореното — сторено.

— Това е моята църква — обясни Дани. Рязката забележка не бе го ядосала ни най-малко. — Работя тук, в «Сейнт Дънстан».

— Не е ли малко късничко за служба?

Отец Дани се усмихна и обясни:

— Трябваше да оправя някои документи. Тази участ не отминава дори и нас, духовниците. Освен това обичам да се разхождам в градината нощем.

— Не мисля, че можете да ми помогнете, отче.

— Защо не опитаме?

— Не можете да си представите какво съм сторил. — Кърк се извърна, неспособен да гледа в блестящите очи на човека. — Направих нещо ужасно.

— На всички се е случвало, синко.

Кърк поклати глава:

— Не и толкова ужасно.

— Ще се изненадаш колко съм прав.

— Допуснах страхотна грешка. Непростима грешка. И кой знае защо, не мога да спра. Правя нещо, а след това върша друго, още по-ужасно. Струва ми се, че мога да поправя стореното, да го залича, но никога не се получава. Напротив, става още по-лошо. Много по-лошо.

Отец Дани приклекна до него:

— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш вътре? Можем да си приготвим нещо топло за пиене. Може дори да отворим бутилка вино.

Кърк го изгледа студено.

— Виното не е ли забранено на свещенослужителите?

— Аз съм от Епископалната църква, синко. Ние обичаме да пием вино.

Кърк извърна очи.

— Предпочитам да си остана тук.

— Ами добре. Обожавам тази градина. Винаги съм я обичал. Дори и след всички тези години, след като много от любимите ми хора си отидоха и бяха погребани тук, все още продължавам да обичам това място.

— Падате си по цветята. Омаяла ви е миризмата на орловите нокти.

Отец Дани поклати глава:

— Тук усещам присъствието на Бога. А ти?

— Не — тихо отвърна Кърк. — От много време не го усещам.

Свещеникът внимателно постави ръка върху рамото на Кърк:

— Приятелю, Бог знае какво си сторил. Каквото и да е то, Той те разбира. И очаква да ти прости.

— Не и този път — отговори Кърк и бутна ръката му. Изправи се и каза: — Не трябваше да идвам тук. Тръгвам си, отче.

— Не можеш да бягаш непрекъснато.

— Само гледай! — Кърк го блъсна рязко.

Отец Дани политна назад и падна сред азалиите. Кърк се извърна и хукна да бяга, за да остави далеч зад гърба си досадния свещеник.

Но не и вината си. Това никога не се получаваше. Каквото и да опитваше, каквото и да правеше със себе си, никога не успяваше да избяга от нея.

Беше бутнал свещеника силно, защото искаше да го изтласка извън живота си, да го прогони от съзнанието си, но още докато тичаше, осъзна, че няма да успее. Думите му продължиха да го преследват. Досущ като всичко останало.

«Не можеш непрекъснато да бягаш», беше му казал свещеникът. Защото накрая щяха да го открият.

Кърк знаеше, че това е така, дори и сега, докато тичаше по Седемдесет и първа улица. Накрая щяха да го хванат.

Освен ако не направеше така, че да бъде невъзможно да го хванат. Който и да е.

Но това не бе най-лошото, което каза свещеникът. Не това измъчваше Кърк най-силно, докато ридаеше, потеше се и по изтерзаното му тяло се разливаха вълни мъчителна болка.

«Бог знае какво си сторил.»

Това не беше сама фраза. Беше проклятие. И означаваше, че каквото и да прави Кърк, на каквато и болка да се подложи, каквито и мъчения да изтърпи, нещата никога няма да се променят. Бог винаги ще знае.

А също и той самият.