Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (13)

12.

Когато Бен се прибра в апартамента си, намери два плика, пъхнати под вратата. Дали не бяха писма от свенливи почитателки? По-вероятно бе да са анонимни заплахи със смърт от някой служител в полицейското управление в Тулса. Но когато отвори пликовете, Бен остана приятно учуден. Те съдържаха най-желаната от всички изненади — пари.

Докато преглеждаше сметките, Бен предположи, че сумата едва ли е дарение за неговия фонд за обществена защита. Ама разбира се — днес беше последният ден от месеца и всички коректни наематели би трябвало да платят наема си. Господин Пери беше сторил това своевременно и дискретно както винаги. Този човек живееше в сградата толкова отдавна, колкото и Бен, но все още не се бяха срещали лице в лице. Господин Пери беше нещо като земното привличане — знаеш, че съществува, но никога не си го виждал.

Вторият плик бе по-тънък. Беше от госпожа Сингълтън. Естествено съдържаше бележка: «Дължа ви 220 долара. Съжалявам, този месец сме затруднени. Ще ви платим, когато имаме възможност».

Което означаваше никога. И преди се бе случвало. Ако можеше да събере всички пари, които тази жена му дължеше, вероятно щеше да успее да си купи членска карта за някой изискан клуб. Но той я разбираше. Откакто съпругът й я бе изоставил, госпожа Сингълтън сама издържаше двете си дъщери близначки, едната от които учеше в колеж, и двете си по-малки деца. Квартирата, в която живееха, не беше по-голяма от жилището на Бен и той не можеше да се начуди къде спят тези хора. Госпожа Сингълтън работеше в някаква фабрика и сглобяваше разни машинарии, без да има никаква представа какви точно са те, а вечер взимаше чуждо пране, за да изкара някой и друг долар допълнително. За нея животът представляваше ежедневна битка.

Бен смачка извинителната бележка. Последното нещо, от което тази жена имаше нужда, бе да се тревожи за наема. Помисли си, че ако го осъдят по нелепото обвинение в убийство, трябва да отстъпи стаята си на госпожа Сингълтън.

Пъхна двата плика в джоба си и потърси ключовете. Ролята му на хазяин му отвори очите. Никога не си бе представял, че ще върши подобно нещо. Никога не си бе представял, че може да направи инвестиция, камо ли да печели пари от нея. Поне не такава, която да го поставя в тясна връзка с живота на други хора. Питаше се как е възможно човек като него, съвършено непохватен в общуването си с околните, да стане хазяин и дори адвокат. И двете му задължения ежедневно го потапяха в проблемите на други хора. Но задълженията му на хазяин поне не го бяха пращали зад решетките.

Преди да стане хазяин, Бен години наред бе живял в апартамента си на горния етаж. Истинската собственичка, госпожа Мармелщайн, беше симпатична и мила старица. Наистина, беше малко смахната още преди да се разболее от Алцхаймер, но Бен искрено я обичаше. Тя бе един от най-старите му приятели, откакто се бе преместил да живее в Тулса. Означаваше много за него. А в годините непосредствено преди смъртта й Бен бе главната й опора — и морална, и финансова.

И все пак едва ли някой бе по-учуден от Бен, когато от завещанието й научи, че оставя пансиона си на него. Изведнъж (или поне след като мина времето, нужно за легализиране на завещанието) от адвокат, който едва свързва двата края, той се превърна в собственик на недвижим имот. В действителност този факт не се отрази особено много на финансовото му положение, но съзнанието, че притежава нещо материално, го караше да се чувства някак по-значим. Даваше му усещане за сигурност, за собствен дом, което не бе познавал до този момент. И това усещане му допадаше.

Разбира се, госпожа Мармелщайн бе знаела, че ще стане така. И тъкмо затова бе завещала имота си на него, Господ да благослови доброто й сърце.

— Пуснаха ли те, или ти духна?

Бен погледна през рамо и видя Джони Сингълтън — една от двете близначки, тази, която понастоящем учеше в колеж и изпълняваше най-различни поръчки на Бен.

— Освободен съм под гаранция до предварителното гледане по повдигнатите обвинения.

— О! — възкликна тя и помълча известно време. Сетне попита: — Това добре ли е?

— Е, със сигурност е по-добре, отколкото да прекарам още една нощ в ареста — отвърна той и отвори вратата на жилището си. — Искаш ли да влезеш за малко?

— Имаш ли още от оня снакс със сирене?

— Много.

— Великолепно. — Джони влезе в апартамента му, а множеството инструменти, които висяха от колана й, се залюляха около стройните й крака. След няколко промени — част от които успешни, други — не, естествено къдравата й кестенява коса се бе установила на дължина малко под раменете, където, ако Бен си спомняше правилно, си беше и преди момичето да започне да експериментира. Беше привлекателна млада жена, тъкмо навършила двайсет години.

— Нищо не може да успокои една смутена душа така добре, както гадната храна.

Бен влезе в кухнята, намери пакетче снакс със сирене и го изсипа в една купа.

— Някакви проблеми в къщата?

— Нищо особено. Смених една крушка в коридора, която мигаше, смазах задната врата, понеже скърцаше, и отново пуснах тока на госпожа Слоцник.

— Звучи ми като успешен ден за един технически помощник. Т.е. техническа помощничка. Добре де, както и да е. Тогава какъв е проблемът?

— Няма нищо общо с работата.

— А с учението ли?

— Не. Скучно е, но се търпи. Благодарение на теб — добави тя и му намигна. — Боя се, че е свързано с момчета.

— Нещо не върви с Бумър ли?

— Бумър? Бен, влез в час. След него съм имала още поне три-четири гаджета.

— Извинявай, изгубих им дирите вече.

— Сегашното ми гадже се казва Майло.

— Майло ли? — извърна се Бен. — Сигурно се шегуваш.

— Защо всички реагират така? Името си е съвсем прилично.

— Да, за котарак.

— Майло е страхотен. Много е задълбочен — каза тя и зарови ръка в купата. — Специализира поезия.

— Поезия ли? Че може ли човек да специализира подобно нещо?

— Добре де, литература. Но иска да стане поет. Не съм сигурна, че знае как да го постигне. Ти си образован човек, Бен. Написал си книга. Какво предлагаш да направи?

— Предлагам да не напуска постоянната си работа.

— Ха-ха. — Тя разсеяно въртеше между пръстите си кичур коса.

Бен седна на канапето до нея.

— Съжалявам. Май наистина нещо те тревожи, а?

Тя подмяташе къдриците си от едната на другата страна.

— Ами просто това, че Майло е… наистина умен, нали разбираш? Ама много, много умен.

— И…

— Иска да водим сложни разговори за символизма и за семи… семи…

— Семиотиката ли?

— Да, точно така — възкликна тя. — Така ми се струва. Започва да говори всичките тези високопарни неща, от които нищо не проумявам, и аз сигурно му изглеждам страхотна глупачка.

— Чуй ме, Джони. Няма никаква причина да се подценяваш. Ти си не по-малко умна от всеки друг.

— Да, ама и двамата знаем, че нямаше да постъпя в колеж, ако ти не ми беше помогнал.

— Джони, аз само…

— Работата е в това, че аз не умея да говоря тия префърцунени работи. Не знам как. А и едва ли ще се науча.

— Ами не се и опитвай.

— Моля?

— Много добре ме чу. Не се опитвай. — Той здраво я стисна за рамото и продължи: — Джони, ти си умно и съобразително момиче. Имаш право не по-малко от всеки друг да учиш в колеж. Не е необходимо да подражаваш на никого.

— Добре де, ама не мога да дърдоря свободно за ролята на градините в произведенията на Шекспир.

— Аз пък бих се обзаложил, че Майло не може да поправи електрическата инсталация на госпожа Слоцник.

— Е, може и да имаш известно основание…

— Джони, от колко години се познаваме?

— Не знам. От много.

— Всеки, който те познава, те харесва. В това число и аз.

Тя наведе глава:

— Стига глупости!

— Ти се справи чудесно с грижите за племенника ми Джоуи, когато той живееше при мен. Беше страхотна, докато помагаше на госпожа Мармелщайн, когато се наложи. А сега се грижиш за цялата къща, по дяволите. Ти си най-отговорният човек, когото познавам. Убеден съм, че Майло вижда това. А ако случайно не го е забелязал, трябва да си намериш някой, който би оценил качествата ти.

Джони повдигна малко глава и се усмихна:

— Благодаря ти, Бенджи. Ти си направо трепач.

— Това хубаво ли е?

— Най-хубавото. Ако мога да направя нещо за теб…

Той вдигна показалец:

— Като стана дума за това, имам проблеми с мелачката за боклука…

* * *

Джони се прибра у дома за вечеря около осем часа. Независимо че бе излапала половин пакет снакс със сирене, бе ужасно гладна, а имаше и да учи за следващия ден.

И така Бен остана сам. Отново.

Разходи се безцелно по телевизионните канали, колкото да прави нещо, прегледа няколко папки, които бе донесъл у дома от кантората, и нахрани огромната си котка Жизел. Как може да живее в Тулса от толкова много време и все още да е напълно, идиотски сам? Представете си човек на неговата възраст, неженен, живеещ в малък апартамент, макар и вече негов собствен! Разбира се, имаше приятели, колеги, хора, на които държеше и които смяташе, че също държат на него — Джони, Клейтън, Майк, Джоунс, Лавинг. И Кристина. Най-вече Кристина. Но щом загасеше лампите вечер, до него нямаше никой. Освен разглезената му и напълно безразлична котка. Що за живот е това за един зрял мъж?

Беше готов да признае, че не е особено надарен, що се отнася до общуването. Беше точно обратното, каквото и да означава това. Не умееше да завързва приятелства. Не че не опитваше — наистина полагаше усилия. Но когато всичко бе изречено и сторено, останалите хора се превръщаха в мъчение за него. Не ги разбираше. Много често те също не го разбираха. Това накратко бяха причините тази вечер да се озове сам в леглото. За пореден път.

Вдигна слушалката, за да позвъни на Кристина. Но почти веднага я върна на мястото й. Какъв смисъл имаше? Тя едва ли си бе у дома, а дори и да беше, той щеше да дърдори по работа или нещо подобно. Нямаше смисъл. Кристина не се нуждаеше от него. През последните няколко години заедно с работата си като правен помощник тя ходеше на занятия в юридическия колеж, беше активен член на църковната си общност, на норвежкия клуб и на още няколко други граждански организации. Имаше приятели из целия град. Нямаше нужда от непохватните му обаждания по телефона.

А Кери? Там определено ставаше нещо всеки път, когато тя го погледнеше. Всеки път той усещаше как прекрасните й сини очи изгарят неговите. Това му въздействаше толкова силно, че май беше най-добре изобщо да не мисли за него.

А не се ли държеше глупаво? Наистина в момента тя му беше клиент, но делото все някога щеше да свърши. Беше почти два пъти по-млада от него, но ако това не я притеснява, защо трябва той да се смущава?

Каза си, че е голям глупак и с отривиста крачка се запъти към спалнята. Като че ли тя би се заинтересувала от него. Като че ли изобщо някой би се заинтересувал!

И все пак, след като угаси светлината и впери широко отворените си очи в тъмното, той бе длъжен да се запита дали иначе щеше да му е по-добре. Дали какво да е друго не би било за предпочитане пред това — да прекара остатъка от живота си сам в малък апартамент с една разглезена и…

Усети пухкава муцунка в лицето си. Жизел се промъкваше към топлата долчинка между гърдите и брадичката му. Това беше необичайно за нея. В повечето случаи не му обръщаше никакво внимание през нощта и предпочиташе собственото си меко леговище в кухнята.

Какво я е накарало да дойде тази нощ? Дали бе усетила как се чувства той? Знаеше ли за какво си мисли?

«Не ставай смешен», нареди си Бен. Още малко, и ще поиска от нея да наглежда къщата или да пее като Джуди Гарланд… И все пак…

Котката се сгуши по-близо до него и най-сетне Бен затвори очи. Някой ден трябваше да престане да разрешава проблемите на хората и да се заеме със собствения си живот. В крайна сметка, помисли си той (и това беше последната му мисъл, преди да заспи), нали не искаше да прекара целия си живот в един малък апартамент с някаква разглезена и… е, може би не напълно безразлична котка?