Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (25)

24.

«Да нарече човек тази дупка килер, би било доста пресилено», мислеше си Кърк, докато наблюдаваше от около метър и половина домакина си, който киснеше крака в порцеланов леген, притискаше към лицето си прозрачна маска и вдишваше като прахосмукачка.

Как се озова в тази бърлога? На табелата отвън пишеше «Красиво тяло», но тя беше толкова малка, че той я пропусна три пъти. Не беше трудно човек да подмине нещо толкова късно през нощта, особено след като се отдалечи от ярките светещи табели на Стъргалото. Но бърлогата си я биваше. Много си я биваше… Беше отчасти освежаващо различна, отчасти отблъскваща.

— Искаш ли? — попита човекът с петносаната фланелка и му подаде газовата маска.

Кърк поклати глава.

— Ти губиш. Мене страшно ме кефи.

— Какво е това, опиум или нещо друго?

— Кислород — каза мъжът и вдъхна с пълни гърди. — По-точно, озон. Направо от резервоара. Няма нищо по-добро от това.

— Не можеш ли да си набавяш кислород от въздуха?

— Не и като този, синко.

Беше едър, плещест мъж, с грамадни ръце и крака, които изглеждаха поне два пъти по-дълги, отколкото би трябвало. Имаше дълга руса коса, сресана назад. Лицето му беше издължено и мършаво, вместо бузи имаше две дълбоки вдлъбнатини, а очите му бяха толкова силно хлътнали, сякаш се намираха в друго измерение.

— Атмосферата е замърсена, синко. Така е от години. Трябва ти глътка истински въздух, за да усетиш как бие сърцето ти. Вдишвай от това от време на време, и ще станеш друг човек, гарантирам ти.

«Интересно предложение», помисли си Кърк. Човекът срещу него явно не се радваше на цветущо здраве.

— Биячът от «Бутик Рейнбоу» ми подшушна за вас. Каза, че поставяте обици по тялото.

Мъжът кимна, продължавайки да вдишва:

— «Дупки пробивам навсякъде» — така ми викат на Стъргалото. Щях да го напиша на табелата си, ама се уплаших да не ме съдят или нещо такова.

Една отчетлива мисъл прониза съзнанието на Кърк.

— Къде пробивате дупки?

— Къде ли не, приятел. Ти само кажи и бъди сигурен, че вече съм го правил.

— Например?

— Мога да продупча всичко, което поискаш. Ушите, носа, устните, езика, пъпа, зърната на гърдите. Работил и съм по гениталиите, ама не ми харесва особено. — Мъжът се наведе напред и прошепна заговорнически: — Ш'ти споделя една тайна, приятел. Повечето хора, които са си пробили оная работа, после съжаляват. След като им попремине кефът отначало.

Кърк се размърда притеснено:

— Това ми се струва доста… неловко.

— Мамка му, синко, всичките са неловки. Ловките любовници хич и нямат нужда.

— А къде боли най-много?

Русият мъж притисна гърдите си с ръка и изви очи към тавана:

— Исусе Христе, пак ли! — Поклати строго глава: — Слушай, човече, ако искаш да те заболи, иди на Стъргалото и се сбий с някой сводник или нещо подобно. Той добре ще те подреди.

— Вече го направих — отговори Кърк.

— Аха, тъкмо се чудех откъде ти е белегът на челото — отбеляза русият и свали маската. — Защо не се върнеш в онова студио за татуировки? Доколкото знам, старецът в задната стаичка никога не мие иглите си.

— И това опитах — обясни му Кърк. — Искаш ли да видиш?

— Мерси, по-добре не.

— Добре, щото и аз предпочитам да не ти показвам.

— Не знам защо все на мен се падат откачалките. Божичко, никой ли вече не си слага обица, за да изглежда по-красив?

— Ако исках да изглеждам красив, щях да отида в «Дилард» и да си купя костюм.

— Добре, добре. Какво искаш?

— Каквото и да е. Всичко.

Другият въздъхна:

— Май няма да е хич лесно. Отивам да си взема нещата. — Той се поизвърна и отвори чекмеджето на едно бюро. — Ще си взема скалпела, шилото, стерилизатора и може би торбичка с лед. Или не, почакай, ти искаш да те боли.

Кърк го удостои с лека усмивка. Русият извади от чекмеджето спринцовка.

— Мамка му, за малко да си забравя инжекцията!

Кърк изви вежди:

— Още озон ли?

— Не ставай глупав. Човешки хормони на растежа.

Мъжът вдигна ризата си и пред погледа на Кърк заби иглата в корема си.

— Не боли ли? — потрепери Кърк.

— Не достатъчно, за да те изкефи — отговори другият и извади иглата. — Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря.

— Много е яко бе, пич, няма лъжа!

— Мислех, че е само за джуджета и други подобни.

— Така казват лекарите, ама те к'во разбират. Заздравява костите, поддържа те във форма. Държи настрана гадостите от тялото, дето ни съсипват всичките.

— Кой го казва?

— Това е общоизвестен факт. Хормоните на растежа и коктейли от витамини. Като майчиното мляко са. Вземай ги всеки ден и никога няма да остарееш.

— Щом така казваш — съгласи се Кърк. — Извинявай, че го отбелязвам, но ти си остарял.

Мъжът му намигна:

— Само отвън. Нищо не може да се направи за плътта. Ама отвътре съм си млад като някога.

И този довод не успя да убеди Кърк. Ако беше млад като преди, защо седеше в тази мръсна стая, на този счупен стол и си киснеше краката?

— Имам малко B12, ако искаш да опиташ.

— Благодаря, вече вечерях. Не може ли вече да започваме с пробиването?

— Добре, добре — примири се мъжът и посочи малката масичка до себе си. — Всичко е готово. Нека само да си покисна краката още пет минути.

Кърк хвърли поглед към порцелановия леген. Водата беше леко жълтеникава. Сигурно отдавна киснеше там краката си, защото бяха набръчкани като стафиди.

— Мога ли да попитам какво е това? — обади се Кърк.

— Разбира се. Урина.

— Моля?

— По-точно — моята урина. Много е здравословно.

Кърк го изгледа невярващо:

— Киснеш се в собствената си пикня?!

— Тя е едно от най-естествените неща на света. Защо ще ни я дава Бог, ако не е полезна?

— Не мисля, че…

— Знаеш ли, че Ганди я е пиел?

Стомахът на Кърк се сви.

— Виж, не съм дошъл тук за здравословни съвети. Може ли да се захващаме с пробиването?

— Добре. Ето го, идва — бързо и болезнено. Точно както го искаш.

— Хубаво.

— Освен ако не речеш да опиташ нещо съвършено различно.

— Какво например?

— Знаеш ли, пробиването на дупки по тялото вече е малко старомодно. Твърде разпространено. Passe, както биха казали някои. Като татуировките преди десетина години.

— А какво е модерно сега?

— Осакатяването.

Кърк усети, че това е моментът да стане и да си тръгне, но кой знае защо, не го направи.

— Защо да се задоволяваш с игла, когато можеш да обезобразиш тялото си с нож?

— Как… например?

— Зависи какво целиш. Опитваш се да се харесаш на някоя мадама ли? И вече си си татуирал името й на гърдите?

— Не съвсем.

— Обаче това не й е направило впечатление. Какво ще кажеш за следното — ще гравирам името й на гърба ти.

— Ще го гравираш ли? С нож?

— Е, няма да стане с нокът.

— Ами няма ли да кърви много?

— Отначало. Наистина ще има доста кръв и гной. Струпеи и всякакви такива работи. Но ако го направя както трябва — а аз винаги го правя така, иначе връщам парите — след няколко месеца белегът ще зарасне. Ще си имаш огромен белег с името на твоята любима. Няма ли да е страхотно?

Кърк замислено поглади брадичката си:

— Може би.

— Може и да не е дума. Гравирам и форми, картини. Само да не са много сложни.

— Какво още предлагаш? — намръщи се Кърк.

— О, мамка му, с ножа човек може да направи почти всичко. Нали си чувал да казват за някой, че говори така, сякаш езикът му е раздвоен като на змия?

— Да…

— Мога наистина да ти го направя такъв. Няма ли да е страшно секси?

— Не знам.

— Представяш ли си как ще се почувства тя, като почнеш да й правиш френска любов с това нещо? Проблемът е само, че езикът изгубва малко от чувствителността си.

— Не искам това. Искам да усещам всичко.

— Може и да не е езикът. Мога да ти разцепя мекото на ушите. Едно момиче ме накара да й разцепя носа.

— Ще боли ли?

— Ти все около това въртиш работата, а? — Русият погледна ръката си и боцна собствения си пръст с остро перо. Рукна кръв.

— Какво правиш? — скочи Кърк.

— Пускам си кръв. И на теб ще ти се отрази добре.

— Майтапиш се.

— И това го казва човек, който се мотае наоколо и търси начин да се измъчва. Виж, приятелю, хората си пускат кръв от векове. Здравословно е. Кара тялото да се мобилизира. Да поднови запасите си. Ще се почувстваш добре след това. Знам го от опит.

«Да бе — помисли си Кърк, — ама се киснеш в собствената си урина.»

— Слушай, виждал съм такива като теб преди. Искат да се осакатят, да си причинят болка. Може и да не е в мой интерес, ама ще ти дам един съвет. Допускаш грешка.

— Тъй ли?

— Тъй. Смяташ, че ако се измъчваш достатъчно дълго, ще можеш да преодолееш чувството си за вина, нали?

Кърк му метна кос поглед, но не отговори.

— Така си и знаех. Работата е там, че не действа. Не действа, защото единственият начин да се избавиш от вината е да изтръгнеш корена й.

— Корена ли?

— Точно така. Не знам причината, която те кара да се чувстваш нещастен. Шефът ти, колата ти, гаджето ти…

— Защо все повтаряш за това гадже? Аз нямам гадже!

— Аха. Както и да е. Ама повярвай ми, за да се избавиш от вината, трябва да премахнеш причината. Каквато и да е тя. Нищо друго няма да помогне. Можеш да накълцаш тялото си на кайма и пак нищо няма да стане.

— Ти за какъв се мислиш, бе? За Оби-уан Кеноби ли?

Русият се изсмя:

— Не, аз съм само човек, който си пуска кръв от пръста и среща такива като теб всеки ден. Много добре знам за какво говоря. Няма да се излекуваш, докато не изтръгнеш проблема от корен.

Кърк притихна.

— Не мога да го направя.

— Тоест — не искаш.

— Сигурно е така — поколеба се той. — Няма да е правилно.

— Не мога да кажа дали ще е правилно, като изобщо не знам за какво говорим. Но само така отново ще се почувстваш цял.

«Дали има право?», зачуди се Кърк. Впери поглед през малкото прозорче на северната стена, но виждаше само собственото си отражение. Това ли трябваше да направи? Възможно ли беше въобще?

Кърк се обърна, но силуетът на мъжа трепереше и се размазваше пред погледа му. Трудно му беше да се концентрира. Промърмори няколко думи, изправи се, залитайки, и хукна към вратата.

Нощният въздух беше освежаващ и леденостуден, но не успя да прочисти главата му. Беше толкова объркан, отчаян, разгневен и… съсипан.

Но едно от нещата, които му каза онзи ненормалник, беше истина. Трябваше да се захване с корена на проблема. Някой трябваше да плати. Някой трябваше да бъде наказан, за да може той отново да се почувства цял.

И може би, само може би, този някой не беше самият той.