Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (20)

19.

— Научи ли нещо?

Бен усети как нечии нежни пръсти докосват рамото му и леко го стискат.

— Кристина, радвам се, че…

Той се обърна. Жената зад него не беше Кристина, а неговата клиентка Кери Делкентън.

— Извинявай. Не познах гласа ти.

Затвори папката с досието на Катрона и стана от голямата заседателна маса.

— Нямах представа, че си тук. Малко е късничко, не мислиш ли?

Тя присви рамене, прилепналата към тялото й фланелка се раздвижи.

— Не знам. Мисля, че се чувствам самотна и… притеснена. Реших да дойда и да видя как вървят нещата.

Клепачите й бяха подпухнали, а гласът й звучеше напрегнат. Стори му се разтревожена, нещастна и… уязвима.

Съчувствено протегна ръка към нея. Като типичен адвокат понякога той биваше дотолкова погълнат от трудната и времеемка задача да подготви делото за процеса, че изключваше от съзнанието си човека, за когото делото бе по-важно, отколкото за него — подсъдимия.

— Сигурно ти е ужасно трудно.

— Просто… просто няма с кого да си поговоря.

Бен се запита дали долавя в гласа й страх, несигурност, или прокрадваща се тъга — напрежение, породено от твърде продължителното мъкнене на непосилен товар върху плещите.

— Знаеш, че след цялата шумотевица в пресата изгубих работата си и никое момиче не иска да има нищо общо с мен. Страхуваха се да не би, ако ме подкрепят, ченгетата да ги погнат, което е напълно възможно. Родителите ми са мъртви, а Кърк изчезна. Не познавам съседите си и… и… понякога се чувствам ужасно самотна.

— Мога да си го представя. Помня какво беше, когато се преместих да живея в Тулса. Нямах квартира, не познавах никого. Не можех да понасям работата си, да не говорим за повечето от колегите. Бях доста самотен. Имах един-единствен приятел. За щастие това беше Кристина, която идваше да ме види поне три пъти дневно.

Кери се усмихна:

— Какво има между вас?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. Вие… близки ли сте?

— Да. Така мисля — сви рамене той.

— Интимни?

— Аз и Кристина? — Бен притисна ръка до гърдите си. — О, не! Просто сме приятели. Добри приятели. Много неща сме преживели заедно.

— А има ли… някой друг в живота ти?

— Разбира се. Майка ми, сестра ми, хората от кантората, наемателите ми…

Тя се засмя, после седна на стола до него.

— Разбираш какво те питам.

На Бен му се стори, че температурата в малката заседателна зала рязко се покачва. Реши да смени темата:

— Как се озова в Тулса?

— Едва ли ще искаш да узнаеш. Това е досадна история.

— Грешиш. Наистина искам да я чуя. Моля те.

Кери вдигна прекрасните си сини очи.

— Е, както знаеш, родена съм в Страуд — започна. — Имаш ли представа къде се намира?

— Разбира се. Виждал съм знаци за града всеки път когато преминавам през бариерата на магистралата.

— В сравнение с Тулса градчето е съвсем мъничко, но там съм родена. Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа още докато учех в гимназията.

— Сигурно ти е било ужасно тежко.

— Така беше. С татко бяхме много близки. Обичах и майка си, но тя не беше като останалите майки.

— Какво искаш да кажеш?

— В нея имаше някаква злоба и кой знае защо, винаги я изливаше върху мен. Обичаше да ми погажда жестоки номера. Дори отвратителни. Грозни. Още когато едва бях проходила…

— Кери, аз…

— Няма нищо. Това беше отдавна. Както и да е, след смъртта им двамата с брат ми Кърк си намерихме работа в супермаркета. Сигурно половината град работеше в този супермаркет.

— Докато не ви връхлетя торнадото.

— Точно така. Сигурно си виждал снимки.

Помнеше ги. Сякаш гигантска ръка се бе протегнала от небето и бе смачкала целия магазин. Никога преди не бе виждал природно бедствие да причинява толкова ужасни щети.

— Имахме късмет, че торнадото не ни връхлетя в работно време. След бедствието бе невъзможно човек да си намери работа в Страуд. Двамата с брат ми просто нямахме от какво да живеем. Затова решихме да се преместим в «големия град», в Тулса. Всичко, което притежавах, се побра в един куфар и аз заминах. Само дето се оказа, че и в Тулса няма работа. Поне не такава, каквато татко би одобрил.

— Как стигна до този… мъжки клуб?

— Ами, стори ми се по-добре, отколкото да стана проститутка, както правят повечето млади момичета, които идват в Тулса и не успяват да си намерят работа. Реших, че е за предпочитане да се кълча в хубава сграда с климатик, вместо да вися на Единайсета улица.

— Силен довод.

— А и винаги съм обичала да танцувам, макар че бих предпочела да го правя облечена. Обичам музиката, прожекторите. Много е вълнуващо.

«Сигурно» — помисли си Бен.

— Собственикът на заведението беше истински гадняр, както може да се очаква, но поне не посягаше на момичетата и плащаше редовно. Наех си малко жилище в южната част на града, където живеехме двамата с Кърк. Той се беше захванал с някаква религиозна общност, което му се отразяваше добре, но не носеше никакви пари у дома, така че разчитах единствено на себе си.

— Докато не срещна Джо Макнотън.

— Да — сведе поглед тя.

— Как се запознахте?

— Ами беше почти както го разказа онзи полицай в съда. Една вечер той дойде в клуба заедно с няколко приятели.

— Сигурно са били доста буйна група.

— О, ние с момичетата винаги сме харесвали ченгетата. Наистина са доста шумни, но никога не говорят мръсотии, не посягат и дават добри бакшиши. Особено ако им позволиш да пъхнат парите под ластика на бикините. — Лицето й внезапно поруменя. — Извинявай, не биваше да казвам това.

— Спокойно, аз съм ти приятел. — Докосна лицето й с пръсти и усети топлия, гладък досег на сребристата й коса. — Значи се запозна с Джо в клуба.

— По-точно до него. Когато заведението затвори след края на шоуто, той ме чакаше на задния изход.

— Ти какво направи?

— Затръшнах вратата и я заключих. Някои от другите момичета бяха имали проблеми с разни откачалки, които ги дебнеха, понеже се били влюбили в тях по време на представлението, и им вървяха по петите. Не исках да свърша на студена маса в моргата.

— Но явно после си променила мнението си.

— Да, така е. Глупаво от моя страна, нали? — Тя наведе глава и Бен видя как една сълза проблясва в ъгълчето на окото й. — Той ми говореше през вратата, уверяваше ме, че няма да ми стори нищо лошо. Открехнах вратата и Джо ми показа значката си. Обясни ми, че иска само да изпием по чаша кафе и да си поговорим. Каза, че ще ме чака в кафенето отсреща, ако така ще се чувствам по-спокойна. В действителност той ми каза всичко, което исках да чуя. Освен незначителната подробност, че е женен.

— Пропусна ли да го спомене?

Тя кимна:

— Това беше голямата ми грешка. Помислих, че си търси приятелка и дори съпруга. Но в действителност е искал само… — Тя се извърна, без да довърши.

— Значи ти отиде на срещата в кафенето?

— Да. Всъщност беше в «Дени». Ужасно е, знам, но нищо друго не беше отворено.

— За какво си говорихте?

— Ами той ме омагьосваше с разни истории. Джо умееше да бъде много сладкодумен, ако поискаше. Знаеше как да очарова една жена… — Плаха усмивка пробяга по лицето й.

— Какво ти каза?

— О, можеш да си представиш. Каза, че имам прекрасна усмивка…

«Ясно…»

— Че имам най-красивите очи, които е виждал.

«Което си е вярно…»

— И че имам съвършено тяло. Представяш ли си?

Бен почувства как устата му пресъхва. Самият той неведнъж си бе мислил същото.

— А аз бях само на осемнайсет, слушах сладките му приказки, гледах го — силен, красив, знаех, че има добра работа, и си мислех, че онова, от което се нуждая най-много на света, е просто приятел. Приятел, разбираш ли? Някой, с когото мога да бъда, за да не съм непрекъснато сама.

Бен почувства как сърцето му се свива от болка. Никой от адвокатите, от репортерите и от всички хора, които бяха пропилели толкова много думи за този случай, нямаше и най-малка представа нито за какво всъщност става дума в това дело, нито пък каква е истинската Кери Делкентън. Тя не беше някаква безпътна проститутка, манипулативна пачавра или други подобни гадости. Беше бедно и самотно момиче, принудено да се справя само, което бе допуснало грешката да се довери на човек, недостоен за доверие.

— Колко време мина, преди да започнете да се срещате редовно?

— Не много. Той изобщо не прикриваше факта, че иска… физическа връзка с мен. Нали разбираш какво искам да кажа? Нямаше предвид само да се държим за ръце.

Бен трепна.

— Той ми обясни, че е специален мъж, а един специален мъж имал… специални вкусове. — Произнесе думата така, сякаш тя оставяше неприятен вкус в устата й. — Бавно, но уверено той започна да ме въвежда в своя свят на извратен секс. Обичаше да го прави грубо. Грубо и изчанчено. Искаше да правим всички перверзии, които явно не е можел да прави с жена си, макар че по това време все още не знаех за нея. Окови. Камшици и вериги. Черни кожени дрехи. — Трябваше да отмести поглед, за да продължи да говори. — А какво разбирах аз? Бях просто малко момиче от Страуд. Не знаех нищо за тия работи. Не преставах да се питам дали това е нещото, което всички хора правят зад затворените си врати. Той поставяше малки пиеси и ние трябваше да ги играем. Например да се преструваме, че не се познаваме. Или да се преструваме, че сме на някакво екзотично място. Нямаше особено значение — всичко свършваше все по един и същ начин. Аз ставах господарката, а той беше робът. Заставаше на колене пред мен и молеше за милост. А аз отказвах да се смиля. Преструвахме се, че се е държал зле и трябва да бъде наказан. Точно това беше най-омразната ми част, но той я обожаваше. Имаше нужда от това… само така можеше да… — Тя затвори очи. — Знаеш какво.

Бен се наведе по-близо до нея.

— Кери, не е необходимо да ми разказваш това.

— Не, искам да ти го разкажа! Наистина! От толкова много време потискам всичко в себе си, че сега, кой знае защо, говоренето ми се отразява добре. Искам да го извадя навън. Да накарам някой да ме разбере. Репортерите и хората от прокуратурата решиха, че аз съм била злият демон, че аз съм го повела към покварата. Но не бях аз. Мразех да се обличам в тези костюми и… да правя тези неща. — Главата й клюмна на гърдите. — Но аз обичах Джо. Нуждаех се от него.

— Кога най-сетне ти призна, че е женен?

— Никога.

— Какво? Но той би трябвало…

Тя поклати глава:

— Не знаех, докато съпругата му, Андреа, не се появи на прага ми.

— Не може да бъде!

— Напротив, напротив. — По лицето й се търкулна сълза. — Нямах представа какво ме чака. Гледах телевизия и правех упражненията си, както всеки ден. Повярвай ми, ако трябва всяка нощ да се разсъбличаш пред тълпа мъже, необходим ти е наистина сериозен мотив, за да поддържаш формата си. Отворих вратата и я видях. Андреа. Извън себе си от гняв, готова да ме разкъса, а аз дори не знаех коя е и за какво говори. Нахвърли се върху мен, започна да ме удря и да ме обсипва с обиди, а аз само стоях и плачех. Просто си стоях като малко дете и плачех. Почувствах се предадена и… използвана. Докрай. Наистина искаше да ме нарани, но скоро осъзна, че не може да направи нищо, от което да ме заболи повече, отколкото от постъпката на Джо. Нищичко.

— Какво ти каза тя?

Кери изтри очи и продължи:

— Като оставим настрани всички грубости, тя искаше да й обещая никога повече да не се срещам със съпруга й. Но аз не можех да направя това. Искам да кажа, нямах достатъчно време. Преди тази нощ си мечтаех как Джо ще ми предложи да се омъжа за него. Току-що бях открила, че е женен, и все още не можех да го повярвам. Или просто не исках. Сигурно съм отказвала да приема истината. Както и да е, не пожелах да дам на тази жена онова, което искаше. Затова тя ме удря още известно време и ми отправи грозни заплахи. Най-сетне се появи брат ми, Кърк, и я дръпна от мен. Той не й позволи да ме използва за боксова круша и Андреа най-сетне си тръгна.

Кери притисна ръка към зачервеното си лице:

— Бях съсипана. Не знаех какво да направя. Не можех да повярвам. Не че се радвах на бог знае какъв живот, но сега и малкото, което притежавах, се обърна с главата надолу. Опитах се да позвъня на Джо, но той не вдигаше телефона. Брат ми ми крещеше как може да съм такъв боклук и да се мъкна с женен мъж. Кърк не остана доволен, когато разбра, че съм станала стриптийзьорка, а когато узна и за това ми прегрешение, направо откачи. Нямаше къде да отида и с кого да поговоря. Бях съвсем сама — дори още по-зле отпреди, защото брат ми не беше до мен, за да ми помага.

— Кога видя Джо отново?

— Повече не съм го виждала. Ако не броим снимките във вестниците на следващия ден. Можеш да си представиш как се почувствах тогава. След това вече нямаше значение дали е женен, или не. Беше си отишъл завинаги — от мен, от Андреа, от всички.

— Как се озоваха под леглото ти значката и документите му?

Тя сви рамене:

— Сигурно ги е оставил последния път, когато е бил у дома. Ченгетата твърдят, че това не е възможно, но как иначе би могло да се случи?

Тревожен въпрос, на който Бен не можеше да намери отговор. Все още.

— А изцапаните с кръв дрехи?

— Не мога да го проумея. Мога да обясня присъствието на кожените костюми — това беше обичайна част от срещите ни. Но кръвта — просто не знам как би могло да се случи. Нямам никаква представа и как са се озовали под леглото. Никога не бих ги оставила там, независимо дали са изцапани с кръв, или не.

Една сълза се търкулна по страната й.

— Съжалявам. Не знам защо се разбъбрих. Няма защо да слушаш ревливата ми история. Това си е мой проблем.

Бен взе ръката й в своята.

— Грешиш, това е и мой проблем. Наш проблем. Освен това дълбоко се вълнувам от всичко, което ти се случва…

Кери вдигна глава и сълзите й отново рукнаха.

— Толкова си добър! Разбрах го още щом те видях. Знаех си, че не си просто адвокат. Че не те интересува единствено чекът, а наистина те е грижа за мен.

— Така е — промълви той.

— Имам нужда… от някого. От човек, комуто да не съм безразлична. Толкова дълго съм сама. И толкова ме е страх.

— Тук съм — каза Бен, изправи се и я взе в прегръдките си.

— О, Бен. Аз съм толкова… Знам, че не трябва, но… но…

Притисна устни в неговите. Бен й отвърна с настойчивост, която не бе изпитвал преди. Придърпа я по-близо до себе си и почувства топлия натиск на гърдите й върху своите.

«Това е грешка», повтаряше някакъв глас в главата му, но оглушителното туптене в цялото му тяло му подсказваше, че не може да е грешка, след като усещането е толкова приятно. След като тя толкова много се нуждае от него, а той изпитва такава отчаяна необходимост от нея…