Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (6)

5.

Кърк Делкентън не можеше да реши кое му изглежда по-паянтово: прогнилата вита стълба или грохналият старец, който го водеше по нея.

— Последните наематели, които имах, не даваха пукната пара за никой и нищо освен за себе си. — Старецът изкачваше само по едно стъпало на трийсетина секунди, което превръщаше катеренето в мъчително бавно начинание. — Може би не им е пукало дори за тях самите. Изпотрошиха всичко. Заминаха си посред нощ и не ми платиха нито цент. Ти нали няма да постъпиш така, синко?

— Не, наистина няма. Дори ще ви предплатя, ако искате.

— Нямам нищо против. Не че не ти вярвам, но… знаеш как стоят нещата.

Кърк извади от джоба си пачка банкноти. Този път разполагаше с пари, поне според собствените си стандарти. Награби около стотина долара и ги пъхна в джоба на износената жилетка на стареца. За такава дупка сумата трябваше да стигне поне за месец.

— Благодарен съм ти, синко. Все по-трудно става да попаднеш на свестни хора, ако разбираш какво имам предвид. На хора от класа. Някога — по време на петролния бум и дори още по-рано — не беше така. Тогава имах дълъг колкото ръката си списък с хора, които искаха да живеят тук. Не можех да им осигурявам стаи достатъчно бързо. Хората искаха да са близо до центъра на града, където кипеше деловият живот. Тогава кварталът още не се ползваше с лоша слава. Сега всички големи клечки и богаташи бягат на юг, останалите тръгват след тях и скоро няма да има на кого да давам стаи под наем освен на откачалки, на сводници и на хора, които се омитат посред нощ, без да си платят наема.

Кърк ожесточено примигваше, докато се опитваше да не заспи насред стълбището. Искаше му се с всички сили да изкрещи: «Страшно си досаден, старче!», но реши да се въздържи. Поне докато не подпишат договора.

— Пристигнахме — обяви хазяинът, когато стъпи на най-горната площадка. — Има само една стая — твоя е.

Отвори вратата и протегна напред ръка, сякаш му представяше някаква спираща дъха гледка. В действителност го въведе в истинска дупка. Може би най-отвратителната бърлога, която Кърк беше виждал през живота си.

Прекрачи прага и набързо огледа стаята, като внимаваше изражението му да не издаде отвращението и погнусата, които изпитваше. За под служеха голи дървени греди, много от които бяха счупени или липсваха. Голи бели стени с по-светли петна по тях, които издаваха къде са били издраскани — и впоследствие варосани — с нецензурни думи. Имаше мивка с напукано огледало над нея, а в един тъмен тесен килер се мъдреше тоалетна чиния.

Видя стол, но маса нямаше. Къде да се храни човек? Виждаше се обаче легло — явно трябваше да бъде благодарен и за малките благинки. Само дето не можеше да каже дали в матрака изобщо някога е имало пружини, а от окъсаната покривка се разнасяше миризма, която го накара да си запуши устата. Беше много по-зле от апартамента, в който бе живял заедно със сестра си, а тогава си мислеше, че онова е леговище на плъхове. Беше виждал по-хубави места от тази дупка дори в най-лошите райони на Страуд — при това след торнадото.

— Ще го наема — обяви Кърк.

— Ами чудесно — отвърна старецът. — Радвам се. Наистина се радвам. Имам добро предчувствие.

«Само така ти се струва, старче — помисли си Кърк, — понеже нямаш никаква представа с какво се занимавам напоследък. Нито пък какво ще правя занапред. Виждаш само възможност костеливите ти пръсти да докопат някоя лесна стотачка. На това се дължи доброто ти предчувствие.»

— Как е тук, когато навън се застуди? — попита Кърк. Неслучайно питаше — съвсем скоро се очакваше сериозно понижение на температурите.

— Ами студено е, естествено. Ти какво очакваш?

— Няма ли парно…

Старецът започна да се изнизва към вратата.

— Препоръчвам ти да си вземеш някой естествен нагревател — бутилка евтино вино например. Гушни си една през нощта и ще ти бъде топло и приятно. — Старецът леко се извърна и намигна: — Пък и ще бъде много по-евтино, отколкото да си вземеш жена, нали? Макар че на тази улица и това не е много по-скъпо.

«Мазен дърт козел», изруга наум Кърк. Какво искаше да каже с тези думи? За какво намекваше? Защо да прибягва до услугите на подобни жени? Или мислеше, че Кърк изобщо няма нужда от жени?

Внезапно изпита омраза към стареца. Спомни си една книга, която го бяха карали да чете в гимназията — «Престъпление и наказание». Отне му цяла вечност да я свърши. Страшно скучна книга, но героят вътре разсъждаваше правилно. Ако този хазяин не си обереше крушите скоро, и той щеше да се сбогува с белия свят.

— Към кого да се обърна, ако имам нужда от нещо? — попита Кърк.

Старецът вдигна кльощавите си рамене.

— Към Господ — усмихна се уморено и затвори вратата след себе си.

«Умник!», с омраза помисли Кърк. Първо коментарът за жените, а после и тая забележка за Господ. Дали нещастното старче имаше някаква представа какво се бе случило? Знаеше ли, че Бог бе престанал да отвръща на молитвите на Кърк?

Той захвърли раницата си на пода с трясък, който заплашваше да продъни дъските. Строполи се върху твърдото като камък легло и внезапно се почувства изтощен. Не знаеше точно кога се бе случило. Беше се молил цял живот, още откакто се бе научил как да се обръща към Господ в онази мъничка бяла баптистка църква в Страуд. И Бог винаги бе отговарял на молитвите му. Не с думи като някакво нелепо послание от отвъдното в стила на Оръл Робъртс^[1]. Но Кърк винаги бе изпитвал усещането, че някой го чува и че макар невинаги да получава всичко, което иска, гласът му достига някъде.

Но вече не. Бог беше затворил вратата си за него. Нямаше никакво съмнение.

А и кой може да го обвини? Беше извършил нещо ужасно и непростимо. Но Господ със сигурност виждаше с какво се бори той, как се люшка ту на едната, ту на другата страна. Несъмнено би открил причина да му прости. Несъмнено…

Затвори очи. Целият плувна в пот. Усещаше как вените на слепоочията му пулсират. Беше извършил грях. Ужасен грях. Непростим. Господ никога вече не би го озарил с усмивката си. Беше отлъчен. Беше Каин в Нод^[2]. Дори още по-лошо. Дори Каин никога не бе…

Но нима Господ не виждаше как го бяха изкушили? Възможно ли беше някой човек да устои на подобно нещо? Отначало си помисли, че Бог му е простил. Беше допуснал сестрата на Кърк да бъде оправдана, нали? Това несъмнено бе знак за божията милост. Но сега всичко започваше отново. Ако онова, което бе чул по радиото, беше вярно, може би в крайна сметка тя не е в безопасност. Той също. Господ изпращаше демоните си да го изтезават. Не можеше да спи, не можеше да се храни…

Не можеше дори да се моли. Би могъл да опита, но никой не го чуваше. А какъв смисъл има човек да се моли на бог, който не иска да го слуша?

Кърк скочи от леглото и се хвърли на земята. Заудря с юмруци по дъските на пода, от което цялото помещение затрепери. Трябваше да излезе оттук. Трябваше да направи нещо. Не знаеше какво, но трябваше да опита да стори нещо, за да се освободи от тази всепоглъщаща вина. Не можеше да живее с това чувство, вече не. По-скоро би умрял, отколкото да съществува по този начин.

Изправи се на крака и затърси сакото си. Отговорите със сигурност се криеха някъде, може би на улицата. Несъмнено щеше да успее да намери начин да изкупи греховете си. Да облекчи душата си, да омиротвори съзнанието си. Не можеше да продължава да живее по този начин, просто не можеше.

Но ако Бог не бе в състояние да му прости, кой би могъл?