Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (45)

44.

Съдебната зала беше притихнала като на погребение, когато Кери Делкентън зае мястото си на свидетелската скамейка. Да се твърди, че съществува някакъв интерес към показанията й, би било равносилно на твърдението, че в зоологическата градина има животни. Всички погледи бяха приковани върху Кери. Всички подозираха същото, което и Бен — че изходът на процеса зависи от онова, което предстои да се случи през следващите няколко минути.

След смъртта на Кърк съдия Кейбъл бе прекратил делото за два дни и бе обяснил на съдебните заседатели, че обвиняемата внезапно е изгубила брат си, затова Бен знаеше, че сега те ще изпитват известно състрадание към променената фигура, която седеше в центъра на събитията, точно пред тях. Очите на Кери бяха ужасно зачервени. Беше плакала твърде дълго и бе спала съвсем малко. Макар обикновено да се бе държала спокойно и уравновесено в съдебната зала, в походката й винаги се бе долавяла енергичност, а в очите й — оживление. В крайна сметка, тя бе само на деветнайсет години. Но днес нещата бяха различни. Днес тя пристъпваше бавно и някак несигурно. Седеше пред съдебните заседатели напълно безпомощна — сякаш неспособна да направи нещо друго, освен да отговаря на въпросите, които й задаваха и на които, както бе казала на Бен, вече може да отговори истината.

— Кога напуснахте Страуд и се преместихте в Тулса? — попита Бен, след като приключиха с въвеждащата част.

— Веднага след като градът бе връхлетян от торнадо от пета степен. Преди малко повече от година. — Гласът й беше равен и безизразен, но едновременно с това звучеше силно прочувствено. — Годината беше трудна и за мен, и за брат ми.

— Какво се бе случило?

— Ние… изгубихме родителите си. — И този път фактът, че не даваше воля на чувствата си, а се бореше с тях, придаде на думите й много по-трагично звучене. — Бяха млади — малко над петдесетте — но се случи ужасно нещастие. Катастрофа. Прибирали се у дома късно през нощта и изневиделица отнякъде на кръстовището ги връхлетял някакъв камион и… — Когато тя замълча, Бен осезателно почувства напрежението, яростната енергия, с която тя се бореше да потисне мъката си. — Загинали са на място.

— Какво означаваше това за вас?

— Бяхме напълно объркани. Двамата с Кърк просто не знаехме какво да правим — аз дори още не бях завършила гимназия. И двамата работехме в супермаркет «Танжер». Беше добре за две деца, които си живеят у дома. Но след като татко почина — а нямаше застраховка — не можехме да свързваме двата края. А после, след като торнадото разруши магазина… — тя сведе глава — ами това беше последният удар. Вече нищо не ни задържаше в Страуд. Затова дойдохме в Тулса.

Бен продължи да води разпита бавно и спокойно. Засега тя се справяше великолепно, но той знаеше, че и съвсем дребно нещо може да я извади от равновесие.

— Вероятно не ви е било лесно да вземете това решение.

— Да напуснем всичко познато и да се преместим в град, където не познаваме никого ли? Да, може да се каже, че ни беше трудно. — Кери вдигна поглед и за пръв път в очите й проблесна искра: — Но в същото време това беше едно приключение, нали разбирате? Започвахме на чисто и оставяхме зад себе си болката от миналото. — Тя поспря за момент, сетне продължи: — Чух какво каза за мен тази… психоложка, за това, че множеството травми и промяната на жизнената ми среда са разстроили съзнанието ми. Но тя греши. Все още имах Кърк, главата ми си беше наред, пък и в крайна сметка не се местехме на луната! Трябваше да се махна от Страуд. Ако бях останала, щях да се чувствам още по-зле. Дори сега продължавам да смятам така.

— Какво се случи с вас, когато дойдохте в Тулса? — попита Бен. Високо оцени нежеланието й да се прави на мъченица и стремежа й да се защити от обвиненията, че е ненормална, но в същото време, ако искаше да спечели симпатиите на съдебните заседатели, те трябваше да осъзнаят в какво кошмарно положение се е намирала. — Всичко по план ли вървеше?

— Не, нищо не вървеше по план. Всичко се оказа по-трудно, отколкото бях предполагала. Не можехме да си намерим квартира по джоба. Не можех да си намеря работа. Имаше само зле платена работа — в заведения за бързо хранене и други подобни. Ние не можехме да живеем с толкова пари дори в Страуд, камо ли да оцелеем в големия град. Освен това Кърк не работеше. По това време той имаше… емоционални проблеми. Смъртта на родителите ни му се отрази тежко, а торнадото — още по-тежко. Той все още разговаряше с мама и татко, сякаш бяха при нас, в стаята, а нощем спеше във ваната, защото смяташе, че там ще е в безопасност, ако отново ни връхлети торнадо. Винаги е бил някак… объркан и нещата около него все повече се влошаваха. Наистина не беше добре. Затова не можеше да започне работа. Трябваше да се оправям сама.

— И затова започна работа като стриптийзьорка в клуба, така ли?

— Това бе единствената работа с прилична заплата, която успях да намеря — ако не броим незаконните професии, които бяха още по-отблъскващи от стриптийза. Противно на това, което чухте, никога не съм проституирала и никога не бих го сторила. Работата като стриптийзьорка също не ми харесваше — беше унизителна и, честно казано, доста тежка. Да се обличаш като медицинска сестра, като учителка или като каквото и да е там, а след това да събличаш дрехите една по една пред тълпа от ревящи мъже! Но парите стигаха, за да наема малък апартамент, в който да живеем двамата с Кърк. Освен това се сприятелих с някои от момичетата. Не мога да ви опиша колко ми помогна това. Говорете каквото искате за тези момичета, но когато човек е сам в голям град, няма нищо по-хубаво от приятелите. Които и да са те.

— Беше ли щастлива по това време?

— «Щастлива» е силна дума. Просто успявах да оцелея. Хранех се редовно. Но в същото време нямах никаква сигурност. Ако пропуснех дори една заплата, веднага щяхме да останем на улицата. Постепенно започнах да губя съня си от притеснение какво би станало, ако остана без работа. — Тя спря и се замисли. — Не, не мога да кажа, че бях щастлива. Балансирах върху много тънко въже и знаех, че то може да се скъса всеки момент. Но въпреки това положението ми беше по-добро, отколкото преди.

Както винаги, Бен не изпускаше от очи съдебните заседатели. Явно слушаха внимателно, поглъщаха всяка дума от разказа й. По нито едно лице не се четеше открито презрение или недоверие. Но едновременно с това Бен знаеше, че ще трябва да им предложи много повече, ако искаше да поправи злото, сторено от показанията на Андреа Макнотън и на останалите свидетели на обвинението.

— Кери, ще разкажеш ли на съдебните заседатели кога се запозна с Джо Макнотън?

Неволно потръпване подсказа на всички присъстващи, че тази тема беше по-мъчителна и по-неприятна за нея от предишната. Но тя самоотвержено отговори:

— Случи се около четири месеца след като започнах работа в клуба. Той дойде там със свои колеги полицаи. Усетих, че ме наблюдава, докато изпълнявах номера си, но какво от това! Всички ме гледаха. Само че у Джо… имаше нещо много по-настойчиво. Нещо, което се запечата в паметта ми.

— Направи ли опит да установиш контакт с него по време на… работа?

— О, не, приключих номера си и напълно забравих за него. Докато не стана време да си тръгвам, точно след полунощ. — Последва леко колебание и тя продължи: — Той ме чакаше в уличката зад клуба.

— Разговаря ли с него?

— Отначало не. Изтичах обратно в клуба и заключих вратата. Може и да съм от Страуд, но не съм глупачка. Когато видя, че някой мъж се навърта в тъмна уличка, бягам.

— Но това се промени.

— Да. Той ме заговори през вратата. Увери ме, че няма да ми стори зло или да ме насили. Показа ми значката си. Каза, че ме е забелязал по време на шоуто и съм го грабнала — това бяха думите му. «Грабна ме.» Попита дали ще му окажа честта да ме изпрати до колата ми. Наистина беше много очарователен. И лека-полека… аз се поддадох.

— Позволи ли му да те изпрати до колата?

— О, да. А на следващата вечер той отново дойде в клуба. И този път ме закара до вкъщи. И така нещата потръгнаха…

— И станахте любовници?

Бен и Кристина обсъждаха часове наред коя би била най-подходящата дума, така че да не изглежда престорено свенлива и едновременно с това да не представя нещата в прекалено лоша светлина.

— Така стана — каза тя и вирна брадичка. — Но не забравяйте едно: аз не знаех, че той е женен. Не носеше халка и нито веднъж не спомена за това. Дори говореше, че не след дълго ще се оженим. Освен това за мен Джо беше истинска утеха. Твърде дълго време бях живяла на ръба, напрегната и несигурна. С Джо всичко изглеждаше някак по-добре. Имах усещането, че той може да се справи с всичко. Беше забавен и ми вдъхваше спокойствие. Каза, че имал много пари и че след като се оженим, вече няма да ми се налага да работя като стриптийзьорка. Обещаваше да се погрижи за мен. Да се погрижи за всичко. — Бен усети как бронята й се пропука почти незабележимо, долови дълбока и искрена болка. — Не можете да си представите колко приятно ми бе да чуя това. Наистина не можете да си представите!

— Колко време продължи връзката ви?

— Малко повече от два месеца.

— А междувременно… — Бен облиза устни и преосмисли намерението си. Въпросът беше деликатен и макар да бе необходимо да го зададе (по-добре той, отколкото Лабел), трябваше да внимава как точно да се изрази. — Съществуваше ли нещо във вашата връзка, което да те притеснява?

— Да — заяви тя направо. — Сексът. Няма да се преструвам на целомъдрена. Може и да идвах от Страуд, но знаех как стоят тези неща. И все пак онова, което Джо обичаше да прави… ме шокираше. Дори ме ужасяваше. Сигурно дълбоко в сърцето си винаги ще си остана провинциалистка. Никога не бях чувала нищо подобно на онова, които той искаше да правим — нито за бичовете, нито за веригите, нито за кожените дрехи и други подобни неща. Майка ми никога не ми е говорила за такива работи, повярвайте. А той искаше да го правим непрекъснато, при всяка възможност, което невинаги беше удобно. Особено ако и брат ми беше вкъщи. — Ръцете й се отпуснаха на ръба на парапета и тя леко се приведе напред: — Сега съзнавам, че е искал всичко това от мен, защото жена му му е отказвала. Получаваше от мен онова, което не можеше да вземе от нея. Но тогава все още не го знаех.

— Не се ли научи постепенно да… се наслаждаваш на нещата, които правехте с Джо Макнотън?

— Не, никога. Знам какво казаха свидетелите на обвинението. Че съм имала какви ли не извратени предпочитания. Че съм била като пристрастена към секса. Но това не е вярно. Джо искаше нещата да стават по този начин. Аз исках само… — гласът й заглъхна — някой да се грижи за мен.

— Кери, някои от колегите на Джо твърдяха, че ти си била инициаторката на тези сексуални практики.

— Знам, но да не би да са били там? Не. Не знам защо твърдят подобни неща. Не знам какво е говорил Джо пред мъжката си компания в мое отсъствие. Той излъга мен, защо да не е излъгал и тях? Мъжете обичат да се хвалят със сексуалните си подвизи пред приятелите си. Вероятно се е представял като истински жребец, на когото не мога да се наситя. Сигурно това доста е увеличило популярността му в полицейското управление.

Бен видя как една възрастна жена от горния ред на съдебните заседатели бавно поклати глава. Тя разбираше какво иска да каже Кери. Но дали й вярваше?

— Тези полицаи — продължи Кери, — тези така наречени приятели на Джо се опитват да си го изкарат на мен още от мига, в който тялото бе намерено на Бартлет Скуеър. Не бих искала да изглеждам като параноичка, но е истина. Всички те знаеха за мен и никак не ме одобряваха. Не знам защо. Може би му завиждаха, а може би са били приятели на съпругата на Джо. Не знам. Сигурно са смятали, че унижавам жената, за чието съществуване дори не подозирах. Но знам едно — те пристигнаха в апартамента няма и час след като бяха открили тялото на Джо. Бяха твърдо решили да докажат, че аз съм го убила. И досега не са се отказали. Дори започнаха да ме следят, да наблюдават кантората на адвоката ми, да подхвърлят разни ножове…

— Възразявам — надигна се Лабел и за пръв път разкъса мрежата на обаянието, която Кери плетеше. — Не е доказано, че полицаите са подхвърлили ножа.

— А кой друг би могъл… — подхвана Кери, но съдията й нареди да мълчи.

— Тя е свидетелят, а не господин Лабел — отговори на обвинението Бен.

— Приемам възражението — заяви съдията. — Да се придържаме към фактите. Само това, което е чула или видяла.

— Добре, Ваша чест — тихо каза Кери.

— Кери — попита Бен, — независимо от резервите си, искаше ли връзката ти с Джо да продължи?

— Разбира се, че исках. Дори за толкова кратко време бях станала силно зависима от него. А и той повтаряше, че ще се ожени за мен. Беше като сбъдната мечта. Само за това си мислех.

— А смяташе ли, че говори сериозно?

— Но ние разглеждахме пръстени! — изрече Кери напрегнато от ограденото с перила свидетелско място. — Избрахме църква. Дори обсъждахме датата. Каза, че искал да изчака до юни, защото тогава се била омъжила майка му. Разбира се, сега осъзнавам, че само е отлагал. Залъгвал ме е възможно най-дълго, преди да науча истината.

Бен се отдалечи от подиума.

— Кери, кога откри, че Джо е женен?

— Когато Андреа Макнотън се появи на прага на дома ми.

Бен замълча за момент, за да даде възможност на съдебните заседатели да осъзнаят напълно целия ужас от ситуацията.

— А преди това изобщо ли не си подозирала за съществуването й?

— Ни най-малко. Бях като вцепенена. Вцепенена и разтърсена. — Тя закри очите си с ръка. — Не знаех какво да мисля — промълви едва чуто. — Не можех да повярвам!

— Какво ти каза госпожа Макнотън?

Кери подсмръкна, изтри очите си и продължи:

— След като ме убеди, че наистина е тази, която твърди, тя настоя да прекъсна връзката си със съпруга й.

— И ти какво отговори?

— Не мога да кажа със сигурност. Бях направо слисана. Опитайте се да разберете — бях заложила всичките си надежди, всичките си мечти, цялото си бъдеще на този мъж. А сега някаква жена се появяваше на вратата ми и искаше да ми отнеме всичко, което притежавах, или поне смятах, че притежавам, с едно щракване на пръстите. Просто… не можех да го понеса.

— Съгласи ли се да престанеш да се виждаш с Джо?

— Как бих могла? Целият ми свят се въртеше около него. Но не съм изричала нито едно от ужасните неща, които твърди тя. През повечето време стоях като няма и просто не знаех какво да кажа.

— А как реагира тя, когато отказа да прекратиш връзката си с Джо?

— Удари ме — отговори Кери. — Много силно. — В гласа й още веднъж се прокрадна нотка на напрежение. — Повали ме на пода и започна да ме рита. Синините личаха дни наред. Струваше ми се, че ми е счупила някое ребро — толкова ме болеше.

— Ти отвърна ли на ударите?

— Опитах се, но изобщо не бях в категорията й. Нещата не бяха такива, каквито ги описа. Не бих я нападнала. Тя се нахвърли върху мен. Напълно изгуби контрол. Имах чувството, че ще ме убие!

Бен отново скришом погледна към съдебните заседатели. Показанията на Кери бяха в пълно противоречие с онова, което им беше казала Андреа. На кого ли щяха да повярват?

— Как успя да се измъкнеш?

— Кърк се прибра. И слава богу! Не изпитвам никакво съмнение — ако не си беше дошъл в онзи момент, сега щях да съм мъртва. Той я дръпна от мен и я изхвърли през вратата. Но тя дори тогава пищеше и проклинаше, драскаше го с нокти и го удряше с юмруци. Направо беше превъртяла. Спомням си, че когато си тръгна, Кърк каза: «Ако не я затворят скоро, тази жена ще вземе да убие някого».

— Ваша чест, трябва да възразя — скочи на крака Лабел. — Твърдението се опира на слухове. Освен това, колкото и да сме очаровани от историйката на подсъдимата, тези глупости са просто нагъл опит да се злепостави Андреа Макнотън.

— Ваша чест — намеси се Бен, — тя има право да разкаже на съдебните заседатели онова, което се е случило.

— Възможно е — каза Лабел, — но няма право да оневинява себе си, като обвинява друг човек.

— Както вече казах и както всички в тази зала знаят, защитата има право да излага алтернативни теории, обясняващи извършването на престъплението.

— Но съществуват понятия като добро и зло — отекна гласът на Лабел в цялата зала. — А онова, което се опитват да направят те, е зло. Андреа Макнотън е жертва. Това е само противен опит от страна на подсъдимата да отхвърли обвиненията, като твърди, че госпожа Макнотън е извършила убийството.

За изненада и на двамата адвокати Кери се обади от мястото на свидетеля:

— О, не, Ваша чест, това не вярно. Няма нищо подобно.

Съдия Кейбъл смъкна очилата си и втренчи поглед в нея:

— Моля? Какво не е вярно?

— Това, което твърди той — отвърна Кери. — Не се опитвам да обвиня госпожа Макнотън в убийство.

— Така ли?

— Да. Признавам, че го сторих преди. Не че някога наистина съм го вярвала, но подсказах тази възможност. Само че аз знам, че не го е извършила тя. И независимо колко ме мрази, не искам да плаща за престъпление, което не е извършила. Изживяла съм го и не го пожелавам на никого.

— И откъде сте толкова сигурна, че не тя е убила съпруга си? — попита съдия Кейбъл.

Кери преглътна мъчително и го погледна право в очите:

— Защото знам кой го направи. Не бях аз, не е била и Андреа Макнотън. — Тя замълча, в съдебната зала се спусна оглушителна тишина. — Беше брат ми. Кърк Делкентън.