Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (53)

52.

Веднага след обаждането на мобилния си телефон Бен се втурна към болницата «Сейнт Джон», борейки се с натовареното движение. След по-малко от минута вече тичаше по коридора, нагоре по стълбите и през фоайетата, докато най-сетне се добра до стая 522, останал без дъх.

— От колко време? — попита запъхтян.

В малката болнична стая се бяха събрали всички служители от кантората му: Кристина, Лавинг и Джоунс. Джоунс седеше до леглото, стиснал ръката на Пола.

Очите на Пола бяха отворени.

— Дойде в съзнание преди около половин час — обясни му Кристина. Бен се опита да си пробие път по-близо до леглото. — Все още е много изтощена, но, изглежда, разбира, като й говорим.

— А тя проговори ли? — тихо попита той.

— Малко.

— А спомня ли си…?

Кристина поклати глава:

— Помни, че е била намушкана, но не е видяла кой го е направил. Знаеш ли какво е искала спешно да ни съобщи онази нощ? Намерила в някакво досие бележка, според която полицията в Страуд подозирала, че Кери е замесена в смъртта на родителите си, но не успели да го докажат. Водела ни е с цяла обиколка, нали?

Бен не каза нищо.

Джоунс говореше приглушено и успокоително, без да пуска ръката на Пола:

— Толкова се тревожех, Пола. Просто нямаш представа как се чувствах. Беше като… като… не мога дори да го обясня. Беше толкова ужасно.

Устните на Пола бяха напукани, но тя се усмихна едва:

— И от тази страна… не беше особено приятно.

Джоунс стисна и двете й ръце между своите:

— Не искам никога вече да се разделяме, Пола. Никога.

Уморените й клепачи примигнаха:

— Страхотно изявление… за такъв модерен мъж… като теб.

— Наистина го искам. Наистина. Аз…

Прекъсна ги звукът от отварянето на пневматичната врата. В стаята влезе медицинска сестра с кестенява коса, стиснала папка в ръка. Според табелката това беше сестра Били Барнет от реанимацията.

— Как е пациентката ми? — попита жената.

Джоунс изтри очи:

— Все още е будна и продължава да говори.

— Прекрасно. Има ли проблеми с общуването?

— Не. Струва ми се, че се държи… както винаги.

— Малко по-тъпо — обади се Пола.

Барнет се усмихна:

— Ще възстановите силите си. Но ще отнеме известно време, преди да догоните най-добрата си форма. — Тя притисна ръка към челото на Пола, след това бързо премери пулса й: — Как се чувствате?

— Уморена — отговори тя и потърси с поглед Джоунс, — но щастлива.

— След всичко, което сте преживели — каза сестра Барнет, — това е направо страхотно.

— Какви са прогнозите? — попита Бен.

— Доста добри — отвърна сестрата и почука с молив по папката си. — Не забравяйте, че тялото й е било подложено на ужасен шок, а мозъкът й отчаяно се е опитвал да се пребори с него. Но тя ще се оправи. Лекарите не виждат причина да има трайни увреждания — нито на тялото, нито на мозъка. Вероятно ще я изпишат след около седмица. А след два или три месеца ще бъде като нова. С изключение на белезите.

— Ще ме болят ли? — попита Пола.

— Да ви болят ли? Не, няма. Но сигурно няма да ви се иска да носите твърде оскъдно бельо.

Джоунс сграбчи ръцете на сестрата:

— Наистина ли? Наистина ли ще бъде като нова?

— Разбира се.

Джоунс се завъртя като пумпал. Клекна и стисна ръката на Пола в своята:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Моля? — примигна срещу него Пола.

— Попитах ще се омъжиш ли за мен.

Кристина се ококори:

— Не!

— Не питам теб, Кристина! — Джоунс се наведе към Пола. На лицето му бе изписана гореща молба. — Чуй ме, Пола! Знам, че съм съвсем обикновен, но това означава толкова много за мен!

Кристина подскочи:

— Направо не мога да повярвам!

Джоунс й хвърли гневен поглед.

— Ами тогава излез навън — каза рязко и отново се обърна към Пола: — Откакто те срещнах, животът ми напълно се промени. Знам, че не мога да ти предложа много, знам, че характерът ми е труден, объркан и… и…

— Чепат — предложи Кристина.

— Отвратителен — помогна Лавинг.

— Малко студен — довърши Джоунс, като категорично пренебрегна забележките. — Знам, че невинаги изразявам чувствата си кат хората…

— Като хората, миличък — поправи го Пола с кротка усмивка.

Той не я чу.

— Знам, че понякога не ти показвам колко важна си за мен. Знам, че не съм мъжът на мечтите ти. Аз съм само задръстен организационен секретар в една задръстена кантора…

— Ей! — намеси се Бен. — Я по-внимателно!

Джоунс скочи:

— Абе вас кой изобщо ви е канил тука?

Те засрамено отстъпиха, но никой не си тръгна.

— Както и да е! — Джоунс отново се съсредоточи върху думите си: — Знам, че няма причина да искаш да се омъжиш за мен, но ти си най-специалната жена, която познавам — заяви пламенно и притисна ръката й към лицето си. — Затова ще ми окажеш ли огромната чест да станеш моя съпруга?

— Много грешиш — каза Пола с разтреперан глас.

— Така ли? — помръкна лицето му.

Тя кимна:

— В теб има нещо много специално.

Той се приведе напред:

— Това означава ли, че…

— Разбира се, че ще се омъжа за теб, непохватен мечок такъв! Ела тук.

Тя обгърна с ръце шията му и го прегърна колкото сила имаше.

— Не трябва ли да оставим тези двамата… — подхвана Бен, но изведнъж онемя. — Кристина, ти плачеш!

Тя избърса очите си:

— Това е най-трогателното нещо, което съм виждала през живота си.

Бен я изведе навън, за да оставят насаме двамата годеници. Лавинг и сестрата ги последваха. Когато Бен и Кристина се озоваха в чакалнята, тя все още триеше очите си.

— Не е ли чудесно, когато всичко завършва щастливо? — възкликна развълнувана.

— Да — отвърна Бен безизразно. — Чудесно е.

— Все още мислиш за Кери, нали, Бен? Съжалявам, че нещата се развиха така.

Бен поклати глава:

— Трябваше да те послушам. Инстинктите ти са по-верни от моите. Ти усещаш хората. Никога не си харесвала Кери и това трябваше да ми говори нещо. Но вместо да се вслушам в разума, реших, че не я харесваш, защото… Абе, просто трябваше да внимавам повече, това е. Никога вече няма да допусна същата грешка.

— Кери беше социопат, Бен. Съзнанието й бе силно разстроено. Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че тя е искала хората да знаят, че е убийца. Може да не го е осъзнавала, но според мен точно затова е написала думата «неверник» на гърдите на Джо Макнотън, използвала е собствените си вериги и така нататък. Искала е полицията да разбере, че тя го е убила. И че те не са в състояние да направят абсолютно нищо по този въпрос.

— Разчитала е на мен да я измъкна. И това е огромната й грешка, защото накрая тъкмо аз я предадох.

Кристина заведе Бен до едно канапе и седна до него.

— Бен, трябва да спреш да се наказваш за случилото се. Знам, че според теб Майк не е трябвало да чете факса. Но нека си кажем честно — Кери е извършила убийство. При това не едно. Трудно е човек да преглътне подобно нещо.

— Това беше поверителна кореспонденция, Кристина. Ако позволим на ченгетата да нарушат адвокатската тайна веднъж, ще я отменят напълно.

— Не ми се струва много вероятно. Но в никакъв случай не искам да обвиняваш Майк. Той ти е истински приятел и не бива да се отнасяш с него по друг начин. Не е виновен за случилото се. Ти си проявил небрежност, като си позволил той да се добере до тази информация. Ако беше оцеляла, Кери можеше дори да ни съди за това.

— Тя е автор на няколко убийства, Кристина. Нито един съд не би погледнал сериозно на подобно обвинение от нейна страна.

— И все пак можеше да бъдеш по-внимателен. Знаел си, че Майк има ключ. Знаел си, че си закъснял за уговорената среща. Съвсем логично е той да те потърси в кантората, след като не е успял да те открие в дома ти. Живее съвсем наблизо. Би трябвало да знаеш, че той ще… — Внезапно Кристина закри устата си с ръка: — О, боже! Боже!

Бен сбърчи чело:

— Какво ти става?

— Ти си знаел! Знаел си през цялото време! Затова си изпратил факса. Ти си искал да го намери той!

Бен отмести поглед:

— Не ставай смешна.

— Права съм, нали? Направил си го нарочно.

— Кристина, да оставим тази тема.

— Знаел си. Сигурна съм.

— Кристина, ако Комисията по професионална етика смяташе, че умишлено съм издал тайната на клиентката си, досега да са ме заличили от адвокатските списъци. Да зарежем тази тема.

— Добре — съгласи се тя. — Обаче съм права, нали?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна той и зарея поглед навън през големия прозорец. Слънцето залязваше и покриваше с червеникава патина хълмистите възвишения около Тулса. — Ако искаш, вярвай, но си мислех за сержант Матюс.

— За този самохвалко?

— Този самохвалко беше прав. Така че кажи на Лавинг да не му размазва физиономията. Не ми се струва редно при тези обстоятелства.

— Така е.

— Помниш ли какво каза, когато ме арестуваше?

— Помня, че изръси куп гадории. Какво точно имаш предвид?

— Онова, което каза, докато ми слагаше белезниците в кантората. — Погледът на Бен блуждаеше. Съзнанието му бе заето с други, нелеки мисли. — Правосъдието има много лица — завърши тихо.