Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (50)

49.

Отец Дани хвърли шепа пръст в гроба.

— Не трябва да скърбим за този човек, защото знаем, че Бог ще се погрижи за него.

Бен наблюдаваше как събралите се опечалени минават покрай гроба. Кери го понасяше относително спокойно. Той беше загрижен за нея. След всичко, което беше преживяла напоследък, най-малко му се искаше да й се налага да ходи на погребение, но колкото и трагично да беше това, многострадалният й брат беше мъртъв. Тя просто трябваше да затвори тази глава от живота си и Бен знаеше, че това няма да стане, докато не мине погребението и Кърк не бъде положен в земята за вечен покой.

Свещеникът каза още няколко думи и церемонията приключи. Време беше да се отдаде последна почит на мъртвия. Присъстваха само десетина души и Бен знаеше, че някои от тях работеха в църквата. Но въпреки това навсякъде витаеше усещането за ужасна трагедия — за трагедия и за облекчение, сякаш всички признаваха, че случилото се е ужасно, но едновременно с това съзираха в него последната глава на един благополучно завършил епизод.

Кери спря до отворения гроб. Наведе се и положи ръка върху пръстта. Очите й бяха пълни със сълзи, но този път на Бен му се стори, че това не са сълзи на страх, не е ужасът на една млада жена, станала жертва на обстоятелства извън нейната власт. Този път това бяха сълзите на сестра, която много обичаше и силно усещаше липсата на единствения си брат.

Мина доста време. Кери взе шепа пръст и я хвърли в гроба. Сетне бавно се отдалечи.

Бен се присъедини към нея:

— Как се чувстваш?

Кери склони глава на рамото му.

— Добре съм, наистина. — След кратко колебание добави: — Боже, колко ми липсва!

Бен притисна главата й към себе си. Усети как топлината на тялото й кара кръвта във вените му да закипи. Почувства силна вина, задето изпитваше подобни желания по време на погребение, но нещата бяха извън властта му.

— С течение на времето болката ще намалее.

— Знам — каза тя и той усети мократа й буза през ризата си. — И точно това ме безпокои.

— Какво искаш да кажеш?

— Кърк толкова ме обичаше… Заслужава нещо повече.

— Кери — отстрани я от себе си той и я погледна в очите. — Знам, че Кърк беше твой брат и че ужасно ще ти липсва. Но в много отношения така е по-добре. Помисли какъв живот го очакваше. Кърк уби човек.

— Да, Кърк уби човек, но го направи от обич. Направи го заради мен.

— Кери, ти не си виновна. Не трябва да се обвиняваш.

— Знам това. Не твърдя, че съм виновна, но въпреки това ми се иска да можехме някак да върнем времето назад. Бих направила всичко по различен начин.

— Не се измъчвай, Кери. Трябва да помислиш за бъдещето си.

Тя затвори очи за кратко, като за молитва.

— Прав си — заяви и го дари с кротка усмивка. — Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се. Трябва да се погрижа за някои неща. Нали знаеш, че притежавам една сграда. Но може би след това…

— Само ми се обади, когато можеш да дойдеш.

— Това си е направо среща!

Тя притисна стегнатото си тяло към неговото и го целуна нежно и продължително.

— Ще те чакам.

Бен наблюдаваше как облечената й в черно фигура се стопява в далечината. Сякаш колкото повече се отдалечаваше, толкова по-осезаем ставаше вкусът на устните й върху неговите.

— Как си, приятелю? Вече задяваш жените и по погребения, така ли?

Бен се обърна.

— Майк! — възкликна. Протегна ръка и се здрависа с приятеля си. — Кога се върна?

Майор Марк Морели се усмихна, сетне зарови ръце в джобовете на своя неподходящ за сезона офицерски шлифер.

— Едва снощи.

— Успешна ли беше мисията ти? Залови ли лошите?

— Нали винаги успявам?

— Да, единствено ти и Дъдли Ду Райт^[1].

— Стига сме говорили за мен. Ти как си? Не можа да не се забъркаш в нещо, докато ме нямаше, нали? Дори и за няколко седмици.

— Значи си научил? Тези смешници от полицейското управление наистина ме арестуваха.

— Научих. Пенелъпи ме информира най-подробно снощи, когато се върнах. — Морели замълча и додаде: — Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това.

— И аз съжалявам. Всичко ще е наред, ако никога повече не се наложи да ме обезпаразитяват.

— Съжалявам, че не съм бил тук, за да ти помогна.

— Според мен едва ли е било съвпадение. Мисля, че Матюс и шайката му само са дебнели да влезеш под прикритие, за да започнат да действат.

— Няма съмнение. Сигурно вече си научил — Матюс е отстранен от длъжност. Съмнявам се, че някога отново ще работи като полицай. Вътрешният отдел разследва Франк Бейли. Сигурно ще му наложат някакво наказание, но повечето хора смятат, че не той е бил водещата фигура. Освен това на процеса повече или по-малко си е признал, а това е в негова полза.

— Съгласен съм. Не искам никой повече да пострада от този случай. Всички са били просто марионетки в замисленото от Андреа Макнотън отмъщение. Както казах и на Кери, смятам, че трябва да загърбим всичко и да продължим напред.

— Благороден подход. Като стана дума за твоята клиентка Кери… — приведе се към него Марк и му намигна — виждам, че отношенията ви са надхвърлили тези между адвокат и клиент.

— И какво те кара да смяташ така?

— Ами, най-вече тази половинминутна целувка, на която станах свидетел току-що — сръга той Бен в ребрата. — Ах, ти, стар любовнико!

— Нямаше нищо такова по време на процеса — заяви Бен.

— Ъхъ.

— Е, може да сме се изпуснали един-два пъти. Всъщност три. Но все пак…

Майк вдигна ръце:

— Спокойно, Бен. Сигурен съм, че каквото и да си направил, е било по мъчително етичен начин.

— И какво точно би трябвало да означава това?

— Означава да спреш да се обвиняваш. Аз съм ти приятел. И се радвам да видя, че най-сетне се обвързваш с някого.

Бен наклони глава:

— Трябва да призная, че изпитвам известна вина за всичко това.

— Заради отношенията между адвокат и клиент ли?

— Не, заради възрастта й. Тя е почти два пъти по-млада от мен.

— Преувеличаваш. Тя е възрастен човек и може сама да взима решения. Не нарушаваш никакви закони.

— Не съвсем.

— Сигурно ти си най-доброто нещо, което се е случвало в живота на горкото момиче.

— Възможно е, но все пак…

— Господи, Бен, нима си напълно неспособен да бъдеш щастлив? Изживяваш нещо хубаво. Не го разваляй само защото тя е по-млада от теб.

— Сигурно имаш право — каза Бен и вдигна поглед към безоблачното небе. Беше доста топло, особено за този сезон в Оклахома. — Е, кога ще се видим, за да ми разкажеш за този суперпрестъпник, когото си следил? Довечера има мач.

— Звучи ми добре. Можем да пием бира, да си разказваме разни истории и да се преструваш, че разбираш от футбол. Да кажем — у дома, в осем.

— Ще го очаквам с нетърпение — каза Бен и погледна часовника си. — А какво ще правиш сега?

— Ами ще работя, какво друго? Откакто съм се върнал, ме въвлякоха в разчистването на пораженията след случая «Джо Макнотън». За теб е триумф, но за нас е провал.

— Че какво още има да се прави?

— Според Лабел допусната е огромна грешка. Когато е чул присъдата, сигурно е видял как преизбирането му се изплъзва под носа. Още не е решил кого да обвини — съдията, заседателите или теб — но ти гарантирам, че скоро ще се появи във вечерните новини и ще дудне за поредния провал на правосъдието.

— А ти какво трябва да свършиш?

— Ами най-сетне открихме бърлогата, в която се е криел Кърк Делкентън, след като се е изнесъл от дома на сестра си. Човече, ако смяташ, че нейното жилище е истинска дупка, трябва да видиш неговото. Никога не съм предполагал, че подобни вертепи все още съществуват в Тулса.

— Какво се очаква от теб?

— Ами какво ли не. Да потърся допълнителни доказателства, че именно той е убиецът. Да опиша вещите му, които вероятно сега принадлежат на сестра му, тъй като тя е единственият му жив роднина. Всъщност има някои неща, които би могъл да й занесеш. А ако се съди по тази последна целувка, сигурно скоро ще я видиш.

— Нека да си помисля. Искам ли да занеса на Кери вещите на покойния й брат? Май не.

— Хайде, приятелю, ще ми спестиш много време.

Бен се намръщи:

— Явно съвсем си се размекнал! Липсваше ми, тежкар такъв.

— Обичам да ми говориш така!

* * *

Половин час по-късно Майк паркира колата си пред един полуразрушен приют на няколко пресечки от търговския център на града. През последните години някои части от този район на града бяха реконструирани и така хората имаха все повече основания да се придвижват на север дори и в извънработно време: Грийнуд, «Брейди», Държавния университет на щата Оклахома в Тулса, музея «Гилкрийс». Почти всеки път, когато Бен имаше път към тази част на града, откриваше по нещо ново и очарователно. Но се натъкваше и на някои мрачни останки от миналото, на места, където нищо не се бе променяло от десетилетия — освен към по-лошо.

Жилището на Кърк — по-точно стаята му — беше почти необитаемо. Двуетажната постройка имаше избелял сив цвят и беше толкова зле поддържана и запусната, че щом я зърна, Бен се запита как изобщо не се срутва.

Кърк беше живял в стаята на най-горния етаж — таванско помещение, превърнато в жилище — което, както му каза Майк, наел за чудовищната сума от двайсет долара седмично. Когато отвори скърцащата врата, Бен едва не повърна от отвратителната воня, която го връхлетя.

— Как е възможно някой да е живял тук?

Тясната стаичка беше така задръстена с вещи, че двамата мъже с мъка си пробиха път до другия й край. Независимо че се бе изнесъл съвсем набързо, Кърк явно бе взел със себе си всичко, което бе имало някакво значение за него.

— Както и да е — каза Майк. — Виждаш, че повечето от тези боклуци са лични вещи и няма да ни помогнат да разберем Бог знае какво за убийството. Не значат нищо за никого освен може би за сестра му. А повечето вероятно са ненужни дори и за нея. Обаче някой трябва да ги вземе.

— Смешно, нали? А може би изобщо не е смешно, а е много тъжно. Вероятно някои от тези неща са значели много за него. Може би ги е използвал или ги е гледал всеки ден. Но него вече го няма. И само седмица по-късно всичко заминава на боклука.

Бен видя няколко книги и няколко диска с музика. Кърк явно обичаше да слуша кънтри, което не бе никак чудно за момче, родом от Страуд. Имаше няколко библии, което също не беше бог знае каква изненада. Бен взе едната и откри множество пасажи, подчертани с червено. Тук-там в полетата бяха нахвърляни бележки с почерка на Кърк.

— Кърк явно много си е падал по Книгата на книгите — промърмори Бен.

— Нищо чудно — отговори Майк. — Не ме разбирай погрешно. Библията наистина е велика книга. Но тя почти винаги присъства в библиотеката на всяка откачалка, която човек може да срещне тъдява.

Бен продължи да разглежда вещите. Откри няколко списания за татуировки и за други средства за «разкрасяване на тялото».

— Не знаех, че съществуват списания за татуировки. Три различни.

— Бен, има списания за всяко нещо. Живеем в ерата на тясно специализираната читателска аудитория.

— Сигурно.

Бен с учудване установи, че Кърк има само една снимка на сестра си. Вероятно беше правена преди няколко години, защото на нея Кери изглеждаше най-много на тринайсет. Снимката обаче бе грижливо поставена в рамка и дори бе почистена за разлика от всичко останало в стаята.

— Толкова много е обичал сестра си — каза тихо. — Дори не мога да си представя подобна всеотдайност.

— И толкоз по-добре, като се има предвид докъде го е довело това — отвърна Майк.

Бен продължи да разглежда. Осъзнаваше, че не е много по-различно, отколкото да ровиш в нечии джобове, но все пак му беше интересно. След като бутна настрани няколко месингови фигурки, той откри голям кашон.

— Какво би могло да е това?

Той отвори кашона и занемя.

— Кое? — попита Майк и се извърна. — Какво намери?

Бен се взираше в кутията със зяпнала уста и широко отворени очи.

— Не мога да повярвам. Не вярвам на очите си!

— Какво има? — попита Майк и се запрепъва към приятеля си, като събаряше всичко по пътя си. Надникна в кашона и попита: — Какво толкова? Не разбирам.

— Ти не разбираш, но аз — да. — Очите на Бен бяха неестествено ококорени. — Мили боже! Много добре разбирам.

Майк го разтърси за раменете.

— Ще престанеш ли! Кажи ми какво става?

— Не мога — притисна Бен ръка към челото си. — Господи, как е възможно да съм такъв глупак! Как може да съм бил толкова сляп?

Майк започваше да се ядосва:

— Ще ми кажеш ли най-сетне за какво говориш?

Бен не му обърна внимание. Дръпна се, грабна сакото си и се отправи към вратата.

— Съжалявам, Майк, но трябва да вървя. Налага се да поговоря с един човек. — Той хукна надолу по разнебитеното стълбище. — Незабавно! — долетя гласът му.