Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (7)

6.

Бен чу стъпките й много преди тя да се появи — подът на една метална клетка не допуска да съществуват тайни. Той се усмихна — забързаните леки токчета почукваха в морзов ритъм, докато тя подтичваше по коридора. Сякаш ги слушаше от цяла вечност. Помисли си, че трябва да стане, да се изправи от койката, да я посрещне подобаващо. Но това би му струвало повече усилия, отколкото можеше да направи в момента.

— Бен? — чу той гласа на Кристина и в същата секунда надзирателят я пропусна през вратата на килията. — Бен! Какво се е случило с теб?

Усещаше, че тя е вече близо до него. Опита се да отвори очи, но само едното му се подчини.

След секунда почувства меката й, хладна ръка зад врата си.

— Бен! Кажи нещо. Добре ли си?

Устните му бяха сухи и напукани.

— Добре съм — изхриптя.

— Как пък не! Окото ти е насинено, а отокът е колкото Килиманджаро. Кой ти причини това?

— Не знам със сигурност.

— Боже, та това е полицейско насилие! Ще им съдера задниците от обвинения. Не мога да повярвам, че подобни гадости продължават да се вършат в този век. При това в голям град!

Бен поклати глава. Движението причини болка в схванатия му врат.

— Не беше виновна полицията. Поне не за окото.

— Кой тогава?

— Един от съкилийниците ми. Временно го сложиха в моята килия. Не знам как се казва.

— Обзалагам се, че са нагласили цялата работа!

— Възможно е. — С помощта на Кристина Бен успя да се изправи. Веднага се почувства неудобно, защото си спомни, че е облечен в безформените оранжеви затворнически дрехи. — Но никога няма да го докажеш…

— А ченгетата? Те тормозят ли те?

— Ами…

— Бен, трябва да подадеш оплакване.

— Стига, Кристина. Достатъчно дълго си в бранша и знаеш колко глупаво би било това. Тъжната истина е, че в затвора човек често яде бой от другите затворници. А ако вдигне шум и се оплаче, му лепват допълнително обвинение за обида на полицай. «Не исках да го удрям, Ваша чест, но беше при самозащита.» — Бен хвърли поглед през рамо. — Между другото, съседите ми от двете страни най-вероятно са информатори, затова внимавай какво говориш. Поверителността между адвокат и клиент не се отнася за тях.

— Бен, искам имената на всички, които са те удряли.

Той поклати глава:

— В момента трябва да разследваме много по-важни неща. Между другото, как успя да влезеш тук? Не трябва ли да се срещаме в залата за посещения?

— Щеше да отнеме прекалено много време. Исках да те видя веднага. Познавам един от полицаите на смяна…

— Ти познаваш всички. И така — имаш ли идея какво става?

— Знам нещичко. Позвъних на прокурора.

Такава си беше Кристина. Стреляше винаги право в целта.

— Лично на прокурора ли? Не на заместника му?

— Точно така. Събудих Лабел посред нощ. За съжаление той не знаеше много повече от мен.

— На какво основание е издадена заповедта за обиск?

— Анонимен сигнал.

— Колко удобно. Има ли запис?

— Не, не е дошъл по телефона, но източникът на сержант Матюс бил надежден.

— Естествено.

— Отказва да го назове. Поверителна информация.

— Разбира се, планирал е всичко съвършено.

— Да, само че аз имам още два въпроса. Как се е озовал онзи нож в твоята кантонерка? И ако той наистина е оръжието, с което е било извършено убийството, откъде се взе? — Тя леко докосна с пръсти синьо-черната подутина под лявото око на Бен. — Боли ли те?

— Ох! — Той се отдръпна от нея. — А ти как мислиш?

— Извинявай. Мога да донеса торбичка с лед…

— Недей. Предпочитам да се откроява ясно и драматично, когато се явим пред съдия Колиър за предявяване на обвинението.

— Но полицаите ще отричат…

— Колиър не е глупак.

— Ще се оправиш ли? — попита Кристина. — Искам да кажа… наистина. Изглеждаш… потиснат… — Тя замълча за момент. — Претърсиха ли те?

— Няма да повярваш как! Не пропуснаха нито една подробност.

— О, Бен, толкова съжалявам! — възкликна Кристина и обви ръце около шията му. — Сигурно е било ужасно.

— Е, не беше като в романтичен филм. — Харесваше му да го докосва. Нежно, но уверено. Топло. — Добре съм или поне ще бъда, ако се наспя.

— Горкичкият!

— Да, да. Намери ли Майк? Сигурен съм, че той ще оправи тази каша.

— Майк е заминал.

— Къде е отишъл, по дяволите?

— Нямам представа.

— Трябва да разберем.

— Няма да успеем. Пенелъпи ми обясни, че работи под прикритие. Никой не иска да ми каже нищо повече.

— Мамка му! — стисна зъби Бен. — Той спомена, че напуска града във връзка с някакъв случай. Ама че момент избра!

— Според мен не е просто съвпадение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ченгетата решават да те затворят по фалшиво обвинение в мига, в който най-близкият ти приятел от техните среди минава под прикритие! Не може да става и дума за лош късмет. Изчакали са той да замине.

Тази мисъл никак не допадна на Бен, но трябваше да признае, че тя има право. Акцията беше планирана. При това много добре.

— Но какво целят? Какво е обвинението?

— Засега те обвиняват само в укриване на доказателства. В подстрекателство и активна помощ. И във възпрепятстване на правосъдието.

Бен се замисли за миг.

— Значи излиза, че те продължават да смятат Кери за виновна. Просто използват мен, за да се доберат до нея.

— Вероятно.

— Няма да успеят да прокарат фалшивото обвинение в укриване на доказателства.

— Съгласна съм. Според мен съдията ще го отхвърли веднага щом узнае, че ти си бил защитник на обвиняемата, т.е. на главната заподозряна. Проучих някои неща. — Кристина отвори чисто новото си куфарче и извади купчина фотокопия на дела, толкова дебела, че едва се побираше вътре.

Бен си каза, че няма нищо по-хубаво от това — да имаш в екипа си току-що завършил юрист, който прелива от енергия.

— За какъв вид подстрекателство и активна помощ става дума?

— Предполагам, ще твърдят, че си помогнал на Кери да извърши престъплението. Или да го прикрие.

— А ти, предполагам, ще твърдиш, че в известен смисъл всеки защитник, който представлява виновен подсъдим, му помага да прикрие престъплението. Не смятам, че съдът ще признае това за престъпление. Не и без да направи сериозно нарушение на конституцията.

— Бен… думите ти… по отношение на Кери… Да не искаш да кажеш, че тя е…

— Виновна ли? Не. Убеди ме в невинността си много отдавна. Не че това има значение. Дори виновните за дадено престъпление имат право на адвокат.

— Но все пак…

— Дааа. — Той се протегна, мускулите го боляха. — Кери винаги е твърдяла, че някой я е натопил. Че някой се опитва да я тикне зад решетките. Тогава сметнах думите й за проява на известна параноя, но вече не съм толкова сигурен. — Той се замисли за миг и продължи: — Обвиненията към мен са само предварителни. Хитрина. Ще ги използват, за да възобновят делото срещу Кери.

— По закон човек не може да бъде съден два пъти по едно и също обвинение.

— Има начини да се заобиколи това правно положение. И един от най-добрите е да уличиш в измама подсъдимия или неговия адвокат.

— Защото крие основно доказателство в шкаф в кантората си ли?

— Точно така. — Изказвайки тази мисъл гласно, той осъзна, че тя най-вероятно е правилна. — Точно това се опитват да постигнат. Искат Кери.

— Може би — отвърна Кристина. — Но аз не бих изключила нито една възможност. Никак не ми е приятно да ти го кажа, Бен, но всяко ченге, с което разговарях, всеки, когото се опитах да разпитам, се държа крайно враждебно. Те са обичали Джо Макнотън и не могат да приемат изхода от процеса. Според мен някои от тези хора са готови на всичко, само и само да видят Кери осъдена. — Тя замълча, сетне добави: — И да ти дадат урок.

Крайчецът на устните на Бен се изви нагоре.

— Вече научих един урок. Но няма да им позволя да осъдят клиентката ми по скалъпено обвинение.

— Което ни води към следващия ми важен въпрос — каза Кристина, изправи се и закрачи. Бен се любуваше на професионалния й, съвсем адвокатски вид. Строг костюм, куфарче, прибрана нагоре коса, сериозно изражение. Беше взела дипломата си преди по-малко от едно денонощие, но вече владееше ролята си до съвършенство. — Кой би искал да те представлява?

Бен се изненада.

— Какво искаш да кажеш? Вече имам адвокат. Ти.

— Сериозно те питам, Бен.

— И аз сериозно ти отговарям.

— Бен, аз току-що се дипломирах. Още не съм регистрирана в адвокатската колегия.

— Но имаш право да работиш във всички щати, нали? Ще ти извадим временно разрешително съгласно Девето постановление.

— Бен, не съм готова за това.

— Нали каза, че искаш да се подложиш на проверка? Да преминеш изпитанието на съдебната зала. Или греша? Е, според мен това ще свърши работа.

— Бен, работата е сериозна. Обвиненията са тежки.

— Според мене всички ще бъдат отхвърлени при предявяването на обвинението.

— Ами ако грешиш?

— Ако греша, ще променим решението си. Но както ти е добре известно, аз никога не греша.

— Да бе, само на всеки втори път!

— Истината е — колебливо подхвана той, — че не искам друг адвокат. Искам теб.

Кристина отмести поглед.

— Това е лудост.

Бен се излегна на койката.

— Не смятам така.

— Бен, трябва да знаеш истината — много се тревожа за теб.

— Не се тревожи, на мен самия не ми пука. — Което беше чудовищна лъжа. Полицаите се опитваха да скалъпят фалшиво обвинение срещу него, малтретираха го и го унижаваха, а единственият приятел, който можеше да му помогне, отсъстваше. Много добре знаеше на какво са способни ченгетата. Беше ги виждал да го причиняват на негови клиенти, беше чувал твърде много ужасяващи истории от устата на Майк. Истината — и главната причина, която не позволяваше на Бен да мигне — бе, че се страхуваше до смърт.

Но нямаше смисъл и Кристина да го научава.

— Така че — върви да се готвиш за процеса, мързеланке. Цялото тяло ме боли и трябва да подремна.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти донеса торбичка с лед?

Той затвори очи.

— Сигурен съм.

Кристина приклекна до него.

— Имам нещо за теб — прошепна.

— И какво е то?

Тя се наведе и леко докосна с устни подутото му око.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — прошепна той.

Гласът й прозвуча по-меко.

— Отбелязах ли колко секси изглеждаш в оранжево?

— Изчезвай! — засмя се Бен.