Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (42)

41.

Докато наблюдаваше как към мястото на свидетеля се приближава съпругата на мъртвия й любовник, у Кери настъпи видима промяна. Бен я долови, макар че Кристина седеше между тях. Кери сякаш застина, обладана от тревожни предчувствия, докато наблюдаваше слабата и елегантна фигура на Андреа Макнотън да се приближава. Имаше един наелектризиращ момент, когато Андреа премина през вратичката, отделяща галерията от предната част на съдебната зала. Нито една от двете жени не погледна другата, но Бен знаеше, че те взаимно усещат присъствието си. Враждебността им беше съвсем явна и разбираема. Бяха обичали един и същ мъж и всяка от тях подозираше, че другата го е убила.

Бен забеляза, че и сред съдебните заседатели настъпи осезаема промяна. Погледите им бяха изпълнени с очакване. Вероятно това не трябваше да го учудва. Обвинението можеше дни наред да излага различни експертизи, да разпитва полицаи и освирепели психоложки, но след като всичко това приключеше, съдебните заседатели искаха да изслушат двамата свидетели, които щяха да окажат най-силно въздействие върху крайното им решение. А като се има предвид прочутата Пета поправка, напълно бе възможно така и да не ги чуят. Затова Андреа Макнотън в момента бе едва ли не звезда.

Бен се наведе през Кристина, за да прошепне в ухото на Кери:

— Не забравяй — каквото и да каже тя, каквото и да направи, не реагирай!

Кери не отговори. Очите й бяха приковани към мястото на свидетеля.

— Не можем да си позволим никакви избухвания повече. Трябва да изглеждаш заинтересована, но не притеснена. Не си съгласна с това, което казва, но не се отбраняваш. Защото си невинна. Ти стоиш над дребните свади.

Кери отново не отговори.

— Разбра ли?

Устните на Кери са раздвижиха бавно.

— Тази жена ме мрази — каза тя с отсъстващ поглед. — Ненавижда ме от дън душа. Чувството е толкова осезаемо, че сякаш мога да го докосна.

— Запази спокойствие, Кери.

— Разбираш ли? Тя може да каже всичко. Каквото и да е.

Прокурорът Лабел бавно разходи Андреа из предишния й живот и по този начин накара съдебните заседатели да се чувстват така, сякаш познават жената на свидетелското място. Говореше уверено, макар и с леки запъвания от време на време. Явно за нея изживяването беше мъчително, но тя полагаше огромни усилия, за да се държи достойно.

Показанията й започнаха да имат някаква връзка с делото, когато Андреа обясни как се е запознала с покойния си съпруг:

— Двамата с Джо се запознахме в гимназията в Броукън Ероу. Той беше във футболния отбор — играеше защитник. А аз бях мажоретка. Влюбихме се и решихме да се оженим. Родителите и на двама ни се противопоставиха, но ние не ги послушахме. Това е стара история. Вече разбирам, че не трябваше да бързаме да се женим, но на тази възраст кой слуша? Бяхме влюбени, Джо тъкмо постъпваше на работа в полицията, а хормоните ни направо бушуваха. Оженихме се.

Независимо от младостта им, Андреа описа ранните години на брака им като щастливи:

— Разбира се, имахме проблеми като всеки друг, но не беше нещо, с което да не можем да се справим. Джо много искаше и аз да работя. Казваше, че не желае жена му само да прави сандвичи в кухнята. За него това беше въпрос на чест. Мисля, че искаше да бъда самостоятелна, в случай че Бог ни дари с деца. Но това така и не стана. — Главата на Андреа клюмна и за пръв път Бен чу гласът й да трепери. — Лекарите твърдяха, че и двамата сме здрави и можем да имаме деца, но така и не се случи. Това бе най-силното ни разочарование, но бяхме все още млади и вярвахме, че след време може и това да стане. Само че вече — тихо добави тя — не е възможно.

Лабел постепенно я насочи към настоящето, към дванайсетата и последна година от брака им.

— Бракът се променя с течение на времето. Хората се променят. Така е в живота. Но въпреки това бракът ни беше щастлив. Все още бяхме близки. Дори… интимно близки. Бяхме важни един за друг. Излизахме на срещи — и точно така ги наричахме, също като когато бяхме малки. Смеехме се, забавлявахме се и се шегувахме. У Джо живееше едно голямо дете. Вероятно приятелите му в службата не подозират за това, но аз го знаех и много го обичах — каза тя и извърна лице, но Бен въпреки това забеляза леко тръпнещите й устни. — Обичах всичко в него.

Лабел се прокашля:

— Кога за пръв път усетихте, че нещо не е наред с брака ви?

— Кога усетих ли? Никога — неестествено изпъна шия тя. — Бях такава глупачка! Никога не изпитах и най-малко подозрение. Смятах, че всичко е просто идеално. — Тя поклати глава и добави: — Блажени са верующите!

— А кога разбрахте, че грешите?

— По обяд в онзи последен ден. Посети ме съпругата на един от колегите на Джо в службата. Мардж Матюс, съпруга на сержант Арлен Матюс. Познавах Мардж съвсем бегло, но тя — кой знае защо — бе сметнала за свой дълг да разкрие пред мен тъмната тайна на съпруга ми. Непрекъснато повтаряше, че имам право да знам, което е пълна глупост. Не беше дошла, защото аз имам право да зная, а защото искаше да изпита низкото удоволствие да е първата, която ще ми каже. Да ми каже онова, което всички останали вече са знаели.

— И какво беше то?

Бен знаеше, че отговорът на въпроса несъмнено няма да се основава на преките впечатления на свидетелката, но не виждаше никакъв смисъл да възразява.

— Каза, че съпругът ми от няколко месеца има любовна връзка с някакво много младо момиче, почти дете — на възрастта, на която бях аз, когато двамата се оженихме преди толкова много години.

— Вие как реагирахте?

— О, преминах през всички типични състояния. Отначало не й повярвах — пълно отрицание. Но Мардж продължи да ме притиска и да ме засипва с подробности. Къде се срещали, къде спели, колко често го правели. Знаеше дори точните дати, за бога! И, разбира се, те съвпадаха с дните, за които Джо ми беше казал, че ще бъде в Оклахома Сити и ще работи по някакво голямо ново разследване. След известно време трябваше да отстъпя. Явно беше истина. Джо ми бе изневерил.

— Какво направихте?

Тя извърна глава и за миг Бен бе напълно уверен, че ще се разплаче, но Андреа успя да се пребори с напиращите сълзи и продължи:

— Почти целия ден плаках. Пъхнах се под душа с дрехите и цял час крещях колкото сила имах. Гледах се в огледалото и се обсипвах с обиди. Чувствах се толкова… евтина. Използвана. Жалка.

Бен старателно огледа заседателите и видя, че повечето от тях — особено жените — съпреживяваха дълбоко.

— Колко време продължи това?

— Твърде дълго. Наказвах се. Най-накрая осъзнах, че това не е правилният подход. В крайна сметка не бях извършила нищо нередно. Трябваше да престана да се измъчвам и да мобилизирам силите си. Затова се изправих срещу Джо.

— И какво се случи?

— Той не отрече, но и не искаше да престане да се среща с нея. Мисля, че беше смутен и се срамуваше. Приличаше на хлапе, което са хванали да бърка тайно в буркана със сладкото. Така или иначе, намеси се гордостта му и той отказа да прекрати връзката. Затова отидох да се срещна с момичето.

— Имате предвид…

— Подсъдимата Кери Делкентън. — Погледът й светкавично се плъзна по тях, но Бен долови омразата и гнева в очите й и се уплаши от силата на тези чувства. — Прегледах бележника на Джо и открих адреса й. След това се качих на колата си и отидох в апартамента й.

— Кога точно стана това?

— Вече беше тъмно. Към девет вечерта. Нощта преди тялото му да се озове на Бартлет Скуеър.

Лабел мрачно кимна. Злокобният спектакъл на градския площад тепърва ги очакваше, но Лабел явно искаше да го отложи за още известно време.

— Какво стана, когато пристигнахте в апартамента?

— Отначало беше едва ли не комично. Разбирате ли, тя не знаеше коя съм аз. Вероятно Джо никога не й бе показвал моя снимка, което е разбираемо, естествено. Аз се появих ненадейно и й дръпнах шумна и гневна реч за това, че трябва да прекъсне връзката, а тя все още не знаеше коя съм. Беше напълно объркана, докато не произнесох магическата дума. «Аз съм съпругата на Джо», осведомих я. В същата секунда тя стана враждебна и започна да ме заплашва. Беше облечена в някакъв спортен екип — продължи Андреа, — съвсем оскъден, почти нищо не скриваше. Чувах как малкото й сърчице учестено бие в гърдите. Беше потна и запъхтяна, но не толкова, колкото се задъха, когато започнахме да разговаряме.

— Помолихте ли я да прекрати връзката? — попита Лабел.

— Не, не я помолих. Казах й, че всичко е свършило.

— И как реагира тя?

— Изсмя ми се — стисна челюсти Андреа. — Разбирате ли какво ви казвам? Тя се изсмя. Изсмя се в лицето ми.

— Това не е истина — промърмори Кери съвсем тихо. Внимаваше лицето й да не издаде чувствата, които изпитваше, но Бен я чу. — Изобщо не е ставало подобно нещо.

Когато Андреа отново вдигна глава, по страната й се бе търкулнала сълза.

— Беше толкова безмилостна. Толкова… самодоволна. Каза, че аз не мога да задоволявам Джо, че той я обичал, че двамата правели неща, които аз дори не съм можела да си представя. Нищо не скри. Просто искаше да ме съсипе.

Лабел пристъпи напред:

— Съжалявам, че се налага да възкресявате тези спомени, госпожо. Ако искате да прекъснем…

— Не — настоя Андреа и мъчително преглътна. — Искам да продължим. Казах й, че не може да има съпруга ми. Тя се изсмя и заяви, че той вече не ми бил съпруг. Нищо вече не било мое, така каза. «Всичко, което имаш, е мое.» И тогава, за да подсили думите си, замахна и ми удари плесница.

— Това е лъжа — прошепна Кери. — Пълна измислица.

Лабел продължи разпита:

— И какво стана, след като тя ви нанесе тази обида?

Андреа облиза устни и изтри сълзата от лицето си:

— Изгубих контрол. Направо превъртях. Отвърнах на удара и се сбихме…

— Какво имате предвид под «сбихме се»?

— Наистина се сбихме, не с думи. Истински бой с удари, дърпане и всичко останало. Тя ме сграбчи за раменете и ме повали върху килима. Помня, че паднах върху някакъв спортен уред — имах чувството, че съм си счупила гръбнака. Вкопчихме се една в друга и започнахме да се търкаляме по пода, дращехме се и се удряхме. Тя дори ме ухапа — показа Андреа китката си. — Все още личи след толкова много месеци. Остана ми белег, за бога! Беше сериозна схватка.

— Кога приключи тя?

— Когато се прибра брат й Кърк. Ако не беше станало така, може би все още щяхме да се бием. Или по-скоро, една от нас вече щеше да е мъртва. Кървях от пет-шест места, когато той ни разтърва. Самата тя също бе доста пострадала.

— Случи ли се още нещо, преди да си тръгнете?

Андреа си пое въздух:

— Последното нещо, което каза тя, беше: «Ако аз не мога да го имам, никой няма да го има».

Тези думи произведоха дълбоко въздействие върху съдебните заседатели. Бен наблюдаваше как те един по един се обръщат, шокирани и ужасени, за да се вгледат в лицето на жената, изрекла тези изобличителни слова.

Лабел се бе опитал да изтъкне мотива за убийството, но беше постигнал много повече.

Това не беше само мотив. Беше едва ли не обещание.

— И какво направихте тогава?

— Прибрах се у дома. Явно нищо нямаше да постигна чрез нея. Джо трябваше да скъса. Затова седнах и зачаках да се прибере.

Лабел кимна с разбиране. Бен наистина се възхити на това прочувствено изпълнение — той приличаше повече на водещ дневно токшоу, отколкото на прокурор.

— Какво стана, когато Джо се прибра у дома?

Андреа мълча дълго, преди да отговори, сякаш събираше сили, опитваше се да се овладее, подбираше думите.

— Както вероятно се досещате — бавно изрече след известно време, — преживяването не беше приятно. Наистина ли искате да чуете всички подробности?

— Боя се, че да — каза Лабел.

— Добре тогава — каза тя и прибра косата зад ушите си. — Бях успяла да се съвзема достатъчно, за да бъда поне разумна. Не виках и не крещях. Просто съвсем категорично му обясних какво знам и какво очаквам да се случи оттук нататък.

— Той съгласи ли се?

— Отначало не. В крайна сметка, нали беше мъж. Изрепчи се и заяви, че никой не може да му нарежда какво да прави и така нататък, и така нататък. Но аз не му оставих никакъв избор. Казах му, че трябва да избира — тя или аз. И че ако не прекъсне връзката, аз ще го напусна. Ще се разведем и всички ще узнаят причината. Освен това всички щяха да разберат колко млада е малката му уличница, а това едва ли щеше да подпомогне напредъка му в кариерата.

Бен усети горещата вълна, която плисна от Кери при произнасянето на думата «уличница». Тя също полагаше отчаяни усилия да запази самообладание — опитваше се да не позволи лицето й да издаде горчивината, която я терзаеше отвътре.

— Накрая — продължи Андреа — той се съгласи да прекрати връзката. Искаше да почака до следващия ден и тогава да съобщи лошата новина на малката уличница, но аз не щях и да чуя. Казах му, че настоявам всичко да приключи още същия ден и че искам да отиде и да й каже незабавно. Той отиде у тях, за да направи точно това. — Замълча, сетне промълви: — И повече не го видях жив.

Тя се извърна и сълзите неудържимо рукнаха от очите й:

— На следващата сутрин полицаите ме събудиха и ми казаха, че… — Болката в гласа й беше толкова силна, че беше мъчително да я слуша човек. — Казаха, че той е мъртъв. Че е бил убит по ужасен, нечовешки начин. Бях напълно съсипана. Предишния ден бях научила, че съм изгубила сърцето му, а сега бях изгубила абсолютно всичко. — Тя закри лицето си с ръце. — И през цялото време не преставах да мисля за онова, което тази отвратителна жена ми беше казала: «Ако аз не мога да го имам, никой няма да го има». И точно така стана!

* * *

Съдията, Бог да го поживи, обяви почивка, щом Лабел приключи с разпита. Всички се нуждаеха от отдих след тези прочувствени показания — не само Андреа, всяко живо същество в залата.

През петминутната пауза Бен проведе кратък разговор с клиентката си.

— Не беше така — каза Кери. — Кълна се, не се случи по този начин.

— Знам — кимна Бен. — Ще се опитам да го извадя на показ при кръстосания разпит.

— От думите й излиза, че съм ужасно злобна, но нищо такова не се случи.

— Разбирам, но трябва да те предупредя, Кери — наблюдавах съдебните заседатели, докато тя даваше показания. Те й повярваха. Успя да ги убеди.

— Трябва да им кажеш истината — каза Кери. — Накарай ги да разберат.

— Ще направя всичко възможно. Но мисля, че на този етап трябва да погледнем реалистично на нещата. Един-единствен човек може да им каже какво се е случило в действителност. И това си ти, Кери.

Тя извърна глава.

— Вече ти казах, Бен. Не мога да дам показания. Категорично не.

— Кери, и аз не искам да поставя клиентката си на свидетелското място, но понякога ми се струва, че се налага, а сега моментът е точно такъв.

— Не мога.

— Защо не?

— Просто не мога.

Бен се предаде. Този разговор само наливаше масло в огъня на обзелото го отчаяние. Засега трябваше да се съсредоточи върху предстоящия кръстосан разпит.

Съдия Кейбъл помоли за ред в залата и Бен покорно се приближи към подиума. Докато вървеше, се запита дали не би било по-добре да остави Кристина да проведе този разпит. Наистина, разпитът беше важен, може би най-важният за процеса. Но ако една жена разпитва друга, би могла да повлияе по-добре на съдебните заседатели. Ако един силен и рязък мъж продължеше да разпитва тази очевидно измъчена и съсипана от скръб вдовица, това би могло да изглежда прекалено. Можеха да се изпълнят със състрадание към нея и с неприязън към него и тогава думите й не биха имали никакво значение.

Но решението беше взето и вече беше твърде късно да се откаже. Трябваше да се опита да извлече най-доброто. Знаеше, че никога няма да успее да накара Андреа да се откаже от показанията си, а съдебните заседатели щяха да го намразят, ако се опиташе да я притисне. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да посее в съзнанието на заседателите зрънцето на съмнението, което да подхрани по време на заключителните пледоарии.

— Споменахте, че съпругът ви е провеждал някакво разследване в Оклахома Сити. Можете ли да ни кажете какво точно е разследвал?

— Честно казано, не говорехме много за работата му.

Сигурно беше вярно, но той не възнамеряваше да я остави толкова лесно:

— Но независимо от това сте имали най-обща представа, нали?

— Никога не съм знаела подробности. Той нямаше право да обсъжда…

Бен я прекъсна:

— Той разследваше организираната престъпност, нали?

Тя стисна устни:

— Мисля, че в основни линии ставаше дума за това.

— Смятате ли, че подобен род разследване би могло да е… опасно?

— Възразявам — обади се Лабел. — Изискват се предположения. Свидетелката не е лично осведомена.

— Приема се — каза съдия Кейбъл.

— Ваша чест — протестира Бен, — става дума за човек, който е бил убит по изключително жесток начин. Ако е бил замесен в нещо опасно, което би могло да доведе до такова крайно възмездие, мисля, че имам право да питам за това.

— Вероятно при подходящия свидетел. Но вие не сте ни убедили, че това е подходящият свидетел.

Бен пое дълбоко въздух и прегрупира силите си:

— Знаете ли кой е бил главният обект на разследването, което е провеждал съпругът ви?

— Чувала съм някои имена, но мога само да предполагам.

Явно Андреа беше доста умна и се възползваше от сламките, които й оставяше съдията.

— Антонио Катрона едно от тези имена ли е?

— Чувала съм това име.

— Чували сте го, защото той е бил обектът на разследването, нали?

Тя се поколеба.

— Ако не сте сигурна, бихме могли да призовем някой от полицейските служители, за да го потвърди.

— Мисля, че беше така.

— Освен това сте имали основания да смятате, че разследването на Катрона може да се окаже опасно, нали?

— Всички разследвания са опасни — каза Андреа. — Престъпниците са си престъпници. Никой не иска да иде в затвора.

Смел опит да го отклони от посоката на разпита, но Бен нямаше да го позволи:

— Тук не става въпрос за някаква дребна кражба, госпожо. Говорим за организираната престъпност.

Лабел се изправи:

— Ваша чест, длъжен съм да възразя. Въпросът получи отговор. Недопустимо е една изтерзана от скръб жена да се подлага на такова мъчение.

— Получихте отговор на въпроса си — заяви съдия Кейбъл.

— Но не истински отговор — каза Бен.

Съдията вдигна чукчето си:

— Предупреждавам ви, господин адвокат…

Бен отново насочи вниманието си към свидетелката:

— Госпожо Макнотън, вярно ли е, че малко преди смъртта на съпруга си сте получили заплашително обаждане по телефона и сте сметнали, че идва от Катрона или от някой, който работи за него?

Съдебните заседатели вирнаха брадички, което бе сигурен знак за повишеното им внимание. Добре.

— Наистина някой позвъни на Джо и обаждането го разтревожи. Но нямам представа кой се е обадил.

«Така значи — рече си Бен. — Продължава да увърта. Колкото повече игрички играеш, толкова по-лесно ще ми е да открия празнини в историята ти.»

— Може да не сте знаели с абсолютна сигурност, но по онова време сте вярвали, че е бил Катрона или някой от неговите подчинени. Смятали сте, че те заплашват съпруга ви.

— Аз… не знам дали бих могла точно…

— Вие сте под клетва, госпожо.

Тя настръхна:

— Знам това. Но не бих могла да кажа…

— Но сте го казали пред моята партньорка, госпожица Маккол.

— Само предполагах…

— Ако не си спомняте точно какво сте казали, мога да призова госпожица Маккол на свидетелското място. Тя се радва на отлична памет.

— Не е необходимо — леко се поизправи Андреа и положи ръце в скута си. — Наистина тогава смятах, че се е обадил някой от мафията. Но вече не мисля така. Сега осъзнавам, че…

— Благодаря ви, госпожо. Вече отговорихте на въпроса.

Но Андреа не възнамеряваше да му се даде толкова лесно:

— Сега осъзнавам, че заплахите може да са идвали и от Кери Делкентън.

Технически погледнато, Бен би могъл да нападне по фланга, но той предпочете да атакува направо:

— Напълно сигурна ли сте, госпожо?

— Не изпитвам ни най-малко съмнение.

— Не отговорихте на въпроса ми. Сигурна ли сте в това?

— Не — намръщи се тя.

— Значи само предполагате, че е била Кери, защото предполагате и това, че тя е извършителката на престъплението?

— Според мен за всеки непредубеден наблюдател е ясно, че…

— Но вие нямате доказателство, че действително се е обаждала Кери, както и прокурорът няма доказателства, че тя е извършила убийството, нали?

— Ваша чест, възразявам! — изправи се Лабел.

— Ще задам въпроса по друг начин — отново опита Бен. — Имате ли доказателство, че телефонното обаждане, което е уплашило съпруга ви, е идвало от Кери Делкентън?

— Нямам доказателство, но така ми подсказва здравият разум — предизвикателно заяви Андреа.

— Здравият разум, здравият разум — повтори Бен. Знаеше, че съдията най-вероятно ще го отреже, но чувстваше, че сега е моментът съвсем недвусмислено да изложи тезата си. — Говорим за брутално, садистично убийство на мъж в разцвета на силите си, мъж, който е бил нападнат, влачен на дълго разстояние и привързан с вериги за един фонтан. Какво би ни подсказал здравият разум — кой е най-вероятният автор на подобна трагедия? Една девойка, която едва ли тежи и петдесет килограма? Или един убиец на мафията?

— Ваша чест! — удари по масата Лабел. — Да не би да съм пропуснал кога сте обявили началото на заключителните пледоарии?

«Боже, прокурорът пуска шега! — помисли си Бен. — Изненадите никога не свършват.»

— Ваша чест, свидетелката сама повдигна въпроса за здравия разум.

— Но вие го извъртяхте по недопустим начин — отговори съдия Кейбъл. — Възражението се приема. Ако не можете да задавате въпроси, господин Кинкейд, ще прекратя този разпит незабавно.

— Извинете, Ваша чест. Няма да се наложи. — Бен даде вид, че си взима бележка, и премина към следващата част на разпита, която със сигурност нямаше да допадне на съдията повече от предходната.

— Госпожо Макнотън, вие не харесвате особено Кери, нали?

Въпросът явно я изненада.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Това е съвсем елементарен въпрос, госпожо. Мисля, че всички останали го разбраха. Нещо повече, те дори вече знаят отговора. Вие не харесвате особено Кери Делкентън, нали?

— Предполагам, че е така.

— Всъщност вие я ненавиждате, нали?

— Не бих се изразила по този начин…

— А аз бих. Презирате я. Готова сте да сторите всичко възможно, за да я видите зад решетките до живот. И дори нещо по-лошо.

— Това не е вярно. Не разбирам защо го казвате.

— Ами… я да видим. Сигурно защото станах свидетел как за малко да й счупите носа в съдебната зала.

— Това беше… Не исках да стане така!

— И защото видях как я съборихте на пода в собствената ми кантора.

— Съжалявам за това, но…

— И защото всеки път, когато говорите за нея, си служите с грозни и обидни думи като «уличница».

— Тази жена уби съпруга ми! — Думите бликнаха от гърлото като внезапно изригнал вулкан. — Тя е убийца!

— Само е обвинена в убийство — поправи я Бен.

— Тя го открадна от мен още преди да го убие! — продължаваше Андреа. — Открадна нежността му. Открадна… любовта му!

— Вие я ненавиждахте, нали? — тихо, но настоятелно попита Бен. — И все още я ненавиждате.

— Да, мразя я — призна Андреа мрачно. — И защо не? Нямам ли това право?

— Вероятно — каза Бен. — Но освен че сте преизпълнена с омраза, забелязах, че имате и… доста буен нрав.

Няколко души — и от залата, и от мястото на съдебните заседатели — се понадигнаха.

Андреа остана поразена.

— Не знам защо вие… — започна.

— Хайде стига, госпожо. Показанията ви изобилстват с прояви на насилие. И всичките те са инициирани от вас.

— Това не е вярно!

— Вие нападнахте клиентката ми в съдебната зала пред очите на стотици свидетели!

По лицето на Андреа избиха червени петна.

— Защото убийцата на мъжа ми излизаше на свобода волна като птичка!

— Нападнахте я още веднъж в кантората ми!

— Помните ли какво ми каза тя?

— Казали сте пред госпожица Маккол, че сте се нахвърлили и върху съпруга си само няколко часа преди да бъде убит.

— Не съм го нападала. Просто…

Бен нарочно се зачете в бележника си, за да могат съдебните заседатели да разберат, че не си измисля:

— Когато се е прибрал у дома, вие сте се нахвърлили върху него с обвинения за връзката, за която вече сте знаели. Според вашите думи напълно сте изгубили контрол. Неколкократно сте го ударили по гърдите. Издраскали сте лицето му с нокти. Дори сте го ухапали.

— Но… но…

— По дясната ръка. В действителност следите все още са личали по време на аутопсията. Мога да ви покажа доклада, ако искате.

— Бях ядосана! — изкрещя Андреа. — Той ми изневери! С една… хлапачка!

— И затова го нападнахте!

— Той не искаше да ме изслуша! — потрепери гласът й. — Опитах се да поговоря с него, но той не ме слушаше! Не искаше да се откаже от тази курва!

— И него ли мразехте?

— Дали съм го… но аз… Не!

— Но въпреки това се нахвърлихте върху него. И го ударихте многократно.

— Бях ужасена и ядосана.

— Да, така е. При това толкова силно, че сте изгубили самообладание. — Бен направи пауза, преди да нанесе решителния удар: — И само след няколко часа той е бил мъртъв.

Андреа замръзна на мястото си:

— Какво искате да кажете?

— Вие сте имали мотив да убиете съпруга си, нали, госпожо Макнотън? Имали сте мотив, имали сте тази възможност и изгарящата омраза, необходима за подобно деяние!

Лабел скочи на крака:

— Ваша чест, това е нелепо!

— Нещо повече — продължи Бен, — имали сте и нрава, и склонността към насилие, които биха могли да доведат до извършването на подобно ужасяващо и жестоко престъпление!

— Не! — извика Андреа с обляно в сълзи лице. — Това не е вярно. Аз не бих…

— Ваша чест! — изкрещя Лабел. — Това е недопустимо! Свидетелката не е обвиняема по това дело.

— А може би трябва да бъде — отговори Бен.

— Неведнъж в жалката си кариера сте прибягвали до безсрамни тактики, Кинкейд — нахвърли се върху него Лабел, — но този път направо стигнахте дъното!

— Ваша чест — каза Бен, без да му обръща внимание, — прокурорът се намесва в разпита ми!

— Правя възражение! — изрева Лабел. — Протестирам срещу отвратителния начин на провеждане на този разпит и долнопробните обиди към една жена, която все още скърби за убития си съпруг. И най-вече възразявам срещу този противен адвокат!

— Това е лична нападка срещу адвоката на противната страна, която цели да оспори компетентността му — каза Бен и се приближи към съдийската маса. — Искам прекратяване на процеса поради неправилното му провеждане!

Лабел вдигна ръце:

— Поредната подла тактика!

— Съществува съдебна практика, Ваша чест, и вие знаете не по-зле от мен, че тя се прилага във всички случаи.

Съдия Кейбъл стана от черния тапициран стол.

— Замълчете и двамата! Приближете се! — кресна той и удари чукчето толкова силно, че Бен се стресна.

Двамата предпазливо се приближиха към масата на съдията.

— Няма да търпя подобно поведение в съдебната зала!

— Просто се опитвам да проведа кръстосан разпит на свидетелката — вдигна ръце Бен.

— Той се опитва да обвини една скърбяща жена в убийство! — притисна го Лабел.

— Млъкнете! — Съдията целият се тресеше от гняв. Остана прав и надвесен над Бен и Лабел като Родоския колос. — Няма да допусна това безобразие да продължи. Ще изгоня и двама ви.

— Но, Ваша чест — настоя Лабел, — той се опитва да намекне, че съпругата на жертвата е убила собствения си съпруг. Това е невероятно.

— Да бе, никога не се е случвало подобно нещо! — възкликна Бен и се наведе през масата. — Ваша чест, имам право да разследвам алтернативни обяснения за извършването на престъплението. А това включва и други заподозрени. В действителност като адвокат на защитата съм длъжен да го направя.

Съдията го изгледа строго:

— И смятате, че убиецът е госпожа Макнотън?

— Няма значение какво смятам аз.

Лицето на съдията се изопна.

— Не мога да се начудя на какви неща са способни адвокатите в днешно време. Да опетните репутацията на невинен човек само за да оневините собствения си клиент! Това е толкова отвратително, че няма да го търпя и минута повече.

— Ваша чест — възпротиви се Бен, — според разпоредбите на Кодекса на професионалната етика аз съм длъжен да осигуря възможно най-пламенната защита на клиента си. Затова, ако съществува друг заподозрян, трябва да изтъкна този факт.

— Вече го направихте. Искате ли да добавите още нещо?

— Ами…

— Знаех си, че не искате. Затова престанете да държите речи и седнете на мястото си. — Той насочи чукчето си към Лабел, сякаш държеше пистолет: — Искате ли да разпитате свидетелката си отново?

— Разбира се!

— Тогава престанете да ръмжите и се захващайте за работа. Веднага!

Бен и Лабел хукнаха да се спасяват от гнева на съдията: Бен — към масата на защитата, Лабел — към свидетелското място.

— Най-напред — започна прокурорът, — искам да изразя съжалението си, че станахте жертва на това унизително, ненужно и отвратително обвинение.

Андреа продължаваше да плаче безутешно. Лицето й пламтеше, гримът й се беше размазал. Ръцете й се тресяха.

— Искам да ви задам само още няколко въпроса, госпожо, и ще можете да си вървите. Мисля, че всички в тази зала разбират какви са основанията ви да бъдете донякъде враждебно настроена към подсъдимата. Но най-същественият въпрос е…

— Не съм лъгала — прекъсна го Андреа. — Не бих го направила. Наистина не одобрявам стореното от тази хлапачка, но не бих я обвинила в нищо, което не е вярно.

— Оценявам това, госпожо. А сега нека ви задам един недискретен въпрос. Простете ми за тази наглост, но както вече знаем… адвокатът на защитата… — подхвана той, сякаш се готвеше да изрече нещо нецензурно — изказа предположението, че вие сте извършили убийството. Затова нека ви попитам направо, госпожо Макнотън, вие ли убихте съпруга си?

— Не, разбира се, не! — пресекливо възкликна Андреа. — Не бих могла. Не съм способна на такова нещо!

— Знам, но трябваше да ви попитам. Разбирате ли, онова, което адвокатът на защитата забравя, е, че за да извърши такова страховито убийство, човек трябва да бъде воден от нещо повече от гняв. Би трябвало да разполага със средствата да го направи. Кажете ми, по време на убийството разполагахте ли с тежки вериги като онези, с които е било вързано тялото на съпруга ви?

— Не.

— А имахте ли черни кожени дрехи?

— Не.

— А имахте ли нож, подобен на ножа, с който е било извършено убийството?

— Не.

— Добре. Единственият човек, който е имал тези неща — всичките до едно — е подсъдимата. Вие не бихте могли да извършите това престъпление и никакви евтини номера няма да успеят да докажат противното. — Той сниши глас: — Съжалявам, че трябваше да понесете всичко това, госпожо Макнотън. Скърбя за загубата ви и съжалявам, че се наложи да дойдете днес тук.

Сетне вдигна поглед към съдията и завърши:

— Нямам повече въпроси, Ваша чест. Смятам, че е съвсем ясно какво се е случило на Бартлет Скуеър през март. Обвинението се оттегля.