Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (52)

51.

Бен седеше в колата си, вперил поглед през отворения прозорец към третия етаж на жилищната сграда. В мислите му цареше пълен хаос. Последните разкрития шеметно се въртяха в главата му, кръжаха около него и той се задушаваше от разочарование и — което беше още по-лошо — от съзнанието, че е позволил да го направят на кръгъл идиот. Как е възможно да е толкова глупав?

От време на време някоя от двете жени минаваше покрай прозореца. Не можеше да разбере какво правят. Вероятно събираха багажа. Вечеряха. Или правеха страстна и луда любов. Възможностите бяха безброй.

Веднъж забеляза как полуоблечената фигура на Кери се приближава към прозореца, спира за момент, след това изчезва. Дали знаеше, че той стои и ги наблюдава? Дали Кери не го дразнеше нарочно, дали не навираше в лицето му факта, че е безсилен да направи каквото и да било? Вероятно не беше така, но дори само мисълта за това го подлудяваше.

Притисна слепоочията си с пръсти. Не бе в състояние повече да таи това в себе си. Трябваше да каже на някого. Но на кого? Кери беше права: тайната между адвокат и клиента му защитаваше думите й — не само онова, което уличаваше самата нея, а и уликите срещу Андреа. Не можеше да каже на никого…

Освен на човек, който бе обвързан със същото задължение. За бога, нали вече имаше партньор! Член на компанията. Тя също нямаше право да каже на никого, но той можеше да каже на нея.

Но как? Не искаше да прекрати наблюдението на апартамента. Не трябваше да позволи Кери да напусне града или пък трябваше да я последва, ако го стори. Напуснеше ли апартамента, много бе вероятно да изчезне завинаги.

Бен бавно и внимателно обмисли всички варианти и претегли възможностите.

И тогава се сети за коледния подарък от майка си.

Отвори куфарчето си и извади отвътре малкия сив органайзер. Набра на малката клавиатура съобщение до Кристина. След това го изпрати в компанията «Майфакс».

Когато свърши, изключи електронната джаджа и я прибра обратно в куфарчето си. «Сигурно е вярно, че изповедта се отразява добре на душата», помисли си горчиво. Дори и да развихреше въображението си докрай, едва ли можеше да се каже, че се чувства добре, но сякаш ужасната болка в стомаха му понамаля. Тревогата, която бушуваше в мозъка му, поутихна — съвсем малко, но поне можеше да разсъждава ясно.

Но очите му останаха приковани към прозореца на третия етаж. Облегна се в седалката и зачака съобщението да пристигне.

* * *

— Бен?

Майк мина през стъклената врата, която водеше от централното фоайе към кантората. Вратите бяха заключени, но за щастие преди време, когато работеха заедно върху един случай на Вътрешния отдел, Бен му беше дал ключ.

— Бен? Тук ли си?

Сигурно не е. Но беше пропуснал уговорката им да се видят в осем часа, не си беше у дома и не вдигаше телефона. Вероятно беше глупаво от негова страна да се тревожи, но Бен се бе втурнал към апартамента на Кери Делкентън с ужасно тревожно изражение, а Майк познаваше дарбата му да се забърква в неприятности. Виж какво стана, като напусна града само за няколко седмици. Щеше да се почувства по-спокоен, ако разбереше какво прави приятелят му.

— Бен? Тук ли си?

До ушите му достигна силно иззвъняване. Признаци на живот? Приближи се до най-близкото бюро, на което обикновено стоеше Джоунс. Но откъде идваше…?

А, от факса. Някой изпращаше съобщение по факса късно през нощта. Вероятно беше реклама на някой еротичен телефон или на нещо също толкова нелепо. Или Бен очакваше подобно съобщение? Означаваше ли това, че скоро ще се появи тук?

Майк погледна страницата, която излизаше от принтера. Не, беше за Кристина. Значи не е възможно…

Чакай малко! Той вдигна листа. Обикновено не четеше съобщения, предназначени за други хора, но преди да разбере, че не е за него, Майк вече беше прочел достатъчно, за да не може да откъсне очи.

Погледът му светкавично обхвана краткия текст. Мили боже, нима беше възможно?

Прочете името отдолу на страницата. Съобщението беше от Бен. Явно бе възможно.

Приятелят му щеше да се вбеси, задето е прочел съобщението, но независимо от сложното положение, в което се намираше, Майк не можеше да си затвори очите. Грабна най-близкия телефон и набра номер.

— Морис? Веднага изпрати три патрулни коли на адрес…

* * *

— Полиция!

Майк не им даде никаква възможност. Извика «Полиция!» още веднъж и разби вратата.

Тя беше стара, паянтова и вероятно доста евтина. Не му струваше кой знае какво усилие. Нахлу в апартамента с готов за стрелба «ЗИГ Зауер», следван от шестима униформени полицаи.

— Имам заповед — извика, връхлитайки в преддверието. — Заповед за обиск и заповед за арест. — Той даде знак на полицаите: — Разпръснете се. Покрийте цялото жилище. Бързо.

Майк беше щастливецът, комуто се падна спалнята. Разпозна хората в нея на минутата. От едната страна на неоправеното легло лежеше Кери Делкентън, която забързано навличаше фланелката си. От другата страна, полугола, беше Андреа Макнотън.

Покривката беше отметната и чаршафите висяха напречно на леглото. Явно тук се бе разигравала доста пламенна сцена. Навсякъде по пода имаше разхвърляни дрехи. Стаята беше почти гола — всички вещи бяха прибрани в кашоните, които стояха разпръснати наоколо.

Но не това бяха подробностите, които Майк трябваше да съобрази най-напред. Имаше още нещо.

Андреа Макнотън държеше пистолет.

— Свалете оръжието, госпожо Макнотън — каза Майк. Гласът му не издаваше и частица от напрежението му.

Тя го изгледа със смразяващ поглед:

— Няма.

— Не искам да ви нараня — продължи Майк. Чу как останалите полицаи се струпаха зад гърба му, но вратата беше тясна и те не можеха да влязат, а той не можеше да помръдне, защото Андреа щеше да го застреля. — Имам заповед за арестуването ви. Свалете оръжието.

— За нищо на света! — излая Кери. — Цели се в главата му.

Андреа не свали оръжието.

— Имам заповед и за вашето арестуване, госпожице Делкентън.

Тя му се изсмя:

— Как ли пък не! Мен ме оправдаха, тъпако!

— Арестувам ви за лъжесвидетелство — обясни им Майк. — Вие излъгахте на свидетелската скамейка. А ако имам още малко време, ще измисля поне още няколко обвинения, за да ви закопчая.

— Кучи син! — извика Кери и се обърна към Андреа: — Убий го, Андреа. Това е единственият ни шанс.

— Зад мен има шестима полицаи — бързо каза Майк. Ставаше му все по-трудно да говори спокойно срещу насочения в челото му пистолет. — Нямате никакъв шанс. Откажете се.

Видя как погледът на Кери неистово обхожда стаята. Приличаше на затворено в клетка зверче, което отчаяно търси начин да се измъкне. Но не успяваше да го намери.

— Тя го направи! — внезапно викна Кери и посочи Андреа. — Аз знаех, но тя уби Джо.

Без да отмества поглед от Майк, Андреа й нареди:

— Млъкни, Кери!

— Тя ви е нужна — продължи Кери. — Тя го уби. Тя направи всички онези извратени гадости с ножа. Тя е пълно куку!

— Кери! — изкрещя Андреа. — Затвори си проклетата уста!

Но Кери не го стори:

— Ще свидетелствам в полза на обвинението. Имате нужда от свидетел, нали? Гарантирайте ми имунитет и ще ви поднеса убиеца на тепсия.

Лицето на Андреа се разкриви от ярост.

— Кери, затвори си скапаната уста! — изсъска.

— Предлагам ви да поговорим. Моля ви, трябва да ме защитите от нея. Може да ме нарани!

— Аз да нараня тебе? Та ти съсипа живота ми! — пръскаше слюнки Андреа. — Ти открадна съпруга ми, ти го накълца на парчета…

— Виждате ли? — обади се Кери. — Тя е луда. Гарантирайте ми имунитет и ще ви кажа всичко, което…

— Подла кучка! — За част от секундата Андреа изви пистолета настрани и стреля. Куршумът простреля Кери във врата. Тя се строполи на пода. Миг след това стреля и Майк. Улучи Андреа в китката. Пистолетът изхвръкна от ръката й.

— Извикайте линейка! — нареди Майк и се втурна вътре. Кери вече бе в безсъзнание. Той изтича до Андреа. От ръката й струеше кръв, клепачите й потръпваха, но все още бе в съзнание.

— Не знам… какво ми стана… — зашепна едва доловимо. — Никога през живота си не бях правила нищо лошо. Бях добро момиче. И тогава… тогава… съвсем неочаквано… се провалих.

— Ще се оправиш — увери я Майк. — Ще те закарам в болницата.

— Моля те… не си прави труда — бавно затвори очи тя.

* * *

— Ваша чест, това е пълно безобразие!

Кристина не беше виждала Бен толкова ядосан нито веднъж през всичките години, откакто работеха заедно. Лицето му беше зачервено, той крещеше.

— Това е поверителна информация! Полицаите нямат никакво право да четат поверителната ми кореспонденция.

Съдия Харт беше сурова и непреклонна. Тя почукваше с очилата си по бюрото, докато изричаше бавно:

— Майор Морели вече обясни как е получил сведенията. Да не би да оспорвате версията му?

— Не, не я оспорвам, но това не е извинение. Информацията беше строго конфиденциална.

— Може и да е била, но той се е добрал до нея. А Кери Делкентън не е била негов клиент. Не е имал никакви ангажименти към нея. Тъкмо обратното — бил е задължен да предаде на полицията всяка информация, свързана с убийството. Според мен е действал напълно правомерно.

— Какво изобщо търси той в кантората ми!

Съдия Харт се обърна към Майк, който стоеше до заместник-прокурора Декстър, но и двамата избягваха да поглеждат към Бен.

— Как влязохте в кантората, майор Морели?

Майк прочисти гърлото си:

— Имам ключ. Бен, тоест господин Кинкейд, ми го даде преди това по друг повод.

— А защо бяхте там?

— Търсех господин Кинкейд. Бяхме си уговорили среща, а той не дойде. Не исках да чета съобщението, предназначено за партньорката му, госпожица Маккол, но още преди да разбера до кого е адресирано, бях прочел достатъчно, за да не мога да го пренебрегна.

Съдия Харт сви рамене:

— Не е извършил някакво престъпление. Ако искате да го съдите за нарушаване на неприкосновеността на личния ви живот, бихте могли, макар да не ви препоръчвам.

— Ваша чест — каза Бен, — настоявам да отмените този неправомерен и незаконен обиск и да не давате гласност на сведенията, придобити чрез него.

— Един момент, господин Кинкейд — строго го изгледа съдийката. — Когато полицията беше използвала фотокопирани заповеди за обиск, удовлетворих исканията ви. Това беше нарушение на правата, гарантирани от Четвъртата поправка. Но тук няма никакво нарушение на конституцията. И няма никакъв начин в красивия свят, който Бог ни е създал, още веднъж да изключа от делото съществени доказателства. Искът ви се отхвърля.

— Ваша чест — извика Бен, — нямате право да поощрявате подобно нечувано поведение, когато…

— Господин Кинкейд, вече отсъдих. А сега престанете или ще ви арестувам за обида на съда — заяви тя и удари с чукчето.

— И без това няма значение, Бен — обади се Майк и бавно прекоси съдебната зала, за да се приближи към масата на Бен. — Току-що получихме известие от болницата. Кери Делкентън е мъртва. Починала е от огнестрелната рана.

Бен безмълвно разтвори устни.

— Андреа Макнотън ще се оправи. Ще бъде съдена за престъпленията си.

Бен го измери със студен и гневен поглед:

— Не е трябвало да четеш факса за Кристина.

— Знам това — откровено призна Майк. — Казах ти, че не го направих нарочно. Но след това просто не можех да се преструвам, че не съм го прочел. Не и след като разбрах, че тези двечките са били съучастнички, че са се готвели да напуснат града и вероятно никога повече да не се върнат.

Изражението на Бен не се промени.

— Бен, аз съм полицай, не адвокат. Не мога да оставям престъпниците да се измъкват. Не и ако съм в състояние да го предотвратя.

Намръщен, той се обърна и напусна съдебната зала.